СЛОВО ЗА ВЪВЕДЕНИЕ БОГОРОДИЧНО

347 0

Автор: св. свщмчк Сергий Мечев
Източник: azbyka.ru
Превод: Пламена Вълчева

В името на Отца и Сина и Светия Дух!

Днес св. Църква празнува Въведението на Пресвета Богородица в Храма Господен. В една от стихирите на вечернята в днешния ден ние се обръщаме към Пресветата Дева с думите: „По Рождестве Твоем, Богоневесто Владычице, пришла еси в храм Господень вселитися во Святая Святых, яко освященна” (Стихира на „Господи воззвах”, Слава и нине).

Идеята за влизането на Пресвета Богородица в Иерусалимския храм заради нейното духовно възпитание в условията на най-великата светиня на Стария Завет нееднократно се повтаря в песнопенията на днешната служба. Тя ни напомня, че духовното възпитание, от което се нуждаела Пречистата и Непорочна Дева, е още по-необходимо на нас, грешните.

Господ изпратил човека на земята, за да може тук той да се подготви за райския живот, защото целият ни земен живот не е нищо друго, освен възпитание. И ако това е така, то ние трябва да изясним за себе си как трябва да се подготвим за влизането си в райските обители. Затова преди всичко трябва да разберем кои сме и какво представлява нашият земен живот.

Праотец Авраам казва за себе си: „Аз, който съм прах и пепел”, а пророк и псалмопевец Давид сравнява живота на човека с трева и полски цвят: „Дните на човека са като трева; като полски цвят – тъй цъфти той” (Пс. 102:15). Човекът живее на земята седемдесет, „а при по-голяма сила, осемдесет години; а най-доброто време от тях е труд и болест” (Пс. 89:10). Това означава, че той е преди всичко тяло и то грешно тяло, а вследствие на това и смъртно тяло. Затова, наблюдавайки себе си, ние от самото начало виждаме и възприемаме себе си като тяло. Съществуват хора, които виждат единствено това тяло, чийто живот е ограничен в пределите на този свят. За тях възпитанието се свежда до подготовката за настоящия земен живот. Техните желания са ограничени само до извършването на земни дела и придобиването на земна слава; за това те се подготвят чрез възпитанието. Те забравят, че всичко това е временно и преходно. Историята ни разказва за велики хора, който извършили през земния си живот велики дела и получили велика слава. Но всички те  умрели и на земята не останало нищо от тях, освен прах и пепел. Докато били живи, те притежавали нещо велико, което се въплътило в извършените от тях дела, но минали столетия и делата им малко по малко изчезнали от паметта на потомците им. Така преминава всяка земна слава.

Но ние с вас знаем, че човекът не е само тяло, че освен смъртно тяло, той има и безсмъртна душа, която Бог вдъхнал в неговото създадено от прах земно тяло (Бит. 2:7) и която призвал за вечен живот. Нашето пребиваване тук, на земята, е временно, ние обаче ще живеем вечно. За този вечен живот се подготвяме с възпитанието, през което преминаваме тук, на земята. В какво се състои то?

Знаем, че за да се подготви за великото служение на Богомайчинството, към което била призвана от Господа, Пресветата Дева била въведена от своите родители в храма Господен, „в Светая Светих”. По този път светата Църква води всеки един от нас: тя въвежда четиридесетдневното дете в Божия храм, за да може то да се поклони на Господа и да получи възпитание. Именно тук, в храма, чрез богослужението се извършва възпитанието на нашата душа и подготовката ù за вечния живот. Причината за това е, че в храма няма нищо тленно и преходно, там всичко в свързано с вечността. „Храмът — това земно небе — пише великият пастир на нашата Църква Йоан Кронщадски — е престол на Царя на небето и земята, в него се извършва страшната небесна жертва — Тялото и Кръвта Господни, тук верните се съединяват с Господа и се обожават по чудесен начин” („Мисли на християнина”, стр.244). Затова още с влизането си в храма, ние ставаме причастници на небесния живот. Когато службата започне и свещеникът произнесе първия възглас: „Благословен е нашият Бог всякога, сега и винаги и во веки веков”, ние излизаме от пределите на времето и пред нас се открива вратата на вечността.

Но как е възможно ние, хората, болшинството от които вероятно преживяваме по-малко от предела на земния живот, посочен от пророк Давид, да казваме: „Благословен е нашият Бог во веки веков!”. Това е възможно именно защото, влизайки в Църквата, ние влизаме във вечността, в която всичко живее — миналото, настоящето и бъдещето. Тук, в това царство на Вечността, живее и пребивава всичко, което е било в началото, при сътворението на света и онова, което все още предстои — Второто Страшно Пришествие на Господа в слава и последния Страшен Съд. Защото него виждаме с духовните си очи преди началото на Великия пост в Неделя Месопустна, която е посветена на Страшния Съд.

Ето и днес ние съприсъстваме на едно велико събитие в живота на Божията Майка и през 20 век влизаме в съприкосновение с всички, които са участвали в него. Но ако животът в Църквата е живот във Вечността извън пределите на времето и пространството, то как можем да участваме в този живот ние, хората, живеещи във времето и как може чрез това участие да се извърши нашето възпитание, което също е процес, протичащ във времето?

Светите отци казват: „Ако искаш да възпиташ в себе си една или друга добродетел, се прилепи към онези, които я притежават”. По този начин ние се възпитаваме за вечния живот, защото във вечността ще съществува само онова, което е създадено от Господа, т.е. добродетелта. Ние можем да придобием това възпитание, когато влезем в съприкосновение с хората, живеещи духовен живот, възпитаващи се или възпитани за Вечността. Но сред нашите съвременници ние невинаги срещаме подобни хора. И ето, св. Църква чрез богослужението ни въвежда в общение с онези, които вече са завършили своя път на земята и сега предстоят пред престола на Царя на Славата с всички Божии угодници. В дните, в които празнуваме тяхната памет, както и в дните, в които празнуваме някое събитие, в което те са участвали през своя земен живот, ние не само ги възпоменаваме, но и влизаме в реално общение с тях, духовно съприсъствайки на това събитие. Ние влизаме в реално съприкосновение с онези, които са вложили в богослужението своя богат духовен опит и заедно с тях участваме в него.

В песнопенията и църковните молитви откриваме най-доброто, което ни предоставят Старият и Новият Завет от сътворението на света до наши дни. Тук чуваме песента на Моисей и тримата отроци, гласът на пророците Авакум, Исаия и Иона и песента на Пречистата Дева Мария. Тук чуваме гласът на апостолите, които проповядват чрез своите послания и гласът на Самия Спасител в Неговото свято Евангелие. Тук с нас са мъчениците, които със своя подвиг и кръв са свидетелствали за вярата си, подвижниците от Египет, Сирия и Света гора, и нашите руски подвижници: Печорските чудотворци, преподобният Сергий и онези, които са се прославили в не толкова далечното минало, като преподобният и богоносен наш отец Серафим Саровски. Всички те са вложили в богослужението най-хубаво и велико свое достояние — своята молитва. И ако се прилепим духовно към тях, то тази тяхна молитва може да бъде и наша, защото и днес те се молят заедно с нас със съставените от тях молитви. Ако ние се молим: „Господи, помилуй мене, падналия”, то с нас се моли нашият праотец Адам. Когато казваме: „Господи и Владико на моя живот, не ми давай дух на безделие, униние, властолюбие и празнословие”, с нас се моли преподобният Ефрем Сирин. А когато подготвяйки се за приемане на светите Тайни, произнасяме молитвата: „Господи, Боже мой, зная, че не съм достоен, нито годен да влезеш под покрива на моята душа”, то с нас се моли и съставителят на тази молитва — св. Йоан Златоуст.

Именно богослужението представлява онази велика школа, в която можем да бъдем възпитавани за вечния живот. Нашите души са духовен инструмент, подобно на цигулка, която ако попадне в ръцете на добри музиканти, може да издава прекрасни звуци. Именно тези велики майстори на духовното художество, влизайки в съприкосновение с нашите настроени души, могат да извлекат от тях мелодии, съзвучни с Вечността.

Тук с нас винаги е великият псалмопевец Давид, многогрешен също като нас, който обаче умее да се кае и ни призовава към покаяние с думите на 50-ти Псалом: „Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост, и по многото Си щедрости изглади беззаконията ми”. И всичко тук, в Църквата , ни подбужда към подвизи, възнася ни към горното, заставя ни да вървим от временния към вечния живот, винаги напомняйки ни, че сме не само прах и пепел, но и „образ на Божествената и неизречима Слава”, която трябва да очистим от покриващите я язви на нашите прегрешения.

Всички ние вече сме въведени в Храма, всички ние вече се намираме в него и за нас е отворен пътя към светаята светих на Вечността, но колко често ние забравяме това и не се възползваме от възможността, която ни дава св. Църква. Колко често си мислим: защо да губя толкова време за посещение на храма? Защо да ходя там в делничните дни, не са ли предостатъчни празничните? Не слушайте тези мисли: този лукав помисъл, който ви заблуждава. Тук, в храма, ние сме заедно с Божиите ангели, с всички светии и с Божията Майка. Тук сме като един духовен орган, на когото въздейства живеещата в Църквата благодат. И ако някой има няколко свободни минути, къде другаде би могъл да ги отдаде, ако не там, където се възпитаваме за Вечността? Помнете, че за всеки от вас ще настъпи ден, в който земните ви дела ще приключат и безсмъртната ви душа ще отиде при Господа, за да се изправи на Съд и да даде отговор за своя живот на земята.

Очаквайки този ден, ние сме длъжни да се възпитаваме в храма, за да влизем в Светая Светих на вечния живот; а онези, които казват, че не трябва да се възпитаваме в Църквата, всъщност не вярват във Вечността.

Но има и такива хора, макар и често пребиващи в храма на дългите служби, чиято душа не е причастна на вечния живот. Това е така, защото те забравят, че мястото, предназначено за възпитание на човешката душа, само по себе си без нашата добра воля и усилие, не може да ни възпита за вечния живот. Св. отци казват, че дяволът е получил най-доброто възпитание в сравнение с нас: понеже е бил ангел на светлината и заедно с другите ангелски сили е предстоял пред Божия престол, но това не му попречило да отпадне от Бога. Това означава, че посещаването на храма и пребиваването на мястото, където за нас се открива вратата на вечността, е само едната част от задачата. В какво се състои другата? За да разберем това, трябва да помним, че физическият и духовният свят се управляват от едни и същи закони. Нашият земен физически свят е само образ на духовния свят, затова за да разберем законите на духовния свят, ние можем да използваме по аналогия законите на физическия свят. Знаем от опита, че за да се приеме една вълна, приемащият уред трябва да е настроен по начина, по който е настроен предаващият. Например радиото: за да чуем предаваният звук, трябва да настоим приемника на същата вълна, на която се излъчва предаването. Същото се случва и в духовния живот. Понякога слушаме разкази за това как на някой човек, който отдавна не е влизал в църквата, отбивайки се там за минута, понякога мимоходом, изведнъж се отварят духовните очи и той започва да възприема въздействието на Божията благодат чрез богослужението. И вече не мисли да се отделя от храма, започва постоянно да ходи там и да живее благодатен живот. С кого и при какви обстоятелства се случва това? Само с онези, които влизат в храма с покайно чувство, които пристъпват към вечността със съзнанието за своята греховност, със съзнанието, че са недостойни да се докоснат до нея. Именно тогава пред тях се отваря вратата на вечността, защото душата им се оказва настроена и съзвучна с покайния опит на Църквата.

Но се случва и друго. Човек, който по-рано е имал в душата си това усещане за богослужението и на когото е познато „въздигането към Бога” чрез чуждата молитва, чрез молитвите на светиите и на цялата Църква, изведнъж започва да губи това чувство и впоследствие започва да се колебае в своя духовен път.

Колко често се налага да чуваме от такива хора: „Ето, преди усещах богослужението, а сега всичко изчезна. Какво да правя?”. Отговор на този въпрос откриваме в думите на пророк Давид, който също е изпитвал подобни състояния. „И отпадна в мене духът ми, онемя в мене сърцето ми, — казва той, като описва състоянието на душата си, веднага добавяйки — Спомням си за стародавните дни, размишлявам за всички Твои дела”(Пс. 142:4-5). Това трябва да направим и ние, ако започнем да губим молитвеното настроение на душата си. В тези минути нека си спомни „стародавните дни”, т.е. времето, когато с очите си сме видели и с ушите си сме чули гласа на Вечността.

И друго: трябва да разберем, че щом веднъж сме въведени в храма, то ние сме длъжни да се възпитаваме там. Ако тази нагласа ни е напуснала и ние вече не се потапяме в света на молитвата, то причината за това е нашата греховност. За да си върнем това, което някога сме имали, трябва да се самопринуждаваме, да се борим със своите греховни състояния и да се стремим винаги и във всичко да следваме Христос. Спомнете си какво се казва за това в една от стихирите на Страстната седмица: „Приидите убо и мы, очищенными смыслы сшествуем Ему, и сораспнемся Ему и умертвимся Его ради житейским сластем, да и оживем с Ним” (Стихира на „Господи воззвах” на вечернята на Велики понеделник). Защото ако ние постоянно се каем за своите грехове, наблюдаваме своята съвест и се очистваме, както ни учат великите Божии угодници, то те ще ни помогнат в нашата борба и ще ни заведат при Христос и в Божия храм, за което ни говори пророкът: „Ще вляза в Твоя дом и ще се поклоня в светия Твой храм”(Пс. 5:8).

Нека да отдаваме своето свободно време на храма и богослужението, за да можем чрез него да открием тайните на горния свят и да изградим царството Божие в душите си. Нека не забравяме, че онези, които се молят в храма и участват в богослужението, вече се намират извън времето и пространството. Те пребивават във Вечността, те са блажени. Не губете това и не пропускайте тази възможност. Понеже храмът е единственото място, където се съединяваме с Божията Майка, със св. Йоан Кръстител, със светите апостоли и мъченици и с всички Божии угодници, защото макар и грешни, ние също като тях сме членове на Тялото Христово. Нека се прилепяме към тях с цялото си сърце, за да бъдем възпитавани за Вечността. Да се учим от тях, на първо място от техните дела на покаяние, защото следвайки техния път, ние малко по малко ще започнем да изграждаме в душите си царството Божие.