„Голямо доверие имам към вас,
много се хваля с вас; изпълнен съм с утеха,
преизобилвам с радост при всичката наша скръб.“ (2 Кор. 7:4)
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри!
Христос Воскресе!
Надеждата и любовта Господня за всеки от нас получи най-голямото си доказателство. Ето, и днес Бог ни събра в Неговото име, в Неговия дом, да се помолим заедно, да почетем угодниците св. Георги Победоносец и св. Праведни Йов Многострадални.
Да, на днешния ден празнуваме паметта на тези двама различни светии. Единият, св. Георги – смел воин, красив младеж, мъжествен легионер и победител на персите, издигнал се до началник на легиона на „Непобедимите”, обсипан с почести и слава, още 20-годишен заслужил близост с императора, голямо признание и висок пост.
Другият, Йов – на възраст, богат, прочут по целия Изток с трудовете и богатствата си, с необятните си земи, с многобройните си стада, баща на 10 пораснали и преуспели деца, богобоязлив, смирен, кротък, постоянно раздаващ милостиня, ежедневно не преставащ да работи и да пребивава в молитва за целия си дом.
И двамата обаче – силно вярващи в Бога и много пострадали в Негово име. И после завинаги прославени и пребъдващи във вечната радост и любов.
Ще попитате – това нужно ли е било? Нима Бог е трябвало да направи така, че да страдат? Нима Той наказва именно тези, които обича? Защо? И как да съм добър християнин, като и аз сигурно ще страдам заради това? Та нима и сега не страдам достатъчно?
Бог никога не прави така, че да страдаме. Той ни обича и ако ни боли от нещо, ако нещо ни бива отнето, това не идва от Него. Той само ДОПУСКА да имаме изпитания. И то не, за да ни причини страдания, а за да ни помогне да открием смирението и дълготърпението, т.е. Бог допуска ние да сме в изпитания за наше добро и после да ни възнагради и възвиси. Да, много пъти не виждаме или не разбираме как именно за наше добро любимият човек се държи зле с нас, колата ни се счупва точно, когато най-много ни е нужна, загубваме работата си или заболяваме например. Така пише и апостолът – „Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си.» НО! «Злословени – благославяме; гонени – търпим; хулени – молим се.” (1 Кор. 4:11-13).И ПОСЛЕ „Затова добре ми е в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христа, понеже, кога съм немощен, тогава съм силен” (2 Кор. 12:10). Трудно е, нали? Но ако имахме Божията мъдрост и знание, нямаше да сме хора. Именно като такива – обикновени човеци, без напълно да разбираме какво и защо става, трябва да проявяваме вярата и упованието си в Бога, готовността да се осланяме на Него, да сме убедени, че Той прави най-доброто за нас. Най-важното не е в работата, колата, дрехата, а връзката с Бога. Другото идва после. И преизобилно, наистина. А всъщност, изобилието често е и наказание – вижте тези, които злоупотребяват с власт, храна, питиета, с какво ли не. Рано или късно ги губят, губят здравето си, властта си, някои и живота си, да не говорим за паденията, страховете им, самотата и погубването на душата. Да, на нас ни е трудно, когато едвам можем да си платим сметките или пък въобще не можем, като избираме храната само по цената в магазина, а не по качеството й. Но именно в този момент е най-важно да се обърнем към Бога. Да се помолим. Да стоим достойно на местата си – там, където Той ни е поставил. И, според съвета на св. апостол Павел, да се очистим от всяка сквернота на плътта и на духа, като вършим свети дела със страх Божий. Разбира се, че ще ни е трудно. Но няма да бъдем убити за вярата си, няма да бъдем измъчвани, нали? И дори да сме бедни откъм дела, да се постараем поне да се опазим чисти, да не обиждаме, да не покваряваме, да не изкористяваме никого. И това ще е достатъчно.
Но, не ни дава мира това, което ни се отнема, което губим или което нямаме – пари, вещи, хора. А дали е възможно да разберем, че най-често ни се отнемат или не ни се дават…всъщност ненужните за нас неща – работата, която сме загубили се оказва не най-добрата за нас; болестта е повод да останем насаме със себе си и с Бога и да преосмислим досегашния си живот; вървейки пеша поради счупената кола, поглеждаме към небето и точно в тези скъпоценни 5 минутки, които иначе едва ли бихме имали по светофарите, с радиото или с телефона на ухото, точно тогава заговаряме на Иисус. И усещаме благостта и любовта Му, и чувстваме благодатта как действа в ежедневието ни и след тази кратка молитва – ето, дори в делничен ден се събираме в Църквата. Да срещнем ближните си, братята и сестрите си, духовниците, Бога, да сме заедно наистина, да дадем от себе си – това е най-ценното, това е да сме църква. Любов да имаме и любов да даваме в заедност, в молитва. Дори само защото знаем, че по този начин ще получим повече, отколкото даваме…
Свети Георги отдава живота си и просиява като един от най-тачените светии, нему се уповават безчет християни, а и не само християни. Мюсюлманите също го наричат герой, Ал Хадир. На негово име са издигнати многобройни храмове, земеделците и животновъдите го почитат и му се молят, армията ни го има за закрилник. Какво е загубил тогава?
Ами спасените души на Анатолий и Протолеон, на самата императрица Александра, дори на жреца Атанасий, който го предизвиква, а после се покайва и приема Христа, те, които, вдъхновени от подвига и чудесата, които виждат, не се поколебават също да приемат мъченичество? Така всъщност в житието на светеца са описани видовете християни – тайните, тези, които се обръщат късно към вярата, тези, израсналите с нея, тези, които дори хулят вярата… Но накрая за всички има чудна награда, стига да обърнат лицата и отворят сърцата си за Бога.
А праведният Йов? Губи всичко. ВСИЧКО! Богатство, стока, къщи, децата си, здравето си дори, собствената му жена се обръща срещу него и го кара да похули Бога. Той в смирение и вяра, със сила устоява. Само кротко й казва: „говориш като безумна. Нима доброто ще приемаме от Бога, а злото да не понасяме?” (Иов 2:10) Упрекват го в грехове, каквито той няма. Търпи. Моли се. Търси отговори…„Глупав”, ще рекат някои. „Овчедушен. Похули Бога и умри.” И каква е наградата му накрая? Бог поискал той да се помоли за приятелите му, които извършили голям грях, само неговото лице Господ рекъл, че ще приеме. И Бог така ги поучил и изправил, а на Йов дал многократно повече от всичко, което имал преди – и добитък, и богатство, и изобилно потомство му дал, и живот дълъг – чак до 140 години.
Всъщност това е истинската сила, истинската служба на Бога – когато си онеправдан, дори да ти изглежда несправедливо, незаслужено, когато никаква надежда няма, гледано по човешки, да устоиш.
Такива хора са светците и героите – ние ги знаем и на бойните полета, прославили нашата славна армия, чийто празник също е днес, така е и в духовната бран – битката срещу поднебесните духове на злобата, срещу враговете на вярата, на Бог, всъщност срещу враговете на нас, хората. И най-трудната война е невидимата, най-тежкият меч е духовният, най-жестоките и постоянни нападения са тези вътре в нас. Затова и най-достойните победи са именно победите, които постигаме вътре в себе си, срещу страстите си, срещу всичко, което ни отдалечава от вярата и любовта към Бога и нашите ближни. Защото когато грешим, биваме лишени и от плодовете на Духа и накрая губим и душите си – най-скъпоценното ни съкровище.
Но ето, праведният Йов получил не само изобилно в този свят от всичко, което му било отнето, той станал вечен пример за всички вярващи, на него е посветена цяла книга от Библията, той няма да бъде забравен и, наистина, по-ценна била неговата награда, нали? А иначе, какво? Би умрял в горчивина, самота, болка, отчаяние. И най-лошото – ако бе зароптал, би обърнал гръб към Бога.
Но пак, трябва ли да страдаме, да ставаме мъченици? Това ли иска Бог от нас? Не. Ако сме достойни изпълнители на волята Му, ако сме чисти съсъди, в които да може да се излее Неговата благодат, за да пребъде и чрез нас Божественото дело на Вярата, Надеждата и Любовта, не е задължително да ставаме кръвни мъченици. Можем да сме Му верни и в скромното подвизаване на нашия живот – като обикновени християни, да се стараем да пазим словото Му и изпълняваме Закона Му, а когато паднем, да се изправим отново, с подкрепата на братята и сестрите си, на Светото Причастие, имайки Бога за свое знаме. Можем да сме истински християни и без да умираме за вярата, но задължително ако умираме за страстите, ако пазим словото Му и така обичаме Бога и помагаме и на хората около нас. Тогава, ако това е волята Му, един ден може да станем и мъченици.
Затова и днес започнах с думи на радост, радост в скръбта, която може би имаме. Защото и според св. Ап. Павел, имаме радост, защото нашата скръб е скръб по Бога, която неизменно носи покаяние за спасение, а не е скръб по света, която докарва смърт. (2. Кор. 7). Затова и тази скръб по Бога виждам, как води нас, християните към усърдие, ревност, копнеж, стига да сме с чисти сърца и силна вяра! А това е вече истинска радост!
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри! Нека днес като излезем от църква, независимо дали сме призвани да носим меч за битки или да се трудим скромно и ежедневно, независимо дали сме млади или в зряла възраст, дали имаме многобройни имоти или само дрехите на гърба си, независимо дали сме семейни или не, ние имаме светлия пример на св. Георги и св. Праведен Йов, ние имаме Божието Слово и знаем, че каквито и трудности да ни срещат по пътя, ще продължим. И Бог ще ни подкрепи! И голяма ще е нашата награда на небесата: да пребиваваме в славата на Единосъщната, Животворяща и Неразделна Троица навеки. Това ще е вече да сме истински победители. С нами Бог! Амин!
