СВ. ИСААК СИРИН И ДОСТОЕВСКИ

298 0

Автор: архим. Василий Гондикакис

Превод: Константин Константинов

Всичко има мярка. Човекът е мярката, светият човек. И авва Исаак е мярка за човека, за живота, за изкуството и действието.

Къде се намира! Как пише! Каква поезия, каква философия, каква психология твори! Как се държи, как мълчи, как се движи и стои неподвижен!

Можем ли чрез него да съдим за хората? Не е ли велик, величествен, уникален? Не е ли несправедливо или дръзко да сравняваме себе си, обикновените хора, с такова величие?

Бих отговорил без колебание: не. Ако ставаше дума за човек, който е развил някаква дейност или е имал някакви необикновени природни дарби и чрез тях е удивил човечеството, не би било правилно да го вземаме за мярка, за да съдим и сравняваме хората. Но тук се случва нещо друго: този авва е най-великият и най-човечният.

Той е велик и благороден. Близо до него великите се чувстват малки, а малките придобиват смелост, могат да се движат. Той не ласкае едните и не презира другите. Не пренебрегва ничия болка, склонности и скърби. Той е едно завършено цяло. Зрял плод на Духа, който разкрива своята зрялост по цвят, аромат, мекота, вкус.

Той е човечен, смирен; разбира, познава дълбоко слабостите на нещастните хора. Не е неумолим съдия или безмилостен инквизитор. Той е наясно с нашите слабости и нищета, споделя нашата природа и в същото време споделя радостта и утехата на бъдещия век.

Не се кара на никого. Дава поводи и чака. Казва истината и я оставя да действа в нас.

А относно литературните творби и изповедта на писателите: той ги познава, разбира ги, знае ги, приема ги. Самият той е писател. И толкова голям писател, че стига дотам да не бъде писател. Той е преминал отвъд литературата и се намира в отвъдното, където истинската болка и пламенният копнеж на литературата водят човека.

Бидейки велик, уважава малкия, смирения. Освен това той уважава писателите, техните борби и изповеди, повече от самите писатели, които малко или много се намират в пространството на тлението, съревнованието, ревността и на опитите да преодолеят всичко това.

Посланието е: в известна степен човек може да стане като авва Исаак. Да живее в мир, докато живее на земята. И да живее сред вечно живите, когато премине във вечните жилища.

Слушайки един писател (за пример ще вземем Йорго Йоану, както е представен във „В себе си”), виждайки го как се бори да намери равновесие; да балансира справедливо между живота и работата си; виждайки го как честно поставя големи проблеми, търсейки истинското и автентичното в съдържанието и изразяването на творбите си, не можеш да останеш безразличен. Цялата тази борба ти говори, казва ти нещо; тя може да казва нещо за всеки, който се бори честно в някоя от своите области. Остава да кажем само едно — доколкото го виждаш да се измъчва заради автентичното — и това е словото на Господ: „едно не ти достига” (Лук. 18:22).

След като се отказваш от всичко; след като изоставяш относителните неща; след като си стигнал до точката, в която не се интересуваш от себеизтъкването; след като страдаш, мислиш за твоя читател, за човека, тогава защо не направиш още една крачка? Тази крачка ти е показана от авва Исаак.

Той не ти казва с живота и писанията си: „Остави борбата си”. Той не отхвърля усилията ти. Той изпитва радост, че живееш и се наслаждаваш, пишейки и творейки честно. Не ти оспорва това право. Не иска да те спре. Иска да те освободи от кръговрата на тлението: да разруши бариерата, която спъва пътя ти; да те тласне към девствените води на тайната на живота.

Той вижда, че затваряш себе си. Затваряш битието си, което жадува за свобода. Спираш художественото си развитие, ограничаваш житейския си хоризонт, лишаваш се от възможността за нови измерения — смъртта и възкресението, — които възвисяват човека и правят литературното творчество и неговото очарование безкрайни и вечни.

Като следваш вярно авва Исаак, навлизаш по-дълбоко в човека. И всеки човек в теб. Заедно всички вие се движите напред, като братя, към новото творение, вдишвайки тихия въздух на неограничената свобода. Растете безкрайно и се разширявате безкрайно, смирявайки се, съединявайки се, жертвайки се за най-великите неща.

В сериозната литература несъмнено може да се открие концентрирана човечност. Почиваш си, съгласяваш се. Черпиш елементи от живота. Почиваш си, а в теб се появява нова сила и желание да продължиш борбата. Но последната заплаха остава. Продължаваш. И стигаш до смъртта, до гроба.

Тогава приятелите ви от литературния свят могат с любов да ви поднесат букет цветя или букет от добри и премерени думи. Но не могат да ви избавят от смъртта; не могат да отменят „последния враг” (1 Кор. 15:26). Усещат го — въпреки че много биха искали да е иначе, — че са в присъствието на смъртта.

Но човекът може да бъде присаден към едно вечно живо дърво. Той може да стане „пръчка от лозата на живота”. Неговата аскеза може да се свърже с друга. Той може да се кръсти. Да се принесе в жертва, да умре, както истинските любители на Истината. И като умре, като бъде погребан в смъртта на Иисус, той може да възкръсне с Него в нов живот. Така, от голямата човечност, която постигнали чрез своята борба и труд, истинските писатели могат да преминат естествено към богочовечие.

Причината и съществуването на писателя са съсредоточени във вечния живот. Той се храни с него. Подхранва се от единственото Слово, чрез което „всичко… стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (срв. Йоан. 1:3).

Пътят, развитието, възходът не престават. Постоянно се движиш напред. Събличаш се от себеизтъкването. Изоставяш отбраната. Всичко ти принася полза. С друго се занимаваш. Избягваш човешките неща и намираш хората. Стигаш до тишина. И словото и животът ти говорят по друг начин.

Ако си взискателен в живота си, можеш да влезеш в съприкосновение с авва Исаак. Той ще те въведе в тайните. Ще те поеме оттам, където си спрял. Ще те хване за ръка, когато почувстваш, че не можеш да възходиш. Ще ти помогне да продължиш по пътя си. Ще ти разкрие — ще го видиш и ще го изпиташ сам, — че царството Божие, което трябва да дойде, вече се дава на хората днес.

Авва Исаак остава критерий и мярка за този и за следващия живот; за живот и творчество; за действие и теория; за посрещане на всяко щастие и бедствие; за скриване и разкриване; за мълчание и говорене.

Ако авва Исаак притежава неизмеримото богатство на благодатта, то много писатели могат да спечелят и да бъдат подпомогнати от него…

Съществува и особеният случай с Достоевски, при който духовната близост и прилика — въпреки цялото очевидно и голямо различие — с авва Исаак е неоспорима. Можем да кажем, че това е мирският авва Исаак. Така за него, свещения и най-велик литературен творец, може да се говори и в превъзходна степен, защото той е утешително явление в света като дар от Бога и плод на Духа.

Той не се прави на учител. Той не ви казва нещо външно и безболезнено. Той ви предлага това, което е излязло от сърцето му, което не е негово, а на Духа.

Този бунтовник повярвал в Богочовека и изповядал: „Ако ми докажете, че Христос е извън истината, искам Христос, а не истината”; изповядал Христос, Който казал: „Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода. Това каза за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Светий още не бе даден, понеже Иисус още не бе прославен” (Иоан. 7:38-39).

От вътрешността му текат реки на утеха, която придобил след хиляди страдания, болки, изкушения, смъртни заплахи и труд. Тази утеха привлича и оживява всички. Затова може да каже и казва много. И с всичко това се предлага единственото нещо, утехата на Духа.

Сякаш той седи някъде сам. Говори със себе си. Разговаря със собственото си многолико битие. (Известно е, че в „Братя Карамазови” самият автор описва себе си във всички образи на братята.) И той е истински. Създава топъл климат около себе си. Предава очарователна музика. Разпръсква скъпоценен материал даром. И целият свят се събира около него. Той го слуша. Остава с него. Приема го. Приема го като свой. Дълбокият корен на всеки изсъхнал човек се напоява с водата, която тече оттук. В топлите води на този лечебен извор се лекуват болките и се изцеляват парализираните.

Достоевски проследява историята отвътре. Живее опита на своите герои. Знае чрез живо общение какво се случва в тях. И този опит, това вътрешно познание, се разкрива постоянно в разказа. Той събира фактите. Плете диалози. Изковава фрази. Казва нещо ясно или го оставя да се подразбира. Но винаги води нещата непоклатимо там, където иска. Или, по-скоро, Христос ги направлява със Своята пресвята воля.

Всичко това са трусове, чийто епицентър е в дълбините на живота на Достоевски. Така че, когато нещо се проявява, нещо се движи по повърхността, това означава, че в същото време, от дълбините до повърхността, цялото тяло на земята — битието на Достоевски — се разтърсва и участва в събитието. Той целият присъства във всичките си герои. Отъждествява се неслитно с тях.

Колко страстно и убедително подкрепя всяка своя теза! Как и двете страни, двете гледни точки по един и същи въпрос, са верни! И как Истината, която е Богочовешката личност, превъзхожда мислителите, които искат да кажат неизказаното, или мненията, които разделят хората.

А Достоевски върви невидимо облечен в бяло след Възкръсналия, дарявайки мир и радост на отчаяните и презрените.

Критикува те, без да ти го казва. Предлага ти душевно здраве без коментар. Говори ти, без да се обръща към теб. Засяга сериозни лични въпроси, говорейки в монолози. И тъй като те оставя свободен, отиваш при него. Тъй като не се прави на учител, наостряш слух. Тъй като има това, което искаш, оставаш винаги несъзнателно до него.

Ако искаше да го чуят, само това би било достатъчно, за да отблъсне хората от себе си. Това би било доказателство, че той лъже. Фалшивото се прожектира и търси последователи. Истинното се почита, когато е презряно, и спасява онези, които могат да усетят неговата ценност.

Тя не търси нищо свое, а разкрива това, което действа и се осъществява според Божията воля.

Прави привидно нещо несвързано или объркано. Героите му често са безумни, обладани или престъпници. Историите му са натоварени и заплетени, но неговата ос е постоянна. И смисълът, който иска да постигне, е ясен и успокояващ.

Всички идват при него доброволно, там, където се намира тяхното непознато битие, носталгичната болка на болестта. „Защото, дето бъде трупът, там ще се съберат орлите” (Мат. 24:28). И хората идват при трупа, при болката, при гроба, откъдето идва животът.

Колко много хора, които се разкъсват един друг, имат Достоевски в сърцата си! Те имат негова снимка в собственото си пространство! Ножът на неговата болка разкървавява и размеква вътрешностите им!

Не можеш да четеш Достоевски, ако търсиш честност, и да останеш същият. Не можеш да го прочетеш в часа, в който можеш да приемеш посланието му, и да го забравиш. Той става твой. Ти ставаш негов. Побратимили сте се в дълбоко, висше, широко пространство; пространство, което принадлежи на всички. И има място за всички.

Гласът му премахва разделенията. Словото му е дълбоко. Прониква през всички гранитни скали на човешката жестокост. Душата му е здрава като стомана и чувствителна като Ангел. Влиза в най-дълбоката част на дома ти, където още не си влязъл. Пее ти някоя песен на твоите предци, която никога не си чувал, а мелодията му трепти в кръвта ти. Тя те връща далеч назад към началото, откъдето всички ние сме тръгнали. Отвежда те далеч напред, в бъдещето, където всички се срещаме и убиецът прегръща жертвата, а убитият прегръща убиеца.

Този, който има в себе си сиянието на любовта, като богатство на личния живот, и луда жажда за абсолютното. Този, който усеща благодатта на смирението и ангелската нежност на малкото дете, но и на сърцето на ранения пияница или престъпник. Този, който търси, усеща и крие в себе си всички болки на света, типовете човеци и с нищо не иска да навреди на никого. Този, който държи всички въпроси отворени, тъй като последната дума все още не е казана от Бог Слово, което Той може и трябва да каже, защото е Любов.

Този, който притежава тази чувствителност, щедрост и отговорност. Този, който не пренебрегва никого, не отхвърля никого и ни оставя сами да разберем. Този, който се измъчва, жертва и умира за свободата и единството на всички нас. Който не живее без другите, а заради тях.

Който, когато говори, всички мълчат, за да го чуят. Като го слушаш, шумът стихва. Всеки чува най-дълбокия глас на своето аз, защото звучи истинно древното и единствено Слово.

Той издигна равнището на човешкия живот, работа и творчество по-високо от всички останали, защото слезе до най-ниските места. Вкуси непоносима болка и не се възмути. Но от вътрешността му излязоха думи и благодарствено разположение за всички негови страдания. Получи помощ. Намери тайната. Прие кваса на царството.

Той е най-измъчваният и най-утешаваният; в най-дълбокия ад е свален и в най-светлото небе е издигнат. Преминал е през живоносно умъртвяване. Живее умъртвяването и възкресението. Ето защо той има способността и благодатта да даде на всички евангелието на радостта.

Това е така, защото го живее. И чрез всичко, което казва, чрез всичко, което кара героите си да казват, да се борят и да се радват, се разкрива и дава единственото и спасителното.

Другият си мисли, че четейки Достоевски, чете детективски романи, или писател анатом на човешката душа, който картографира нашето непознато и недостижимо битие. Така е. Той прави всичко това. Но най-важното е, че чрез всичко това той ни вдъхва утехата на Духа и увереността, че има Един, Който държи всичко; Който обича и спасява човека.

Достоевски знае истината за живота. Той е изпълнен с голяма радост. Знае какво очакват другите от него. И накъде трябва и може да ги насочи сега: да не бързат да се надяват, разчитайки на неща, които са временни, от които няма спасение (Срв. Пс. 145:3). Нека не бързат да се отчайват, мислейки, че всяко изпитание е смъртоносна болест. Бог се грижи за всички нас, стига да се смирим, да простим и да чакаме.

Така че, независимо дали четеш авва Исаак, или Достоевски, в крайна сметка получаваш едно и също послание, благодат и утеха. Достоевски е опитен и жив коментар върху авва Исаак. И по своему с всичките си творби потвърждава и свидетелства за двойната увереност на аввата (която е негова собствена): без големи изкушения не се дават големи дарове. И още: радостта, която е в Бога, е по-силна от настоящия живот.