Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Заповедта „Възлюби ближния като себе си” (Мат. 19:19) се отнася за любовта към нашето аз като създадено по Божи образ и следователно означава да обичаш себе си „в Бога” и Бога „в себе си”. Себелюбието като страст представлява изопачаване на добродетелното себелюбие. То е обръщане към „себичната” (страстната) любов, към егоистичната любов към аз-а, любовта към падналото его, което се е отвърнало от Бога и се е обърнало към сетивния свят, водейки плътски, вместо духовен живот. Поради тази причина себелюбието се определя като любов или страст към тялото и неговите „страстни наклонности”.
Себелюбието очевидно е свързано с насладата: то е търсене на сетивна и телесна наслада, която се оказва определяща в падението на човека. Себелюбието е свързано с непознаването на Бога, което от своя страна го засилва, а то на свой ред го укрепва.
Освен към една непрестанна наслада себелюбието подтиква човека да избягва страданието, което неизбежно идва след насладата.
Понеже е истинно същество и битие само в „Бога”, когато обича себе си независимо от Бога, човекът не може реално да постигне това и се самоизмамва, смятайки, че обича. Блажени Теофилакт Български пише, че „себелюбив е този, който обича само себе си, като резултатът е, че няма любов дори към себе си”. Себелюбивият не само не обича себе си, но дори и мрази себе си. Наистина, отхвърляйки Бога, след като обича изключително своето аз, той отхвърля и самия себе си като Божи образ, извършвайки духовно самоубийство.
Така себелюбивият спира да упражнява добродетелите (които отговарят на ориентацията му към Бога) и отваря вратата за страстите, увреждайки силно своята личност, тъй като страстите пораждат в него болести, смущения, раздвоения и страдания от всякакъв тип.
Себелюбивият мрази Бога и ближния си. Обратно, любовта към Бога и към неговото аз „в Бога” поражда в човека любов към ближния. Както човекът, така и всеки негов ближен, е носител на Божия образ, нарича се Божи син по осиновение и бог по благодат. Всеки човек е ближен и брат, в чието лице можеш да преоткриеш Бога, да се съединиш с тялото или най-малкото да преоткриеш друг член от същото тяло, една друга част от единната човешка природа.
Себелюбивият се лишава от автентичната връзка с ближния. Той не осъзнава в ближния това, което съставлява дълбочината на битието и съществуването му, и прекъсва духовното си общение с него. По този начин между хората се развиват повърхностни отношения, в които доминира взаимното игнориране, пренебрежение или безчувствие, както и отсъствието на истинно общение. За себелюбивия другите престават да са ближни и братя — защото всички са деца на същия Отец и причастни в Бога на една и съща природа — а стават чужди и дори още по-лошо: противници и врагове.
Себелюбивият търси своето себеутвърждаване и полза вместо ползата и доброто на другите. За него ближният става средство за придобиване на наслада и по този начин той го принизява до състояние на вещ.
Също така е възможно себелюбивият да възприема ближния си като конкурент и противник, който заплашва неговото себеутвърждаване и търсене на наслада и затова той да насочва към него своята агресия.
Там, където съществува Божията любов, „няма ни елин, ни иудеин, ни обрязване, ни необрязване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос” (Кол. 3:11), „няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. 3:28). Там, където съществува себелюбие, виждаме противопоставяне, противоборство, завист, разпри, вражди, спорове, агресия и всички прояви на тази страст като липса на общение, неправда, експлоатиране и естествено убийства и войни.
Себелюбието имат болестен характер поради своите последици и естество, затова светите отци го смятат за характерен белег на безумния, безразсъден (тъй като самото себелюбие е безразсъдно) и дълбоко абсурден човек.
„Болестните последици от себелюбието се дължат на факта, че самото то е заболяване, което се изразява в противоестественото ползване на една естествена наклонност на човека: на любовта към добродетелното аз, неизменно свързана с любовта към Бога и към ближния” („Терапия на менталните болести”, Жан-Клод Ларше).
