СКЪПО МОЕ СЕБЕЛЮБИЕ

400 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Скъпо мое себелюбие…

Няма как да не пиша за теб. Невъзможно е да не се обърна към теб.   Толкова силно те обичам! Ти си в мен и аз съм в теб и ние сме толкова добре заедно. Отгледах те и те запазих дълбоко във всичко свое — мисли, думи и дела. Ти проникна в кръвта ми и зарази духа ми. Както нищо друго, изпълваш целия ми свят.

Какво съм аз без теб? Кротките ти утехи радват душата ми и към тях прибягвам в най-трудните си мигове и в най-тихите си часове. Ти си моята отрада, моят чист покров, тъй мил, нежен и докосващ ме. Свикнах с теб и те заобичах така, както майка обича своето малко дете, и с такава топлина и нежност те милвам и наглеждам. Трябваш ми, за да се скрия от истината за себе си, за да понеса цялата тежест на своята горчива немощ и съзнанието за личната си недостатъчност.

Ах, как не искам да се боря с теб и да прогоня дори и частица от онова, което ми даваш и ми предлагаш в живота. Затулвам ушите си за всеки призив за борба и зов за съпротива.

Горкият аз, толкова лесно раним, толкова крехък и окаян, при теб и само при теб търся и намирам пристан и заслон. Събирам се целия в теб и после се разгръщам отново. Ти си тихото пристанище, в което приютявам кораба на моето неизтощимо аз в бурното море на изпитанията. Ти и пак ти не само ме приютяваш, но и ми даваш порив да продължа напред и да преоткрия себе си. В теб и чрез теб се преоткривам…

Ти си вятърът в моите разкъсани платна. Вдъхновението и тихата надежда да продължа хода си. Колкото пъти се обърна назад, виждам как безшумно и неусетно ме наставляваш. Хиляди пъти съм ти благодарен за всичко, за всичко, за всичко.

Преоткривам те в радост и тъга, във възторг и печал, в отчаяние и надежда. Откривам те в очите на другите и в търсенията на моето дълбинно аз.

Ах, как обичам да слушам нежните похвали на хората и да дишам лекия полъх на всеобгръщащите ме веяния. Така постепенно притихнал, заспивам като малко дете в скута на майка си и гукам като гълъб в топлото си гнездо. Наистина вече не мога без теб… Говори ми тихо, тихо, тихо… Нашепвай ми най-нежните неща. Не се бой, само не спирай, а аз бързо ще намеря оправдание да не те прогоня от душата си.

Обичам не само светлината на твоето слънце, но и студенината на твоята сянка. Ще отлагам, ще отсрочвам, ще отхвърлям дори и най-малката пречка, която ме разделя от теб. Непоносима е всяка мисъл да те откъсна от себе си. Само те моля — не ме напускай, защото ще остана сиротен. Ще обеднея, ще оскъднея и най-страшното, нищо друго като теб няма да намеря.

Защото кой друг освен теб може да ме понесе, да изтърпи цялата ми невъзможност? Кой друг ще ме утеши в личната ми непоносимост?

Само и единствено ти. Толкова много сътвори в живота ми. Ти го извая и осмисли, както нищо друго. Когато погледна по-дълбоко и отвъд, откривам лицето ти, което с кротката си усмивка ме утешава. Ти си лекарството за моето неспокойствие, балсамът за парещите ми рани. Тихият покой за моя разбунтувал се дух, ранен в битките на битието и подвластен на стихиите на света. Като в огледало виждам себе си и въздишам, когато видя това, което е пред мен. Каквито и гласове да дойдат отстрани, аз вярвам на твоето нежно нашепване.

Твой съм аз и ти си мое, скъпо мое себелюбие! Благодаря ти!