Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Църквата е място със свети хора.
Тя е „светая светих“ на вселената, Тяло Христово, осветено с Кръвта и жертвата на Спасителя, но вярващите не са светци. Те са грешници, осъзнали пагубната посока на своя живот и решени да потърсят и да следват една друга, висша алтернатива. Те са болни от една обща зараза — грехът и се стараят да се изцерят с нейното учение, свети тайнства и преобразяваща благодат. Всеки се бори със своя малък ад и скритите си демони. Преживява дълбоко своята лична „метаноя“ и има свой духовен ритъм.
Така е от самото начало и за това се отнасят думите на Пречистия Иисус: „Не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние“ (Мат. 9:13). Затова Църквата е лечебница, всеобща и вечна Витезда, която лекува всяка болест и немощ. Нейните рецепти са вечни и всеприложими.
Църквата е общество, в което от момента, в който някой влезе в него, проблемите му изчезват.
Нищо подобно. След личното обръщане, искреното покаяние и помирението с Христос никой не изпада в мирно и блажено състояние и не се потапя в някакво безметежие и пълно спокойствие. Спасителят със своите ангели поема грижата за всеки повярвал в Него и го води като пастир до последен дъх. Но на никой, дори и най-преданите Си последователи, не е обещал безпроблемен живот. Напротив изрекъл е: „В света скърби ще имате“(Иоан. 16:33).
Духовният живот е подвиг, непрестанна битка с видими и невидими врагове, школа за душата. Целта е спасението и затова всичко, което става с личността, е за очистване и живот в рая.
Църквата дава отговор на всички въпроси.
Уви, тя не е енциклопедия или всеобщ алманах, а път към царството небесно. Тя е кораб на спасението, майка на всички вярващи и духовна лествица към небето. Нейното познание е пречистено и осветено, но и просто, ясно и достъпно. То е като мост, по който всеки повярвал може да премине, за да достигне до отсрещния бряг на вечността.
Църквата е извън мен.
Аз съм в Църквата, която е богочовешки организъм, и всеки носи своята лична отговорност като неин член и като християнин. На Съда Спасителят ще го пита какво е направил и не е направил, а е трябвало да направи. Всяка душа застава сама пред Божия престол и след като се отвори книгата на живота, получава онова, което е заслужила в земния си път — престой в ада или блаженството на рая. Казано е: „Ръката Му отдава всекиму дължимото“.
Но Църквата е и „съборна“ и всички в нея сме осветени членове на небесната (победилата) и земната (войнстващата) Църква. Ние се молим един за друг, всички заедно присъстваме на светото богослужение като общност и се причастяваме от една чаша с Тялото и Кръвта на Спасителя Христос. Никой не е сам в нито един миг, защото и Той, и светците, и неговите братя и сестри са видимо и невидимо, духовно и телесно с него. Аз съм в Ние и Ние сме в аз в мистична слятост. Живеем и умираме, радваме се, плачем и туптим в един общ пулс и дихание.
В Църквата всички ще бъдат спасени.
Пълна заблуда! От момента, в който вярващият съзнателно повярва, той започва своята борба за спасение с неясен край. Наистина изречено е „Повярвай в Господа Иисуса Христа, и ще се спасиш ти и целият ти дом“ (Деян. 16:31). Но от повярвалия се изискват дела на милосърдие, добротворство и подвизи. Той трябва да прояви свято насилие над старата си природа, чрез банята на покаянието да я очисти и да я освети чрез молитви и работа. Много вярващи са пропаднали в ада, след като са се сгромолясали при изкачването на стълбата към небето. Наистина от този, на когото много е дадено, много и ще се иска, и всеки е длъжен да даде най-доброто от себе си с ум, сърце и … ръце.
В Църквата всички духовници са благочестиви хора.
За съжаление, това далеч не е така. Те имат духовна власт да свързват и развързват грехове, да призовават ангели, да гонят демони и да държат ключовете на рая. Но в историята на християнството винаги е имало, има и ще има неблагочестиви хора, нехайни и неосъзнати в своето свято призвание. Недостойни духовници от всякакъв ранг, които са истинско изпитание за себе си и за вярващите. Свети Йоан Златоуст още през 4 век изрича: „Малцина от свещенослужителите ще се спасят“.
В Църквата всичко е справедливо.
Тази представа за справедливост в нейното светско разбиране е илюзия. На всеки може да се случи всичко и във всеки един момент. Бог изпитва своите! Много са примерите за гонение отвътре, за благочестиви християни, които са били „предадени от свои“. След имената на св. Йоан Златоуст, св. Бенедикт Нурсийски, св. Нектарий Егински следват имената на още много знайни и незнайни християни, които са приели „гъбата с оцета“. В Църквата всичко става не по справедливост, а по Божия воля и допущение. В нея от всички се изисква не само да вярват, но и да се уповават на Бога във всеки миг и на всяко място, без да се отчайват, като пазят дълбоко в себе си надеждата на спасение. Изречено е „и косъм от главата ви няма да загине; с търпението си спасявайте душите си“ (Лук. 21:19).
