Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
В определени моменти по пътя на живота срещаме красиви хора, хора, чиито поглед, думи, движения свидетелстват за един вътрешен свят, пълен с красота, пълен с мир, тишина, спокойствие. Обикновено тези срещи с тях са неочаквани. А те, оттегляйки се отново неочаквано от живота ни, оставят аромата за едно „друго“ присъствие. Оставят усещането за благодатта.
Срещал съм такива човеци. За съжаление, след като ги загубих, разбрах, че не трябваше да ги оставя да си тръгнат от моя живот. Трябваше да ги задържа с нокти и зъби, трябваше да се „възползвам“ максимално от контакта си с тях.
Тогава навярно бях много млад, за да разбера какво съм загубил. Навярно сега съм „много знаещ“, за да разбера новите благословения в живота ми, тези нови хора, които като благоухаещ тамян идват и си тръгват с вятъра на времето, оставяйки своето ухание в сърцето ми.
Станали сме много жестоки с другите. Станали сме глухи, произнасяйки стихове за мелодията на живота си. В живота ни идват хора, изпълнени с любов и проявяващи разбиране, хора с отворени обятия, но ние не ги разбираме, прогонваме ги, принизяваме ги, поставяме ги в периферията на обкръжението си. И оставаме с егоистите, инатливите, с ласкателите и със самохвалците. По-скоро защото и ние сме такива.
Остаряваме и още чакаме да се променим, да станем хора, да станем ближни.
Животът бил труден… Животът е такъв, какъвто е, още повече, след като не съществува нещо, което да се сравни с него по трудност. Всички ние обвиняваме живота, сякаш той е отговорен за наранените ни души, за пропадналите междуличностни отношения, за нашите проядени сърца. Навярно тъмните кръгове около очите ни могат да изчезнат с помощта на грим. Навярно добронамерените усилия спрямо другите ще ни донесат една друга перспектива в живота – перспективата на истинското, реалното общение с хората, общение, в което се сливат не само ръцете, устните, телата, а най-вече сърцата.
Нека не се поставяме в „сладката“ роля на жертва, а да се опитаме най-накрая да опознаем другите, преди да ги отхвърлим. Виж красивото у другите! Не казвай, че това липсва. Всички хора имат нещо красиво, навярно го крият зад своя егоизъм. Въпросът е да имаме очи да го видим и нагласата да счупим черупката на егото и да извадим скритата красота.
Ние не сме жертви на живота, на любовните и другите междуличностни отношения. Жертва е човечеството, което като рана кърви постоянно от грехове и проявен егоизъм. Жертва е красотата, която животът ни дава, а ние сме пришълци на земята, на враждата, на логиката „Аз съм правият!“.
Не знам за вас, но аз искам да се махна от тази земя, каквато и да е цената за това. Искам да се заселя в земята на любовта и снизхождението. След като сега съм странник… със сърце на имигрант.
