Автори: Месогейски и Лавреотикийски митрополит Николай, архим. Захариас Захару
Превод: Константин Константинов
Архим. Захариас: Светостта и всемирността са характерни черти на Христос и можем да ги разберем само в светата Църква, където живеем тайната на другостта на Бога, Който макар да е нетварен и вечен се въплъщава, открива се на Своите твари и преодолява пропастта, която ни дели от Него. За да говоря за тази тема, трябва да спомена един момент от учението на моя старец — св. Софроний Сахаров. В края на първата част на книгата „Св. Силуан Атонски“ той говори и представя цялото тварно битие структурирано като пирамида и казва, че тази пирамида явява картината на целия свят, на тварното битие. На върха на пирамидата са управниците и началниците на този свят, които упражняват власт върху другите слоеве и маси. Съществува несправедливост, която духът на човека, сътворен по образ и подобие Божие, не може да понесе. Той настоява за справедливост, за равенство, и в даденостите на емпиричното битие виждаме, че това е невъзможно. Как Христос решава този проблем с неравенството и несправедливостта? Той обръща, казва старецът, тази пирамида и поставя Себе Си под върха на обърната прамида, като носи тежестта на целия свят, взема греха на целия свят. Оттогава всички, които следват Христос, вървят по същия път. Всички, които биват водени от Светия Дух, както казва старецът в книгата „За молитвата“, не спират да вървят надолу, укорявайки себе си, докато срещнат Христос във върха на обърнатата пирамида, защото там духа уханието на Светия Дух, сърцето се разширява и придобива Христовата всемирност. Христос е всемирен, защото взема греха на целия свят и сам носи тежестта на целия свят, но се радва Неговите хора, които вярват в Него, да идват и да стават Негови съучастници в това пакибитие, в това велико дело. Той копнее да сподели тази слава и това божествено състояние на безкрайното разширяване и всемирност. Така тези, които следват Христос, не престават да вървят надолу, упреквайки себе си, докато срещнат Христос в основата на обърната пирамида и тогава стават участници в състоянието на Христос, тоест участници в разширяването на Новия Адам, Който носи в Себе Си всички народи на земята и спасява целия човек. Това е истинската всемирност. Този път не е лесен, това пътуване не е лесно, за да върви по този път, човек трябва да се отрече от себе си и да се отдели, както казват отците, от всичко тварно. Тогава ще се съедини с всички, ще придобие божественото състояние, разширяването на сърцето и тогава в и чрез Христос става съединен с всички, с целия Адам, с целия човек. Следователно истинската всемирност, т.е. състоянието на новия Адам, се наследява само в този път на себеотричането, на Божиите заповеди, които са ни дадени, не за да ни измъчват, а за да ни изцелят и да ни предадат тази всемирност.
На едно място св. ап. Павел казва, че възпълваме страданията на Христос. Христос няма нужда ние да възпълним страданията Му, Той носи тежестта на цялата пирамида, на целия свят и се радва, когато ние се подвизаваме за нашето спасение и спасението на целия свят, защото иска да станем съработници в това, за да имаме славата, която е предопределил за нас.
Когато човек придобие това разширяване и стане участник в това състояние на Христос, той придобива друго виждане, други чувства, друга молитва, тогава става, както пише в аскетичните книги, най-вече в монашеската традиция, молител за целия свят. Какво е монахът, питат отците. И отговорът е: молител за целия свят. Монахът, който се е сподобил да изпълни своя призив, е участник в Христовата всемирност, всемирен човек, затова и в акатистите към светиите казваме постоянно: „Радвай се, всемирни отче на отците!“. Молитвата им обгръщала небето и земята, имали това разширяване на новия Адам, истинната всемирност, молитвата им пресичала краищата на вселената от изток до запад.
Митрополит Николай: Слушах внимателно архим. Захариас, който говори за всемирността. Но темата е за глобализацията и в нея има нещо негативно, тя е като звяр, който поглъща всичко — истории, традиции, култури, вери, физиологията на човек. Много ми хареса описанието на архим. Захариас, защото мостът между глобализацията и светостта е именно всемирността, ако разбрах добре. Затова, както се казва в един тропар, копнежът и молитвата на св. Силуан била целият свят, всички люде да познаят Бога.
И Вашият манастир, архим. Захарие, обединява хората и това е икуменичността, всемирността. От колко националности са монасите в манастира?
Архим. Захариас: Близо 20.
Митрополит Николай: Това е. И живеете единството и хармонията. Хора от 20 различни националности, които са се научили на други обичаи и традиции. Да живеете заедно е нещо много трудно, но когато става, е доказателство за Божието присъствие в живота ви. Имах благословение преди две седмици да бъда там, отбелязахме празника на св. Силуан и там се чувства благодатта и благословението на една такава всемирност. Защото се съединяват не само различни народи, хора с различни обичаи, а и небето със земята.
В наши дни навсякъде има омраза, злоба, но тях винаги ги е имало. Това, което обаче глобализацията прави сега, е, че заравнява със земята и смесва изключително много неща, това е нейното разбиране, за да създаде една социална и политическа конструкция. Така се губи богатството на традициите и тук и ние сме в опасност. И цената, която нашата традиция плаща, е огромна. Едно е това, което са живели други народи с по-слаби традиции, и друго това, което живеем днес. Нашият народ има култура, изградена върху Църквата. Няма празник, освен 1 май, който да не е църковен празник. Завчера бе Покров Богородичен. Понеже нашият национален празник е на 28 октомври, в Гърция тогава честваме Покров Богородичен, за да превърнем и националния празник в църковен празник. Всички наши празници са такива. Доскоро хората кръщаваха децата с имена на светци. Сега ги кръщават Сиси, Макис, Сулис и други, които не разбираме откъде идват.
В Санторини броят на църквите (параклисите) е такъв, че всеки ден честват някой светец. Посветени на най-невероятни светци, един толкова туристически остров. В Миконос има близо 500 църкви.
Всичко това е породено от една цивилизация. Но днес глобализацията те кара да гледаш само външната страна: „Да си направя снимка с бански пред храма!“. Докато всичко това е съществувало за вътрешния човек, за да го издигне и да му даде тази връзка, която имаме с Бога на личностно равнище и това именно е усилието и движението към светостта. Светец не е този, за когото обикновено казваме, че е една добра душа, един нравствен човек — това са елементи на святост, но не това е светецът. Архим. Захариас го каза и на мен много ми хареса. Свят е човекът, който живее с постоянното усещане за Божието присъствие.
Предишната неделя четохме апостолско четиво от Второ Послание към Коринтяни и там се казва, че сме храм на живия Бог. Какво означава това? Тук сме толкова много хора — колко от нас имат това усещане за Божието действие в нас? За движенията на Бога в душата ни? Какво означава да видя Бога? Никой никога не е видял Бога. Ще го кажа по-просто. Това означава човек да живее с усещане за Божието присъствие. Винаги виждах пред себе си Господа, което означава, че постоянно имам Господа Бога пред себе си и живея с усещането за Неговото присъствие не като заплаха за живота ми, а като благословение от Неговото присъствие и укрепване на борбата ми.
Затова на всяка цена трябва да развия връзката и общуването си с Бога, усещането за присъствието Му в живота ми, да Го зачитам, което е основен елемент на вярата. В противен случай ще рухнем. Съвременното разбиране е заплаха за това и хората не го осъзнават.
Понякога ходя в училищата. Учениците ми задават въпроси. Веднъж отидох и казах:
— Деца, защо ме поканихте?
Казаха ми, че защото съм учен, защото съм направил това и това.
— Да ви попитам нещо друго. Ако бях свят, щяхте ли да ме поканите?
Настана разочарование. Не очакваха такъв въпрос и попитаха:
— Какво ще рече свят?
Не знаят какво означава свят. Знаят какво означава умен, способен, образован, силен и не знаят какво ще рече свят — като цел и ценност това отсъства от хоризонта.
Ще кажа и нещо друго. И ние, които ходим на църква, много пъти казваме на духовниците:
— Е, отче, свят ли да стана? Не съм светец!
Защо не си? Защо не искаш да станеш? Наша цел е светостта, което означава и култивиране на добродетелите и очистване от всяка сквернота на плътта и духа и едновременно с това усещане за Божието присъствие, за да можем да живеем нашата вяра, а не вярата да бъде нещо теоретично.
Ние сме християни без вяра. Преди време четох, че през 2040 г. Брюксел ще бъде първата столица в Европа, в която мюсюлманите ще са повече от християните. Не това е проблемът, че християните ще са по-малко от мюсюлманите, а че християните, ако са християни, ще са по-малко християни и най-вероятното и най-трагичното е, че няма да бъдат християни. И тук трябва да внимаваме ние, защото може да ходим на църква, да пазим обичаите — петохлебието и др., но да стоим далеч от чертите на светостта или най-малкото от светостта като цел. Това е опасност и трябва да я преодолеем. Трябва да имаме за цел богоуподобяването. Сътворен съм по Негов образ и искам да стана по Негово подобие. И не е само нравственият аспект, а чрез моята молитва, св. Тайнства, общението с Бога трябва да имам усещането, че Той е в мен и ходи и действа в живота ми.
Архим. Захариас: Говорихте много хубаво и практично, Ваше Високопреосвещенство. Глобализацията не е нещо, за което искам да говоря, тя е нещо човешко, в земни граници, свършва, угасва и изчезва. Сякаш говорим за историческа вечност, която не ни интересува, а ни интересува живата вечност, единението с живия Бог. Аз ще говоря още по-практично. Старецът ни казваше, че животът ни в манастира е тренировка, за да придобием всемирността на Христос. Как става това? Ако избягваме всички зли помисли, всеки помисъл срещу брата ни, защото лошият помисъл срещу брата ни е пукнатина в стената на манастира, казваше старецът. Но когато вложим него и всички братя в сърцето и молитвата ни всеки път, когато стоим пред Христос и се молим, това е благоугодно Богу, защото в сърцето ни са всички Христови хора. Това е благоугодно Богу и постепенно Той ни дава Своето разширяване да обгръщаме с молитвата целия свят, да се молим за целия Адам и да живеем тази дълбока скръб на Христос в нощта на Тайната Вечеря, когато казал „Отче праведний! светът Те не позна“ и когато чувствал дълбока болка поради това, че човечеството не познава истинския Бог и Отец, за да се спаси. Защото човекът не е истински човек, ако няма за свой баща истинския Бог, Отеца на всяка твар. Така в манастира чрез молитвата можем придобием състоянието на Христос, т.е. всемирността. След това, ако чрез нашето послушание приемем всеки, който идва в манастира, тогава се съ-образяваме с Божията воля и това постепенно разширява цялото ни битие. Авва Варсануфий казва, че ако девет пъти проявим послушание и един път не проявим, означава, че деветте пъти, в които сме проявили послушание, просто сме били съгласни, а единият път, когато не сме проявили послушание, сме го направили, защото не сме били съгласни и така и деветте пъти, в които сме проявили послушание, сме вършили нашата воля. Така и в манастира, ако един човек отсъства от сърцето ни, не можем да бъдем всемирни и да станем участници във всемирността на Христос.
Един пример от живота ни. Имахме градинар — о. Йоан, Бог да го прости, който бе неук, 1-2 години бе ходил на училище и не знаеше да чете. Нощем четеше силно на глас, минавахме покрай килията му и го чувахме как чете на глас, за да се научи. И се научи. Един ден го срещнах на двора на манастира, където плачеше горко. Попитах го:
— Отче, какво ти има?
Не можеше да говори заради сълзите.
Казах му:
— Сигурно падна в някакъв грях и затова страдаш толкова дълбоко?
Предложих му да отидем в църквичката, бях негов духовник и можех да му го кажа. Не можеше да говори, а плачеше. И какво ми каза?
— Гледам в сърцето си, че един човек от братството не е там, и не мога да претърпя това!
Той се чувстваше осакатен, тъй като сърцето му охладняло към някого и той не бил в сърцето му. Ето един практичен начин, който води до всемирността, до освещението, което обгръща всички.
Митрополит Николай: Два случая със свети Паисий. Архим. Захариас спомена израза от „Добротолюбието”, че монахът е този, който е отделен от всички и съединен с всички. Този, който е далеч от всички, но и обединен напълно с всички.
Февруари 1988 г. Не валеше изобщо, никъде нямаше вода. Отидох да се срещна със стареца Паисий. Той бе обезпокоен.
— Какво ви има, геронда?
— Не мога да се успокоя, че не вали! И не се тревожа за монасите, ние нямаме някакъв проблем, ще се справим, но мисля за хората в Атина и отново не ме вълнува това какво ще пият, защото… ще намерят, как се казва, кока кола, и ще пият, но с тоалетните казанчета какво ще правят?
Мислеше и се тревожеше за това.
Друг случай. Цял ден приемаше хора, беше много горещ ден, точно срещу килията му в Панагуда има скит на Кутлумш и по-нагоре една килия, в която имаше бдение за празника на св. апостоли Петър и Павел. Започнахме бдението. Той дойде в последния момент, в девет час, имаше 25 монаси. В почивката в полунощ седнахме и един простодушен монах му каза:
— Геронда, видях, че от сутринта постоянно идваха хора при вас. И сега идвате тук. Геронда, не ви ли се спи?
— Как да не ми се спи? Разбира се. Но какво правя? Тръгвайки да дойда на бдението, отправях молитва: „Боже мой, отивам на бдение и сега, когато отивам, аз трябва да съм буден, да съм с Теб. Докато в същия час има други хора, които трябва да спят, но седят, не могат да заспят и се въртят в леглото. Вземи съня от мен и го прати на тези хора!”. И така и аз изкарвам бдението и пет-шест човека спят!
Това е съзнанието и молитвата за другите хора на един подвижник, който бе трудно и да го намериш. Сърцето му бе в Бога и обгръщаше всички хора — в нуждата им да пият вода, да могат да спят и т. н. Това отваряне на сърцето за любовта е отваряне на една друга врата да влезе Божието благословение и да стане това вътрешно преобразяване. Това е много важно.
Но има и една опасност за нас, които чувстваме силно духа на глобализацията. Простете, отче Захарие, че ще оставя за малко всемирността. Глобализацията е опасност, променя всичко, променя понятието за вярата, понятието за молитвата, прави молитвата ни вместо славословие към Бога да бъде постоянно искане, пазарлък с Бога, прави ни напълно земни и като Църква. Това е секуларизацията на Църквата, компромисът на христяните, промяната на нашите цели и затова трябва да внимаваме. Случва се, без да го разбираме. Сърцето ни се обляга на това, което ние мислим, че е правилно за живота ни, и не можем да проявим любов (към Бога), от която се създават тези спасителни движения, за които говори и архим. Захариас. Вниманието към светското възприятие и към църковния живот е друго, на което трябва да обърнем внимание, защото с много неща сме направили компромиси.
Нашата етика не е етика, има комисии по биоетика, и ви го казвам съзнателно, които не се основават върху никаква етика, а създават една политическа етика. И когато изложим църковното разбиране, не ни разбират или ни отхвърлят. Налице е едно възприятие, което се използва и в биоетични въпроси, не искам да говоря по-конкретно, само две думи ще кажа — лобиране и булинг (тормоз). Например по въпроса с хомосексуализма, по които и християните започват да правят компромиси. „Любов е!“ — ти казват. Не е така. Едно е любовта в Евангелието и друго — това. И започваме да притъпяваме съвестта си. Това притъпяване подменя виждането за светостта; а нас ни заплашват, че сме крайни, опасни, мракобесници и чувстваме страх и т.н. Не е нужно някой да се прави на смелчага, но трябва да има ясен хоризонт, целта му да е Христос, богоподобието, светостта, действието на Божията благодат в живота му. Да бъде не добрият, а осветеният човек, облагодатеният човек. Този, в който Бог действа.
Христос казва: „Но Син Човеческий, кога дойде, ще намери ли вяра на земята?”. Ще я намери. Сега можехме да правим нещо друго, да седим вкъщи, надеждата ни да бъдат резултатите от изборите. Смеете се. Но можехме да се караме кой ще спечели изборите т.н. Или за други тривиални теми, но така да угасне всякаква следа от духовна перспектива, която може да се открие в душата ни. Но със сигурност в някои от нас всичко това оставя отпечатък, не само словото, но и атмосферата, когато всички сме заедно. Всички ние сме Църквата и Бог присъства; това, до което би трябвало да стигнем, не е толкова едно решение, а молитвата: Боже мой, Теб искам и нищо друго!
Има една песен — когато отидох в един детски лагер, я чух. Искам да стана светец! Това ми направи впечатление. Искам да стана свят. За това се подвизаваме, само Христос да бъде нашата надежда.
Когато се приберете, не пускайте веднага телевизора. Няма голямо значение кой е спечелил. Да се приберем, да седнем вкъщи, красиво, тихо, да хапнем нещо, да разговаряме малко, да ни остане желание за молитва — ще научим резултатите, каквито и да са. Това е основно. Умът ни се замайва, това ни обърква, руши мира и така се уязвява освещението.
Архим. Захариас: Светостта е светостта на Христос и не можем да разберем светостта без харизмата (дара) на Христос. И тези, които имат дара на светостта, имат една воля, волята на Бога. Съществува и естествената воля, но тя е напълно и свободно предадена на Божията воля. Но една е Божията воля и на небето, и на земята, всички да се спасят. Следователно истинска всемирност е предаването на Божията воля, което става чрез действието и дара на Светия Дух. Когато човек се подвизава в покаяние, стига до момента да мрази дори себе си. А когато стигне до тази свята омраза, се откъсва от всичко тварно и тогава приема божественото състояние, където Божията воля става единственият закон на битието му. Но както казахме, Божията воля е една — и на небето, и на земята, всички да се спасят. Затова и старецът (св. Софроний Сахаров) виждаше истинската всемирност в застъпничеството на светците за спасението на целия свят. За стареца светецът бе страшно явление — този, който носи в сърцето си целия свят и се моли за целия свят. Затова и мъчениците — свидетелите на тази любов — повлияват дори и на Божиите решения. Молитвата им може да крепи света, да го спаси от голяма катастрофа. Това са светците, които са превърнали Божията воля в единствен закон на битието си.
В началото на Сътворението Бог с една дума привел всичко в битие. С една дума света Богородица се предала напълно на Божията воля и Творецът слязъл на земята, а света Богородица познала всемирността, когато била в Святая Светих. Там направила две големи открития — познала Бога в дълбокото си сърце и чрез Бога единството с целия човешки род и още в Святая Светих започнало застъпничеството и молитвата ѝ за спасението на целия свят. Това е истинската всемирност, която виждаме в света Богородица, която още от малка била в Святая Светих, както казва св. Григорий Палама в една богородична беседа. Това е истинската всемирност, която виждаме в нейния живот и в живота на светците. Най-вече, простете, в живота на монасите светци, защото Божията благодат е разнообразна. Например дарът (харизмата) на епископа е да се грижи за единството на тялото на Църквата, за православната вяра на тялото и да устройва освещението за всички хора, които Бог му е поверил. Харизмата (дарът) на монаха има друга мисия в света — да е свидетел за другостта, за светостта, за смирената святост на Христос, да бъде свидетел за другостта на етоса на непорочния Агнец, Който отива на заколение.
Така монахът има друга мисия и харизма (дар) — да бъде свидетел до краищата на земята за тази другост, за тази святост и смирен етос на Христос, с които спасил света. Но това винаги води до молитва за спасението на целия свят. Това е застъпничеството на светците, на истински всемирните хора.
Въпрос: Какво ни пречи да постигнем целта и защо „Христос присъства в нас” е повече на теория, отколкото на практика?
Митрополит Николай: Не знам дали при всички е така. Съществува святост. Виждате, че и в наше време просияха нови светци. И не само те. Аз мога да ви кажа колко силно почувствах Божията благодат в живота на някои миряни. Това е нашата борба, имаме немощи и несъвършенства, но и желание за борба, за да можем да вървим по пътя на освещението. Няма да отговоря дирекно на въпроса, а ще разкажа за една среща през 1976 г., изкачвайки се на връх Атон с един дрипав монах, който не можеше да говори. Срещнах го малко по-долу от върха и не можех да разбера какво искаше да каже. Той отиде, взе парче керемида и написа думата άγριος — свиреп и зачеркна „ρ“-то (така остава άγιος — свят). И разбрах, че това, което искаше да каже, е, че целта на живота ни е от свирепи да станем свети. Да изтрием това „ρ“. Това е борбата срещу страстите ни, въздейства ни нашият рационализъм, среда, нашата егоистична воля, която не иска да се подчини на Божията воля, а да я замени. Вместо да търсим кой ни е виновен, да видим какво можем да направим и как всеки от нас, развивайки любомъдър ум, ще напредне в живота си. Пътят на благодатта и на освещението ни е даден. В Откровението се казва „светият нека още се осветява”. Това е непрестанно увещание на библейското слово, на Божието слово, на църковното слово да се трудим за нашето освещение. Трябва да чуем Църквата. И всеки път, когато губим това съзнание, да идваме в себе си и да се подвизаваме, започвайки от преобразяването на нашето всекидневие и на нашите недостатъци. Например ако не сме си простили вкъщи, с ближните, какъв е смисълът да говорим сега за всичко останало? Трябва да започнем от тези неща — да очистим себе си от всяка сквернота на плътта и духа. Можем да правим това, да се подвизаваме в тази насока и ще живеем Божиите благословения и благодат в живота ни и като Църква, и като семейство и всеки в своята борба.
