Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
В драматичната си история православното християнство е понесло какви ли не обиди, хули и подигравки. Някои го обвиняват, че не е достатъчно динамично, не издържа на превратностите на времето, че винаги е втренчено „назад” или просто е остатък, бледа сянка от традицията на Византия.
Други считат, че е доктрина на „отнесените” хора, отхвърлени от обществото неудачници, които са прекалено чувствителни или просто мечтатели, непригодни за суровата реалност на живота. Трети са убедени, че не е достатъчно отворено и диалогично и се е самозатворило в своето почти неразбираемо предание и с тежкото си послание довежда хората до печал и депресия.
Но към всички тях е отправено и едно друго обвинение, доста странно и с претенции за пълна достоверност. А именно, че начинът на живот, който последователите му водят е скучен, сив и неинтересен. Сочат се примери от житейската практика и се правят категорични изводи. Християнският живот е скучен само за тези, които са свикнали да служат на страстите си. За онези любители на живота, които са се потопили в стихиите на света и използващи този неизказан Божи дар в неспирно забавление – низ от екстремни усещания, сладникави утешения или просто такива, които не искат да се откажат от кипежа на своите раздиращи ги амбиции. В Своята чиста Премъдрост, Свещеното писание изрича: ”… не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? И тъй, който иска да бъде приятел на света, става враг на Бога.” /Як.4:4 /. Нещо повече – Спасителят е изрекъл категорично: ”целият свят лежи в злото!” /1 Йоан 5:19/. Но не защото ненавижда света, а защото най-добре от всички знае, че правилата, които хората са определили и следват от векове са противни на Неговите заповеди и стоят далеч от Новия завет на любовта. След грехопадението, цялото човечество е пропаднало и попаднало под проклятието на греха и смърта. Това отстъпление, тази вечна „апостасия„ е особено осезаема сега в това задъхано и глобализиращо се време. В него няма не само „нищо ново под Слънцето„, но и онова , което идва и връхлита е вече не само богопротивно, но и откровено демонично. Хората обичат да служат на страстите си, а после обвиняват Бога за своите несполуки. Свикнали са да отдават причината за успехите на себе си, а несполуките да вменяват на Твореца, който не им е помогнал.
Своята свободна воля, този неизказан и велик дар, го превръщат в интрумент на падналите си инстикти и повредена природа и така умишлено си препречват пътя към Небето. Свалили са взора си ниско и са се поставили под себепроклятие.
Да се опиташ да живееш като християнин е висше превъзмогване, лично преодоляване на този свят като воля и представа. Един чист порив за полет за отделяне от тежеста на земята и победа над козните на лукавия. Служение на ангелите, а не на демоните. Една непримирима „метаноя” и нестихваща битка с всичко грешно, покварено и заразено от отровата на греха. Съзнателно отхвърляне на вехтия човек, пронизан от пороците на своето минало и връхлетян от нашепванията на поднебесните духове на злобата.
Християните следват Спасителя и техния живот е нищо друго, освен макар и несъвършено подражание на Неговия Пречист живот. Той е непрестанен стремеж към обожение, освещение на мисли, думи и дела. Непрестанен стремеж към придобиването и запазването на Божията благодат. Цел да пребиваваш в мир и радост в Духа Светаго, победа над низкото, пропаднало естество на човека. Особено това се отнася за православния вярващ, който е дете на Бога, който не се стреми към убежденията на разума, а доводите на сърцето. Защото той не иска да разсъждава за Бога, а да го обича с цялото си същество, и да му се отдаде изцяло без остатък и предразсъдъци. Той е призван да бъде съучастник в Неговата Вселенска победа и тържество над материята. Чрез тайнствата на Светото Православие, той се старае да си върне онова първоначално състояние в Едем на блаженство и пълнота в себе и извън себе си.
За мнозина ходенето в храма на богослуженията, четенето на акатисти и живото участие в енорийския живот е загуба на време, някаква самозаблуда и излишно разпиляване на вътрешните сили за преследване на абстрактни и недоказани цели. Едно бягство от действителността, което е израз на болезнена чувствителност и зле прикрито нежелание за борба с проблемите на битието. За „външните” учението на Светото Православие е излишен морален корсет, който ограничава, изсушава вътрешния свят на хората. За тях това им пречи да бъдат щастливи и да черпят от живота, така както обикновенно хората са го приели – да му се отдадат както и с каквото могат, избягвайки строгите отговорности и търсейки пътища за задоволяване на своите амбиции и страсти.
Спазването на вярност към партньора в брака, доверието във всичко и съобразяването под купола на „домашната църква„ е абсолютно излишно, а забраната да се води интимен живот преди него е пълна отживелица, която е остатък от мрачното Средновековие.
Съвременният свят повече от всякога изповядва философията на егоизма и още от малки децата се възпитават в неговия дух. От много посоки им се повтаря, че те „на всяка цена трябва да успеят„, задължително да „пробият„, да докажат себе си и че са над другия до себе си. Моралните повели за коректност и етичност, още повече за неосъждане и любов към всички са за тях недопустими и глупави. Те са излишни бремена, които трябва да бъдат или изхвърлени или най-добре въобще да не се възпитават и у дома, и в училищата. Това обяснява духовната катострофа на настоящето време и на Запад, а и вече за съжаление и на Изток. Всичко се превърна в пари и „златният телец„ е кумир на хората от всички континенти.
Светът е залят от езотерика, болна мистика, пантеизъм, позитивна психология, и поглед на всичко с „розови очила„, с една единствена цел да бъдеш щастлив, назависимо с каква цена и за сметка на кого. Това е в пълен противовес с учението на Христос, което изповядва Божествената справедливост и сочи пътя към Царството Божие.
Върващите дълбоко в себе си носят завета на Спасителя: ”Мир Ви оставям. Моят мир Ви давам!” /Йоан 14:27/. И Неговия мир е тяхното послание с думи, мисли и дела. Те излъчват светлина и я пръскат в този мрачен и объркан свят, пронизан от стихиите на злото и лудостта. Затова те са най-социалните хора на света – молят се за всички и всяко добро. Стремят се да опазят храма на душите си в непрестанна връзка с Бог и Неговата бликаща благодат. Тя е рецептата, лекарството, пътя към Царството Божие Невярващите си нямат и представа за онова особено изживяване на вярата, тази неизказана и тиха лудост на възторга от срещата на душата с Него, от обръщането на творението към Твореца.
Те наблюдават всичко отвън с погледа на някаква апатична безпристрастност, в която обаче не тупти пулса на вечността, а е потънала в тлението и злободневността. Затова всичко извън общата представа за щастие е не само скучно, но и ненужно и спъващо нормалното развитие на личността. Да се молим Бог да отвори духовните им очи, за да видят смисъла на краткото човешко съществуване, да осъзнаят че ние всички сме пътници и странници към вечността, а не потребители и консуматори на земни блага.
Само така ще разберат и усетят в живота си онова неизказано вътрешно съкровище, което носи в пречистото си учение Светото Православие, което блика от благодат и истина и предава пълнотата на общуването със Спасителя Христос!
