СЛОВО В ПЪРВИЯ ДЕН НА ИНДИКТА

673 0

Автор: св. свщмчк Сергий Мечев
Източник: azbyka.ru
Превод: Пламена Вълчева

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Днес по Божия милост встъпваме в новата църковна година. Преминавайки от празник в празник, светата Църква заедно с цялата природа всяка година извървява открай докрай годишния богослужебен кръг. За хората, живеещи в света, началото на новата година обикновено се свързва с тягостното чувство на съжаление за онези неща, които са можели да извършат, но не са извършили. Поглеждайки назад във времето, човек неизбежно се замисля за това, което безвъзвратно е останало в миналото, повече няма да се върне или да се промени занапред.

Това чувство за необратимост на времето е чуждо на хората, живеещи духовен живот, защото те обитават един свят, освободен от времеви предели, в който границите на миналото, настоящето и бъдещето са заличени.

Неотдавна извършихме погребението на Божията Майка, не просто го възпоменахме, а действително го извършихме, а след няколко дни отново ще отпразнуваме нейното Рождество. Това става възможно благодарение на факта, че посредством богослужението ние навлизаме в един свят, в който са унищожени границите на времето, понеже в богослужението ние живеем във вечността. Приобщавайки се към вечността, ние, хората на 20-ти век, можем реално да съприсъстваме на събития, от които исторически ни дели цял низ от изминали столетия.

Когато чрез богослужението преодоляваме границите на времето и проникваме в света на вечността, ние не влизаме в него сами, а заедно с цялата природа. В богослужебните песнопения непрестанно се говори за участието на цялото творение в тая радост, която изпитва човекът, приобщавайки се към вечността, за участието на цялата природа в прославата на Твореца. „Нeбeсa убo дoстoйнo дa вeсeлятся, зeмля жe дa рaдуeтся, дa прaзднуeт жe мир, видимий жe вeс и нeвидимий”, се пее за това в Пасхалния канон. И не само небето и земята, но и всяка Божия твар поотделно участва в този всеобщ химн към Твореца.

В хвалитните псалми (Пс. 148-150), които се четат ежедневно на утренята, ние призоваваме слънцето и луната, звездите и светлината, планините и хълмовете, дърветата, зверовете и птиците, заедно с горния ангелски свят, да вземат участие в прославата на Господа.

Но никъде това единство на човека и творението при Божията прослава не достига такава дълбочина и сила, както в Песента на тримата отроци, влизаща в състава на последната паремия на Велика събота, всеки стих от която е съпроводен с припева „Господа пойте и превозносите Его во веки”. Тук цялото творение се съединява и слива в единното и вечно славословие „…превозносите Его во веки”.

По този начин всяка година заедно с горния и долния свят, с небесната Църква и с цялата природа, ние ставаме свидетели и участници в  събитията, които са се извършили „заради нас, човеците, и заради нашето спасение”.

Тези събития, отнасящи се за домостроителството на нашето спасение, макар и състояли се еднократно в миналото, не са отминали  безвъзвратно в него. Те се случили тогава, когато според думите на апостола „се изпълни времето” (Гал. 4:4). В тях напълно се открила тайната на Божията любов към човека, тайната на изкупителния подвиг на „Агнеца, заклан от създание-мира” (Откр. 13:8). Затова във временния свят те са станали непоклатими частици от вечността, през които преминава цялото творение и към които ние имаме възможност да се приобщим чрез богослужението. Всичко в богослужението се случва в настоящето и се извършва във вечността, затова не съществува причина, поради която да тъгуваме за изгубеното минало.

Всяка от тези частици вечност, които преживяваме в сегашния временен свят,  сияе пред нас дълго преди да настъпи самият празник и продължава да ни осиява и след като сме преминали през нея.

След две седмици ще отпразнуваме Въздвижението на светия Кръст Господен. Празникът все още не е настъпил, но в богослужението вече усещаме приближаването на тази сияйна вечност, защото още от 1 август пеем катавасиите на Въздвижение „Крест начертав, Моисей”.

В по-голяма степен това се отнася за наближаващия празник Рождество Христово. Цял месец преди неговото начало богослужението започва да ни подготвя за идването на тази сияйна частица вечност. На Въведение Богородично вече усещаме, че заедно с целия свят се докосваме до нея, защото в този ден се пеят рождественските ирмоси „Христос раждается”. А след още две седмици, в деня на свети Николай, чуваме първите стихири на предпразненството: „Вертеп благоукрасися”, „Сионе, торжествуй” и „Безневестная Дево”, които са стихири на „Господи возвах” на литията и на стиховните на великата вечерня.

Особено забележителни по отношение на подготовката ни за възприемането на предстоящия празник са последните две стихири. В първата се обръщаме към „града на Христа Бога”, подготвящ се да приеме Създателя в „пещера и ясли влизащ” и го молим да ни отвори вратата, през която да влезем и видим с духовните си очи Този, Който „държи в дланта Си цялото творение”, но като „Младенец бива повит в пелени”. А във втората, вече преминали през тази врата и видели „Виновницата за нашето спасение” Безневестната Дева — Божията Майка, се обръщаме непосредствено към нея, молейки я да ни открие великата тайна на нашето спасение.

Колкото по-близо до нас се намира сияйният празник, толкова по-ярко ни озарява светлината, излъчвана от него. В продължение на петте дни на предпразненството, завършващо в навечерието на Рождество Христово, богослуженията с все по-голяма дълбочина и пълнота ни откриват великата тайна, в която ни въвежда светата Църква, а в неговия края е самият празник Рождество Христово — частицата вечност, през която трябва да преминем. В нея се заличават границите на времето и се открива предвечната тайна, защото по думите на митрополит Филарет: „Христос снизхожда от небесата толкова близо до нас, че ние можем, подобно на пастирите и влъхвите, да видим Неговото Божествено явяване”.

Тази частица от вечността не си тръгва мигновено от нас. В продължение на седемте дни на попразненството ние продължаваме да живеем в светлината, която тя излъчва. И ако в душата ни действително се е отразила нетленната светлина, явена в нея, тя става за нас стъпало във възхождането ни към вечния живот, към който ни е призвал Господ Иисус Христос.

Чрез временното светата Църква ни приобщава към вечното. Тя води всеки от нас по неговия жизнен път, в края на който следва да получим „блажено успение и вечен покой” и да влезем във вечната памет на Бога.

Нека с голямо внимание и благоговение пристъпваме към богослужението и се включваме в него не като зрители и наблюдатели, а като участници. Тогава целият ни живот ще получи нов смисъл и ново освещение. Живеейки реално в богослужението, ние още тук на земята ще придобием „вечен покой” и още през дните на земния си живот  ще се удостоим да бъдем приети от Господа в Неговата вечна памет.

Велико щастие за нас е отново да встъпим в годишния богослужебен кръг и за пореден път да преминем през него заедно с целия свят. Нашата задача се състои в това да превърнем всяка изпратена ни от Господа година живот във време, в което действително ще се приобщим към вечността и ще възраснем в онова, което по безмерната Божия любов се е извършило „заради нас, човеците, и заради нашето спасение”.