СЛОВО ЗА СВ. ПРОРОК ИЛИЯ

377 0

Автор: св. свщмчк Тадей (Успенски), архиепископ Тверски
Източник: azbyka.ru
Превод: Пламена Вълчева

„Илия беше подобострастен нам човек, и с молитва се помоли… и небето даде дъжд, и земята произведе своя плод”

(Иак. 5:17-18).

Не е ли удивително, братя, че един подобострастен на нас човек повелява на небето да източва дъжд, а на земята да произраства плод? Кой от днешните човеци би повярвал, че някой има такава сила на духа, на която дори стихиите се покоряват? И кой от тях притежава толкова силна вяра, че изцяло да се уповава на Бога, винаги да Му остава верен в живота и в нищо да не се опитва да угажда на хората? Такъв бил великият и славен Израилев пророк Илия. Изпълнен с огнена ревност за Бога Израилев, той се отделил от средата на онези, които изменили на своя Бог, хранил се с онова, което му носел един гарван, и от поток утолявал жаждата си. Но дори и в това уединение неговият дух не престанал да гори от ревност и пламенно желание да очисти неправдата на Израил и го явил чрез молитвата му наистина „колесница на Израиля и негова конница“ (4 Цар. 2: 12).

Молитвата му била крепост за Израил — пазела го от враговете, охранявала все по-отслабващата му вяра в истинския Бог и го защитавала от нечестието на съседните езически народи.

Защо тогава, братя, ако Илия бил подобен на нас, днес не виждаме хора със същия дух? Защо никой от онези, които са познали и повярвали в Христос, на Когото Илия ще бъде, според вярването на Църквата, предтеча, когато Господ повторно дойде на земята, няма толкова силна вяра и такава пламенна ревност за Бога, каквато имал той? Защото, без съмнение, светът е остарял от греховете и страстите, с които живее, и колкото повече времето минава, толкова повече хората губят силата на своята воля и вече не могат да я насочват, както преди, към правене на добро. Както човекът, живял дълги години, почти не е в състояние да измени онези свои привички, които са се закрепили в него с непреодолима сила през дългите години на живота му, така и светът, който е просъществувал векове наред без искрено желание да угоди на Бога, става все по-неспособен да вярва в Него и да Го обича. „Огън дойдох да туря на земята“ (Лук. 12: 49) — казал Господ, тоест дух на огнена ревност за изпълнение на волята Божия, така, както казал и за Себе Си преди това чрез пророка: „желая да изпълня волята Ти, Боже Мой и Твоят закон е в сърцето Ми“ (Пс. 39: 9). И сега виждаме, че този огън започва да гори все по-слабо в света, който остарява в своите страсти, и че сърцата на хората все повече и повече, сякаш са споходени от старост, охладняват за любовта към Бога и към Неговото царство, съграждащо се сред тях. Не трябва ли затова Илия, изпълнен с огнена ревност за Бога и взет жив на небето, да дойде отново на земята в края на времената, за да възпламени в хората още веднъж угасващия пламък на любовта към Бога и по този начин да ги подготви за наближаващия съд над целия свят?

Впрочем днес на света не е потребна чудодейната сила на Илиевата вяра, с която той свалил огън на земята и възкресил един мъртвец. Защото според думите на Спасителя ние трябва да се радваме не когато бесовете ни се покоряват, а когато имената ни са „написани на небесата“ (Лук. 10: 20). Не за низвеждане на величествен огън на земята трябва да ревнуваме, а за това душите ни да бъдат възпламенени от неведомо действащия чудодеен огън на Божествената благодат. Някога, от ревност за Бога Вседържителя, за Когото Израил бил забравил, Илия се оттеглил в пустинята и потънал в скръб, ала Бог не му се явил в бурята, нито в огъня или в земетръса, а в тихия повей на вятъра (3 Цар. 19: 11–12). Ние също трябва да желаем за себе си този тих повей на Божествената благодат, за да може тя неусетно да съгради в душите ни царството Божие.

И ако в царството Божие, според думите на Спасителя, дори „по-малкият“ превишава по дарувана благодат най-големия „между родените от жени” Йоан Кръстител (Мат. 11: 11), то и сега в душите ни могат да се извършат дори и по-знаменателни действия от онези, които Илия извършил (Иоан. 14: 12). И ако сме неспособни на силната и чудодейна вяра, която имал Илия, то поне да съхраним и да умножим в себе си вярата, че благодатта може да спаси душата ни и от най-силната и прелъстителна страст, стига да се борим с нея, уповавайки се на подаваната ни благодат. Тогава Илия, макар да останал подобострастен на нас, немощен и слаб човек, когато затворил небето и с молитва отново го отворил, няма да ни изобличи в деня на второто Христово пришествие, а с молитвата си ще отвори вратите на предстоящото „ново небе“, за да можем да влезем там и „да насядаме на трапеза в царството небесно“ с всички живели преди нас праведници. Амин.