СИГУРНО СРЕДСТВО ПРОТИВ ПРИВИКВАНЕТО КЪМ ЦЪРКОВНИЯ ЖИВОТ

1158 0

Автор: Свещеник Павел Сержантов

Превод: Татяна Филева

Първоизточник: www.pravmir.ru

Какво да правим, ако църковният живот се е превърнал в рутина? Какво може да ни помогне? Своя личен опит споделя дякон Павел Сержантов.

Усвояване и привикване

Във вярата дойдох малко късно, на 16-годишна възраст. Започнах да ходя на църква. В началото много неща в църквата ми изглеждаха неразбираеми. Постепенно започнах да свиквам. Прочетох Новия Завет, на лекциите по църковните предмети попивах новото за мен знание, обикнах църковнославянския език. И ето, след като в достатъчна степен привикнах към православния живот, аз се натъкнах на неочакван проблем: сега много неща в църквата ми изглеждаха разбираеми, обичайни и дори твърде обикновени. Казвам „твърде”, защото на много неща престанах да реагирам така отзивчиво, живо, както преди.

Изработилият се навик към църковното сякаш ме покри с някаква твърда, дебела коричка. Престанах да възприемам добре онова, което се случва в църквата всяка неделя. Вярата остана в мен, желанието да бъда в храма – също, но нещо важно си беше отишло.

Описвам всичко това, тъй като зная, че и други православни християни преживяват подобен опит. Проблемът на привикването към църковния живот е известен на мнозина, дори се борят с него според силите си.

Проблемът съществува. Помня добре как преди почти четвърт век четях за пръв път Новия Завет, как мъчително преживявах „предварителността” на този прочит. За пръв път отваряш най-добрата книга в света, и имаш чувството, че трябва да я затвориш, да се подготвиш година-две, за да я прочетеш след това отново така, както се полага – за пръв път. Зад ясното, общоразбираемо историческо повествование на Новия Завет през цялото време проблясва някаква голяма предистория. Христос и Апостолите постоянно се позовават на добре известната им предистория: законите на Моисей, псалмите на Давид, пророчествата на Исаия и други книги. Тогава тази предистория ми беше съвсем непозната, и въпреки че се препъвах на всеки ветхозаветен цитат, с усилие на волята прочетох Новия Завет.

След това в ръцете ми се оказа Ветхият Завет, няколко тома по библеистика, нещата започнаха да се проясняват. Обаче възникна и усещането, че в Евангелието почти всичко е така добре познато, че… се възприема лошо. Като че тук нямаше повече какво да се възприема. Но аз чувствах, че това усещане е измамно. Трябваше да направя нещо с него. Но какво именно?

Примерно същото стана и с Литургията. Бях научил почти наизуст нейните свети слова, знаех кой възглас след кое песнопение следва. Но ето, живото усещане за присъствието на тайнствената служба в храма беше помръкнало. Аз разбирах, че причината не е в службата или в Новия Завет, а в мене. Трябваше да направя нещо със себе си.

Привикнал си, сега „отвиквай”. Не излизай от църквата и не се отдалечавай от нея, присъствай на всяка неделна служба, ежедневно чети Евангелието, но не „по навик”, не защото „така трябва”. Необходимо е някак си да слезеш от твърде „привичната” позиция – и тогава отново ще се върне свежестта на възприемането на църковния живот. Естествено, да слезеш навътре, в себе си. Повърхностното усвояване на църковния живот е станало, сега трябва да навлезем в нея малко по-надълбоко. Но зная, че сам не мога да направя това, необходима ми е помощ. Кой и какво ще ми помогне?

 Привикване и „отвикване”

В нашия живот няма универсални рецепти. На някого помага едно, на друг – друго. Няма и да започна да давам универсални рецепти. Ще разкажа само за своя личен опит.

За мен беше голяма помощ това, което говореше и правеше митрополит Антоний Сурожки – йерарх на нашата Руска Православна Църква. Владиката беше образован човек, вкоренен в църковната традиция. И далеч от всякакви стереотипи. Той беше своеобразен в най-възвишения смисъл на думата. Своеобразен не защото искаше да изглежда оригинален. Просто, бидейки много даровит, той разказваше за вярата, опирайки се на опита на православните светии, който и сам живееше. Техният опит беше станал негов опит. От вътрешността на този опит той разказваше на хората за това, с какво е богата Православната Църква. Ето кое правеше неговото слово винаги свежо, живо, въздействащо.

Отначало четях неговите книги за църковните празници, проповедите върху Евангелието, размислите за молитвата, болестта и смъртта, църковната служба. След това узнах, че самият той нищо не пише. Всички книги представляват отредактирани разшифровки на записките; започнах да гледам неговите беседи на видеокасети. Още по-добре. След това ми се удаде да слушам и гледам записите от службите на владиката. Как бавно и дълбоко се молеше митрополит Антоний на църковната служба!

Аз и сега преди Литургия слушам краткия запис, на който митрополитът произнася: Със страх Божи и вяра пристъпете… изповядвам, че Ти си наистина Христос, Синът на Живия Бог, дошъл в света да спаси грешниците, от които пръв съм аз…”. Ще призная, че се обръщам към владика Антоний не за да узная нещо ново, а за да се обновя сам поне малко под негово влияние.

Това не значи, че безкритично идеализирам владика Антоний, че го правя свой кумир, така да се каже. Не. Но аз високо ценя неговата способност да се потопи в сърцето на църковния живот и да „предаде” на другите този опит на дълбочината. Всяко докосване към това, което е проповядвал и давал на хората владиката, ме откъсва от рутинния, помръкнал поглед към църковния живот. Това е и реалната помощ, благодаря за нея. За мен служението на владиката на Бога и на хората – е изпитано средство против привикването към църковния живот.