СЕЗОНИ С ПЛЪТ И ДУША

311 0

Автор: о. Спиридон Василакос

Превод: Константин Константинов

Дойде есента, търпеливо и нежно облече природата в своите багри. И в това откриваме божествената мъдрост, екстатичната любов — всичко да се променя. За да не живее човекът в монотонност, а в хармония. Еднообразието уморява, изтощава, разслабва. Промяната подкрепя, възхищава, предизвиква. Във всеки случай сезоните приличат на човека. Творецът може да е взел техните елементи и да ги е посял в пръстта, която е станала Негов образ. Може да е взел от човека и да е дал на сезоните. Кой знае? Това са „семейните“ въпроси на Бога. Въпросът не е да влезеш в семейните дела на Бога, а да не излезеш от Неговото семейство. Виждаш, че и човекът се помрачава от скръб, „святка“ от гняв, поразява с омраза, охладнява чрез егоизма, прелива от любов.

И духовният живот има сезони. Те са ясно различими върху чистия хоризонт на живота на смирените, на простодушните, на верните приятели на Бога. Там се вижда, че в духовната есен човекът се смирява както дърветата, които губят листата си. Лишава се от нещата, които са скривали неговата истина. Чрез послушанието отхвърля всичко, което го е карало да се хвали. При това егоистичното самохвалство ликува за всичко краткотрайно, което пожълтява, увяхва и бива отнесено от вятъра на времето. Когато се освобождава от излишното и егоистичното, човек може да чуе словото Му: „Излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си“ (Бит. 12:1). Виждаш, че смирението отваря слуха на душата за Неговия  глас и нейното разположение за Неговата свята воля.  Отречи се от земята на егоизма и сродството със страстите ти.  Отричане от смъртта, изповядване на живота. След малко словото като ранен дъжд отново ще падне върху смирената почва. „Събуй си обущата от нозете“ (Изх. 3:5). Развържи всичко, което си вързал здраво на себе си. Освободи се от това, което те води до съприкосновение с пръстта. Смиреният вади корените си от земята и ги засажда в друга земя, на небето. Така свободен влиза в сакралността на своето битие.

Духовната зима е тежък сезон. Изпитанията нанасят удари, както морето върху сушата. Изкушенията падат както разярена градушка върху плодовете. Егоизмът е непредвидима и рушителна мълния. Страстите бушуват, завличат и преливат като реките и потоците. Душевните сили изоставят човека, както прелетните птици напускат своето място. И Неговият глас, който тайнствено преминава през мълнията, градушката, бурята,, нежно известява: „Дерзайте Аз съм, не се бойте!“ (Мат. 14:27).

В духовната пролет душата се наслаждава на процъфтяването на добродетелите, на росата на духа, на благоуханието на благодатта. Сега най-голямата част е заета от светлината. Мракът постепенно намалява. Авва Исаак Сириец вижда опасността и се моли. „Да не се ентусиазираш. Да не отслабне борбата ти. Да не прибързваш като бадемовото дърво, повлияно от природните явления. Докато имаш ръце, простри ги към небето за молитва. Докато имаш пръсти, се прекръствай. Докато имаш очи, напълни ги със сълзи…“

Сигурен, че се е спасил, е онзи, който е влязъл в царството и е чул вратата да хлопва зад него.

Идва и лятото. Обилна светлина. Чисто небе. Жарка вяра. Зрели плодове. Всичко очаква, всичко копнее, всичко приканва жътваря. И словото отново се появява чрез огъня на Божеството. И се предава както зноя на летния ден. „Да, ида скоро!“. Тук опитното преживяване на всеки духовен сезон е приготвило и родило слово, готово да отговори на Словото: „Да, дойди, Господи Иисусе“ (Откр. 22:20).