Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Много отци на Църквата говорят за духовната скръб и помненето на смъртта като за един изключително радостотворен и дълбок начин за придобиване на чистота на сърцето, за да се открие живототворната енергия на Светия Дух. Изследвайки житията на светиите, установяваме, че помненето на смъртта било тяхно всекидневно търсене и наслада. Размишлявайки върху тленността и краткотрайността на дните си, те постоянно насочвали вниманието си към единствения вечен и истинен Бог. Знаели от опит, че човекът забравя, че само чрез изпитания и скърби помни Бога и се завръща като блуден син при Отца.
Скръбта е най-добрата школа, в която се формират силните характери и се придобиват големите добродетели. Личните моменти на сърдечна болка стават повод да влезем в дълбините на нашето битие и там да срещнем Бога на сърцето си лице в Лице. Когато претърпяваме с вяра скърбите и трудностите, пред нас се откриват онези огромни възможности и сили, които крие нашата човешка личност, сътворена „по образ и подобие Божие”. Тогава можем да предвкусим същинската радост, вечната божествена радост.
Свети Ефрем Сириец преживял и възпял ценността на радостотворната скръб. „Начало на скръбта е да познаеш себе си. Скръбта ни нека не бъде за пред хората, а по Бога, защото Той знае тайните на сърцето ни. Скръбта гради и предпазва душата; измива я със сълзите и я прави отново чиста. Скръбта поражда въздържание, отсича насладите, постига добродетелите. Когато скърбим, нека лицето ни блести от радост, чувствайки веселие, защото се намираме в радостта на Светия Дух” (Творби, т. II).
За човека от нашата епоха доброволната скръб и особено голямата скръб, която наричаме траур, е немислима и се смята за пълен абсурд. Светското мъдруване кара човека да се отнася негативно към всичко неприятно, което го лишава от временната емоционална радост. И той скърби само когато не се сбъдват желанията му, когато не може да придобие съкровището, което желае, когато го посещават неочавано болезнени състояния. Св. ап. Павел пише до коринтяни: „Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт” (2 Кор. 7:10).
Плачът, за който говори Господ във второто блаженство, засяга и недоброволното скърбене за външни състояния и събития, но се отнася предимно за съзнателния избор на скръбта като процес на покаяние за греховете ни. Господ смята за блажени онези, които скърбят за греховете си, защото подготвят своето спасение, поемайки отговорност за делата си и изповядвайки своя крах. Те ще намерят утехата и покоят, които Утешителят дарява.
Скръбта заради загубата на ефимерни светски неща ни отдалечава от Бога. Разбира се, Бог не ни забранява да придобиваме необходимите за нас неща и основните за нашето оцеляване удобства, след като всичко е сътворил „твърде добро”. Нашият проблем започва, когато вманиачено преследваме насладите автономно от Бога. И скръбта, която чувстваме поради лишението си от тях, в действителност е един прикрит наранен егоизъм поради нашите неудовлетворени егоцентрични желания, нещо, за което е отговорен и силно рекламираният в днешната епоха индивидуалистичен начин на разпореждане с нашата свобода.
Това, което характеризира нашия свят, е откъсването на събитията, на отношенията, на самия ни живот от Бога. Но автономията означава отделяне от Бога, защото всичко, което заменя нашия копнеж по Него, е грях, едно разлъчване от Живота.
Когато ни обзема мъчителната тревога и грижа за придобиването на много неща, тогава пренебрегваме факта, че Бог е нашата единствена и основна нужда. Ние обожествяваме своите амбиции. И когато се проваляме в своите усилия, чувстваме дълбока болка и скръб. Смятаме, че Бог е отговорен, обвиняваме Го и се обръщаме срещу Него. И ако се случи да сме „добри християни”, които изпълняват всички свои религиозни задължения, се безпокоим и негодуваме, когато Бог не възнаграждава нашата всекидневна борба и трудове, когато не удовлетворява нашите желания, когато не ни дава щедро нещата, които улесняват нашето временно оцеляване.
Провалите в отношенията ни с ближните често стават причина да скърбим и да се отчайваме. Ние сме толкова егоцентрични, че гледаме на другия като на наше индивидуално завоевание, като на възможност и удобен случай за емоционална инвестиция и психологическа сигурност. Когато абсолютизираме нашата връзка и влагаме в нея целия си порив за живот, радост и щастие, в даден момент ще се изчерпим и провалим. Когато същност и извор на радост за нас става човекът, а не Божията благодат, с това показваме, че не познаваме нашата реална вътрешна нужда — нуждата от Бога, затова и нямаме покой. Стресът и грижите ни смазват и предизвикват в нас разнообразни психосоматични проблеми.
Въпреки това дори тази душевна скръб, понеже ни смирява, може да функционира изцелително и да ни доведе до покаяние, стига да го поискаме. Имаме тази изключителна възможност да срещнем Бога дори чрез негативните състояния, дори чрез нашия грях. Човеколюбивият Бог винаги ни дава поводи за покаяние. Дори чрез нашите отклонения ни показва пътя и начина на връщане, като ни предлага изцелителното лекарство.
Покаянието не е откъснато от практическия всекидневен живот. Не можем да казваме: „Искам да се спася, искам Бога, покайвам се” и да продължаваме да живеем, както сме живели досега. Ние не искаме да рискуваме; живеем повърхностно и отбягваме всичко, което ни причинява болка и скръб. Когато ни занимават различни проблеми в ежедневието, житейски грижи, тревоги за близките, здравословни проблеми, се затваряме в себе си, скърбим сред нашата самота и губим всяка вътрешна възможност да чуем нещо.
Никоя дума не може да смекчи болката ни и да успокои сърцето ни, ако не оставим в нас да подейства Божията благодат. Ние сме обожествили нашите цели и настояваме истинният Бог да стане слуга на този лъжлив бог, който сме издигнали като идол в сърцето си. Живеейки потопени в една екзистенциална празнота, ние сме неспособни да излезем от нашия мрак и руини, за да видим светлината, за да вкусим радостта и истината на Бога и да бъдем утешени от Божия Дух. Блаженството, което Господ дава на онези, които остават верни на словото Му, ни изглежда далечна и недостъпна реалност, защото покаянието не е най-разтърсващото събитие в живота ни.
Бог издирва търпеливо и настоятелно в сърцето ни някаква пролука, някакво отворено пространство, за да ни посети. Ако покажем искрено и почтено своето разположение Бог да възпълни празнотата, която съществува в сърцето ни, тогава все още ще има надежда. Бог ще открие на всеки от нас неговия път в живота, защото Той е пълнотата на всичко. Ние не сме сами в този живот, Бог не е далеч; Той е пълнотата на нашето битие, Той е нашето възпълване. Бог е всичко за нас!
Докато Бог ни зове към такава пълнота на живота, ние настоятелно обожествяваме своя егоцентризъм. Оставаме „младенци по ум”. Не се покайваме, просто хленчим. В нашата скръб няма радост, няма утеха, тъй като не се предаваме с доверие на Бога. Егоистичната скръб издига пред нас едно огромно „Защо?” и ни води до отчаяние, създава в нас психологически безизходици, които ни терзаят. Може дори да стигнем дотам да воюваме с Бога.
Въпреки това в някои случаи реакцията спрямо Бога е за предпочитане пред невежеството и безразличието да Го познаем. Когато сред нашите скърби спорим с Бога, с това показваме, че още вярваме в Неговия Промисъл, но по някаква причина се противим и се съпротивляваме на Неговата благодат. Когато обожествяваме своите избори и с тях заменяме Бога в такава степен, че забравяме за Него или Го отхвърляме, ни терзае една безутешна светска скръб, която ни води до депресия и духовна смърт.
