Скръб и покаяние – част 1

2724 0

Автор: Старецът Гавриил Цафос
Извор: www.panagiavrioulon.gr
Превод: Мартин Ганев

ВИЖ ЧАСТ 2

Словата, които следват, бяха казани през 2003 в манастира и са коментар на отец Гавриил върху текст, който говори за скърбите в нашия живот. И тъй като проблемът за болката, скърбите и болестите е винаги актуален за нашия живот, виждаме, че не съществува дом без болка и изпитания, ние цитираме текста с коментарите на отец Гавриил:

Днес ще продължим тази прекрасна глава “За скърбите”, която четем напоследък тук в манастира, и която подчертава до насита, че не трябва да се плашим и отчайваме заради скърбите и изпитанията, които Бог допуска да понесем. В повечето случаи скърбите и изпитанията, през които преминаваме, са педагогически. Идвайки в нашия живот, изпитанията, скърбите и болката, те ни помагат да разберем, че сме направили някоя грешка и ни довеждат по-близо до Бога.

Когато днес на обед хвърлих един поглед върху текста, който ще четем днес, за пореден път ми дойде наум това, което преживявах близо до моята майка, и за което съм ви разказвал много пъти, твърде много пъти. Идва някой при майка ми и ѝ казва: “Госпожо Елени, не съм добре”, а мама казваше: “Детето ми,  за да бъдем добре, не трябва да извършваме грехове”. С нещо сме наскърбили Бога. Ето, много хора ми казват: “нашите деца не ни слушат”… значи с нещо сме наскърбили Бога. Значи не сме били съгласувани с Божия закон, затова и не можем да респектираме нашите деца. Идва някоя болест, заболяване, но това не е поради факта, че ни дразнят храните или нещо подобно. Съгрешили сме, затова и боледуваме. Съвременната медицина подчертава това: творческата причина на всички болести е състоянието на душата.

Когато човек живее с мир и радостно в близост до Бога, в него може да спи чудовището на болестта, без обаче да се събужда. Когато обаче той престъпи Божия закон, когато живее в грях, в ядове, в напрежение, тогава този звяр се събужда, като в тези случаи този звяр се превърща или в психологични проблеми, или в друго, второ или трето… Когато, подчертава текстът, дойде някакво изпитание, трябва да видим дали сме били в съгласие с Божия закон? А добрият Бог, не за да ни накаже, а от любов е разрешил да дойде това изпитание, за да се събудим в себе си.

Текстът казва: “Който е непослушен спрямо Божия закон, който се противи на Еванглелието, той е непослушен спрямо собственото си естество. Човек е създаден, за да живее според божествения закон, а историята сведетелства, че когато човек се отклони от този закон, резултатите са пагубни. Който отрича закона на Христа, той отрича собствената си ипостас. Ние сме длъжни да бъдем благодарни, затова че съществуват болката и болестта”. Текстът казва – затова, че същестуват болестите, ние трябва да сме благодарни.

Някой може и да бъде болен, но да не може да го разпознае преди да се появят първите признаци на болката”. Тогава разбираме какво се случва. Някаква болка, каза ми еди кой си, се появи, и отидох в болницата за изследвания. Намериха му, знам ли и аз, рак. А този рак приближава човека до покаянието. Този човек може и да си отиде, ето, отива си, обаче той е спечелил Рая. Той може да загуби 5 години, 10 години, 15 години…, но какво са те?

Повтарям го: “Някой може и да е болен, но не може да го разпознае, преди да се появят първите признаци на болката, или иначе казано, кой посещава лекаря, преди да го е заболяло? Същото се случва и с духовната болест, която може да дойде с някаква телесна болка, с някаква телесна рана, така че да ни заболи, да осъзнаем нашето лично състояние, като прибегнем до Лекаря за нашето спасение”.

Тоест може и да ни боли телесно, но всъщност този случай да е за изповедник. Многобройни са хората, които идват на Изповед, като ти казват “болен съм, на път съм да умра”, (затова говори и старецът Паисий), и понеже го боли главата, кръстът, или го боли изобщо… този човек има чувството, че е на път да умре. А проблемът всъщност е духовен, с нещо е съгрешил човекът, (много са тези хора!). Той прави всичките изследвания, и в крайна сметка нищо не излиза. А днес съществува и нова тактика. Хората казват “отиди на психиатър”. Те казват “отиди на психиатър”, а не “отиди при изповедник”, въпреки че изследванията нищо не показват!

Следователно заболяването не е наказание от Бога. Бог не е извор на зло, Бог не наказва, но само обича. Човек се самонаказва по различни начини, когато избира да се отдалечи от Бога и да разклати реда, който властва в света, сътворен от Бога. Бог обаче използва тези лоши последствия от избора на човека, отново в полза на човека. Въпреки че учението на Църквата е пределно ясно за това, че Бог не изпраща болестта, за да накаже човека за някакъв конкретен грях, много хора вярват в това”. Тук се казва, че макар и да е пределно ясно, затова че Бог не допуска болката, за да накаже, но за да подпомогне хората, повечето хора мислят, че Бог ги наказва и те се обръщат срещу Бога. Много са хората, чиято болест ги довежда до Бога, но има и други, при който болестта ги отдалечава. “Защо, какво съм направил?”, казват те. Казвал съм това много често, казвал съм ви го и друг път. Ние всекидневно живеем в енорията с хора, които се разболяха и не ги видяхме повече, на които дойде техния час…

Дори и миналата седмица, енориашата, която направи тук петохлебие…  момента, в който научи, че има рак, тя си отиде, изчезна, изчезна. Ето, приятелките ѝ от енорията отиват да я търсят… Казват ми: “добър човек, много добра душица, Бог да я упокои, почина миналата седмица, и ето, ние се опитваме да се свържем, в коя болница е …, но нищо”! Тя умря, оплаквайки се, че Бог не я обича, защото, знам ли и аз, тя почина осемдесет годишна,  седемдесет и пет годишна ли беше, а тя искаше да живее сто години. И понеже тя не прости това на Бога, тя умря без да можеше да види своите братя и сестри, с които живееше до сега в Църквата. Искам да кажа, че това мислят повечето хора, т.е. че Бог ги наказва, но с това онеправдаваме Бога, а самите ние загубваме мира от сърцето си.

Всички скърби, които по естествен начин следват от греха, не произлизат от Бога, защото Бог не е виновник и създател на злините. Бог е сътворил всичко “твърде добро”. Чрез своите избори, използвайки по неправилен начин своята свобода, човек е построил скърбите, като е оставил смъртта в наследство на целия човешки род”. Просто можем да кажем, че Бог допуска злото и тлението, а за да не бъдат вечни за човека грехът и скръбта, която следва от него, Той е позволил смъртта.

Защото свети Василий Велики казва: “И за да не се съхрани болестта[1] в нас завинаги”, Бог е допуснал смъртта, защото ако беше ни оставил да живеем, ние щяхме още повече да отричаме Бога и да хулим името Божие, тъй като сме маловерци. И за да не бъде продължен грехът, за да не бъде той овечностен измъчвайки ни, Бог е дал смъртта вместо болката, за да се спасим, и освен това да не продължаваме да извършваме грях и негодувание срещу Бога.

Бог би могъл да прекъсне по насилствен начин всяко престъпване и беззаконие на човека. Това обаче, от една страна, се противопоставя на нашата свобода, а от друга, на Неговата благост. Напротив, Той допуска злото и грехът, давайки ни време за покаяние, очаквайки бащински нашето завръщане, бидейки тъжен и наскърбен когато Неговите творения се измъчват”. Поради тази причина, използвайки цялата Си любов и безкрайна Негова милост, Той счита затрудненията, които понасяме, а също скърбите и изпитанията за страдания, които са изкупителни. И Бог не казва така, както би казал някой човек “извършил си зло, следователно справедливо страдаш”, но “тъй като страдаш, опрощават ти се греховете”. Детето ми, казва Той, аз допуснах да страдаш, да понесеш изпитания, за да ти се опростят греховете. “Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си”? Бог е допуснал изпитанието, но греховете на човека се опрощават и човек се радва.

Вчера вечерта почина майката на отец Теодорос, едно от нашите деца, който е свещеник в Успение Богородично, Галаци, женен за девойка от свети Андрей, (т.е. от нашия храм), родом от Константинопол, както той, така и родителите му. Майчицата му почина вчера вечерта. На 17 от месец Януари, на свети Антоний, тя се строполила в нейния дом. Тя беше много добра, твърде много добра, твърде много добра. … Бяха я водили в болницата, правиха ѝ операция, тя излезе, а след това пострада от стомашно-чревно кървене. Димитрис, нейният лекар, ми каза, че възрастните страдат от такива неща при операции, и тя почина. Тя е бабата на Йоргаки (тантурестото дете, което помага в олтара) и на Панайотаки. Вчера им го съобщиха, а днес сутринта, когато те дойдоха да вземат своите одежди, за да се облекат като иподякончета, аз им казах: “Панайотаки, я си помисли, сега, я си представи, колко радостна ще е твоята баба! Сега ще стои близо до нашия Христос, ще се моли за Панайотис, своя внук, ще се моли за Йоргаки, ще се моли, нали”? Ще дойде часът, когато ще си отидем. Ние може и да си отидем няколко години по-рано, но без греховете, и ще се радваме вече близо до Бога. Смъртта е дар, тя е дар, дар, най-големият дар, който Бог е дал на човека, тя е дар… Да виждаш Бога лице в лице – “ще видим Бога както Си е”. Най-големият дар… Ако знаехме, бихме се зарадвали, бихме Му казали: “Благодаря Ти, Боже мой, за смъртта!”, а ние се страхуваме от нея…


[1] Навярно тук се има предвид грехът. Бел. прев.