СЛОВО НА НЕДЕЛЯ ПРАВОСЛАВНА

285 0

Автор: св. свщмчк Тадей (Успенски), архиепископ Тверски
Източник: azbyka.ru
Превод: Пламена Вълчева

Днес светата Църква празнува Тържество на православието: тя празнува победата над всички еретически заблуди, с които се е борила в продължение на няколко века и в противовес на които е изградила на седемте Вселенски събора здравата крепост на своята истина, подобно на дом, издигнат върху седем силни стълба съгласно думите на Писанието: „Премъдростта си съгради дом, издяла седемте му стълба“ (Прит. 9:1). Онези, които се разбунтуваха срещу Христовата истина, съхранявана в Църквата, се опитаха да унищожат нейната същност — догматите, главните и основополагащи истини на Христовата вяра, предначертани в Евангелието, като я лишат от външното ù благоукрашение и особено от светите икони. И така, когато светата Църква през 842 г., по времето на император Михаил и Теодора, възстанови не само вярата във всички догмати на Църквата, но и почитанието на светите икони, тя започна да празнува Тържеството на православието.

Мнозина изобщо не разбират това тържество на светата Църква и дори се смущават от него, мислейки, че в него диша някаква непримирима ненавист към враговете, които Христос е заповядал да обичаме. Така те възприемат факта, че светата Църква защитава своите догмати и особено че отлъчва и анатемосва онези, които ги отхвърлят. Според други, да не се допуска почит към иконите означава просто да се възстанови първоначалната чистота и духовност на християнското богопочитание. Но колко дълбоко и пагубно се заблуждават и едните, и другите! В крайна сметка първите искат корените на дървото да бъдат отсечени: те изискват Христовата истина да донесе на света неизброими плодове на любовта и сладостни духовни утешения, но корените, които подхранват любовта, да бъдат отсечени. Тези корени на Христовата истина, даваща плодовете си в света, са вярата и нейните догмати; догматите на светата Църква не са нищо друго освен най-тънки разклонения на корените на вярата; такова разклонение е и богословието на светите отци от седемте Вселенски събора.

Вижте колко дълбоко са враснали тези корени! Те идват от най-далечните глъбини на вековете. Защото чрез вяра, както казва свети апостол Павел, са живели и са били „засвидетелствувани” древните. С вяра разбираме, че цялото творение и „вековете са устроени по Божия дума и че от невидимото произлезе видимото“. С вяра Авел принесе по-добра жертва от Каин. С вяра Енох ходеше по Бога, бе преселен и не видя смърт. С вяра Ной построи ковчега и спаси света от унищожение във водите на всемирния потоп.

С вяра Авраам напусна отечеството си и странстваше, очаквайки да получи обетованата земя; с вяра доби син от безплодната и остаряла Сарра — сина на обещанието, Исаак; с вяра принесе в жертва своя любим, единствен син, вярвайки, че Бог е силен да възкресява мъртви. С вяра Моисей порасна, а след това поведе народа на Израил. Няма да е възможно да изброим всички онези хора, които „чрез вяра победиха царства, вършиха правда, получиха обещания“ (Евр. 11:33). И всички те вярваха, че съществува Бог, в Когото днес ние също вярваме, вярваха, че ще се яви Христос, Когото не успяха да видят, но очакваха, и ние вървим по стъпките на тяхната вяра. Както в корена, скрит в дълбините на земята, вече се таи начатъкът и зародишът на бъдещото растение, така и нашата вяра е израснала от вярата на праотците и има същия корен, само че се е разклонила на много повече най-фини истини.

Вярата със своите догмати е пуснала корени не само в глъбините на вековете, но и в най-дълбоките недра на човешкото сърце. Във вярата на човека се крие коренът и последното основание на неговите действия, чувства, мисли. Защото ние се отнасяме към човека по един или по друг начин в зависимост от това какво мислим за него и ако загубим вярата си в него, тогава неволно променяме и отношението си. Не е ли същото и по отношение на Бога? Могат ли е да се сравнят например делата и мислите на един истински християнин с делата и мислите на един юдеин, мюсюлманин и езичник? И ако вземем по-тънките разклонения на различните християнски вероизповедания, няма ли да забележим принципната разлика в живота на техните последователи? Тази разлика невинаги е очевидна, но това е само защото при много хора вярата все още не е пуснала дълбок корен в живота на сърцето им. Но просто погледнете разликата между разноверните държави, воюващите в момента. Нима настоящата война не показа, че нашето христолюбиво войнство е по-близо до Евангелската истина, понеже то непрестанно извършва подвизи съгласно любовта дори и към враговете, за която се говори в Христовото евангелие? А зверствата на нашите врагове, потъпкването на всички човешки чувства, на повика на съвестта, на божествените и човешките закони? Нима всичко това не свидетелства ясно за отклонението им от Христовата истина, нима не свидетелства, че те живеят с лъжлива вяра, че са получили печата на „звяра“, антихриста, върху „челото“ на своите зверски мисли и върху „дясната ръка“ на своите зверски дела (Откр. 13:16)? Самият живот на народите засвидетелства пред очите ни истината на православието и лъжовността на инославието с неговите еретически заблуждения, някои от които са по-упорити, а други дават възможност то да се завърне, отново да се приближи до православието, да потърси единство с Православната църква!

Но ако е толкова пагубно да се отхвърлят догматите на православието, то тогава не е безобидно и е изключително пагубно да се отхвърля външната благоукраса на православната истина, светите икони, свещенодействията на светата Църква, всичко, с което вярата на сърцето, почитащо Бога, се проявява навън. Защото не можем да живеем пълноценен живот в съвършено празна къща, в която има само голи стени, в която липсват вещи, обзавеждане, украса, в която няма къде да стоиш, на какво да седнеш, какво да разгледаш, с какво да отдъхне душата ти и на какво да се полюбува. Само духовно богатите хора, като Христовите подвижници, които понякога се оттеглят в пещери и подземия, биха могли да живеят в такава обстановка, докато останалите биха се уморили от скръб, биха измръзнали душевно от такава пустота. По същия начин нуждите на душата, живееща в Бога, са многообразни и затова за нея е потребно да има „красива утвар“, благолепно украсени светите икони и църковни свещенодействия. Душата не може да живее пълноценен живот, ако в Божия дом погледът ù среща една празнота, ако няма на какво да се спре, върху какво да размисли, с какво да се утеши и на какво да се наслади. Следователно онези, които отхвърлят светите икони и цялото външно благолепие на православието, постъпват много жестоко по отношение на душата: те не възстановяват чистотата на първоначалното богопочитание, а опустошават живота на душата, лишават я от възможността да живее и да се развива правилно.

Ето защо светата Църква толкова твърдо се придържа към догматите на вярата и към светите икони и отлъчва онези, които ги отхвърлят, подлагайки ги на анатема. Не жестокият дух на гняв и отмъщение диша в тези действия на светата Църква, а изпълнената с любов жалост на лекаря, който изрязва поразената със смъртоносна язва част, за да не може тя да зарази цялото тяло. Нима човеколюбието не изисква той да запази тази част на всяка цена? Нима лекарят не я лекува, докато има надеждата да възстанови нейното състояние?

По същия начин светата Църква отлъчва еретиците от своята среда едва когато са приложени всички методи за тяхното духовно изцеление и повече няма надежда да се съживят мъртвите части, а вредата от тях върху останалата част на Църковното тяло нараства в големи размери. Ако светата Църква беше забелязала и най-малката възможност да възстанови изгубения член на тялото, тя нямаше да се забави да го направи. Нека се вслушаме в трогателните молитви на светата Църква за обръщане на заблудилите се, с които е изпълнен целият чин на анатемосване и ще забележим, че светата Църква диша само любовта на Небесния Лекар Христос, Който прави всичко за спасението на Своето Тяло, Църквата (Еф. 5:23), и заради спасението на това Тяло Той заповядва да отлъчат като езичник и митар този, който след дълги увещания, не желае и Църквата да послуша (Мат. 18:17).

Затова нека внимателно и като най-скъпоценно съкровище съхраняваме в дълбините на едно изпълнено с любов сърце всички истини, предадени ни от светата Църква — и големите, и малките! Нека израстваме под сянката на светата Църква, като под покрива на своя собствен дом, който ще бъде много тежко да загубим! Нека с цялата си душа се опитваме да възприемем духа и устроението, които управляват живота на светата Църква, постоянно да вдишваме духа на нейната истина, да храним душата си с нейната свещена и благолепна атмосфера. Нека към предаността си на светата Църква прибавим непрестанната си и всесърдечна благодарност към Господа за това, че сме родени и живеем под сянката на Църквата, като повтаряме думите: „Видяхме истинската светлина, приехме небесния Дух, намерихме истинската вяра. Покланяме се на неразделната Троица, защото Тя ни е спасила.”