СИНДРОМЪТ „ЖИВЕЙ МИ СЕ“

1551 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Обичам обстановката в храма. Тогава, когато отслужа светата Литургия през делничните дни и спокойно се отдам на прегръдката на тишината, пропита от мирис на тамян, или се движа в притвора и в църковния двор.  В него влизат различни хора, вярващи и невярващи, които водени от някакъв съкровен стремеж търсят разрешаване на някой свой спешен проблем или просто утеха за неспокойните си души.

Много често започвам разговор и съобразявайки се с отзивчивостта на всеки  посетител, говоря за вярата, ролята на личната молитва и дълбоко личния диалог с Бога. Това са тихи часове, в които душата е подвластна да приеме живото слово за Христос, макар и от недостоен като мен Негов служител. Това са срещи, които са от духовна полза, както за търсещия, така и за духовника. Те обогатяват, вдъхновяват, понякога огорчават, но и тласкат към преосмисляне на Евангелието на живота.

Преди няколко дни се приближих до млад човек, който беше запалил свещ  и задълбочено се молеше, вперил очи в нея. Поздравих го, той дружелюбно отговори и аз продължих, като го поощрих да посещава храма, да присъства на неделните богослужения и така да преосмисли тайнствения свят на светото Православие. Той ме изслуша търпеливо и с усмивка сподели: „Благодаря Ви, отче, но аз рядко ходя на църква. Понеже днес имам важна среща, реших да дойда да се помоля. От нея зависят много неща в работата ми. Не съм много вярващ и съм се отдал на други неща. Но Бог винаги ми е помагал. Благодарен съм Му и виждам, че ме обича. Думите Ви са важни, но ще ги приложа след време. Сега имам други планове и искам да си подредя живота. Решил съм след години, когато поостарея да се обърна по-силно към вярата. А сега — не. Просто как да Ви кажа — живее ми се! Съгласете се, че животът има много хубави страни. Нали?“. След това си пожелахме всичко добро и той напусна храма. А аз после се замислих… На него му се живее… Ясно е какво означава това.

Живот, потопен в стихиите на света, подвластен на егото, изпълнен с амбиции, удоволствия, успехи и забавления. Такъв, в който няма място за Христос, или ако има, Той е някъде в периферията, оставен ненужен, непотребен и дори излишен. И ако човек се обърне към Него, ще бъде само защото Той трябва да дойде веднага  и да реши някакъв наболял проблем. В ситуация, в която Спасителят ще бъде употребен като ключ за отваряне на една заключена врата  в ролята на някакъв чудотворец, който с бързата си намеса ще намери разковничето. Казано на езика на света, Бог да бъде използван временно и аламинутно. А после отново да бъде поставен на рафта, някъде встрани и забравен до момента, когато пак ще имаме нужда от него. Това е логиката на света, нестихващата проповед на суетата, която вдъхновява процесите в този пъстър и бликащ от изненади живот. Това се е превърнало в нещо естествено като светоусещане и е станало действащ механизъм за много хора. Най-тъжното е, че се отнася не само за младите, но и по-възрастните. И това е повече от логично, защото се предава от поколение на поколение, от бащи на синове, от майки на дъщери. Така много хора преживяват  и не желаят да преоткрият  своя път до Бога, намирайки аргументи първо пред самите себе си.

За тях един от боговидците на 20 в., св. Паисий Светогорец (старецът Паисий), казва, че това са хора, „които не са преоткрили духовния смисъл на живота“. Не са проумeли с непросветените си умове, че Творецът им е дал този велик и неизследим дар — живота, с който ги е призовал от небитие към битие с ясната цел да го преоткрият и да споделят краткия си път с Него на тази грешна и отродена земя. Да го изпълнят с духовност, да осветят всеки свой ден, да осветят своите ум, душа и сърце — цялата си личност. Защото целта на нашето пребиваване, тук долу, в мястото на полусенките и заблудите е обожението. С жива вяра и участие в светите Тайнства на майката Църква да водим един осмислен, благодатен живот. Затова и сме потопени в скърби, лишения и несгоди, така че да заслужим отново място в него — ние, наследниците на изгонените от рая — с труд, подвизи и дела на милосърдието.

Но малцина разбират това. Те са докоснати и просветени, разкъсали са булото на този свят и са го превъзмогнали като наложена отвън „воля и представа“. Останалите, непрогледналите, са прегърнали принципа „Яж, пий, носи си новите дрехи“, който е колкото повърхностен, толкова и циничен. Израз на пълна безотговорност и липса на желание да се потърси някаква духовна алтернатива на наложените светски стереотипи. Всичко друго — по-висше, одухотворено и просветено — е оставено настрани. Те нямат сетивност за него.

И ето го екзистенциалния парадокс — нормалното е станало ненормално, а ненормалното — нормално. Това е диагнозата на падналото човечество. Съзнателен и осъзнат избор на преходността пред вечността, на творението пред Твореца, на човека пред Бога.

По особено красноречив начин това изразява един от великите руски светци — св. Йоан Кронщадски, който изрича следното: „Нашият живот не е шега, нито играчка, а хората са го превърнали в шега и играчка — лекомислено си играят с времето, дадено за подготовка за вечността, играят си с празни думи. Съберат се на гости, стоят и празнословят, а после седнат да поиграят на една или друга игра. Отиват на театър, гледат действащите лица и техните действия и се забавляват. Други се забавляват с умствените си дарби, с човешките си слабости или добродетели, или със способността си да говорят или пишат добре. Забавляват се даже с храните и напитките, като ги употребяват в излишък, вместо да ги употребят само за необходимото насищане. Забавляват се с лицата си. Забавляват се даже с децата си, вместо да ги възпитават във вяра, благочестие и страх Божи. Целият им живот е забавление. („Моят живот в Христа“, т. 1, стр. 142-143).

Това е вечният маскарад, нестихващият панаир на суетата. Зад всичко това е светоуправникът, великият виртуоз на лъжата, врагът на човешкото спасение. Той е вдъхновител на това представление. И неговата цел е да отклони взора на любимото Божие творение, човека, от тесния, но спасителен път до несъкрушимото Божие царство.

А животът изтича като пясък през пръсти за всички нас, прогледнали или непрогледнали духовно. Но ние, християните, не трябва да приемаме този порочен начин мислене за даденост. Нашият свят дълг е да благовестим, за да прогоним заблудата на онези, които са потопени в нейната упойваща мъгла. Затова нека молим Дароподателя Христос да им вдъхва благодатни сили, за да преоткрият новата духовна реалност и да предвкусят още сега, когато са захвърлени в примката на този мамлив свят, плодовете на царството Божие, като преодолеят силата на земното притегляне в Духа. Единствено така ще могат да отхвърлят синдрома „Живей ми се“, ще отворят своите духовни очи и ще осъзнаят словото на Спасителя „Аз съм пътят и истината и животът“ (Иоан. 14:6).