Автор: свещ. Павел Гумеров
Превод: Татяна Филева
Източник: www.pravoslavie.ru
Не искам, братя, вие да не знаете за починалите, за да не скърбите, както и другите, които нямат надежда.
(1 Сол. 4:13)
Можем да се съмняваме в каквото искаме: дали утре ще бъде облачно, или слънчево, дали ще бъдем здрави, или ще се разболеем, дали ще бъдем богати, или бедни, но само в едно няма никакво съмнение – че всички ние рано или късно ще застанем пред Бога. Умирането е „път на цялата земя”. Но макар и да знаем това, все пак изпитваме скръб при загубата на близки хора. И това, чисто по човешки, е разбираемо и обяснимо: нали когато се разделяме с любимите ни хора дори само за известно време, ние тъгуваме, скърбим, проливаме сълзи – и още повече, когато предстои последната раздяла в земния живот. Сам Господ Иисус Христос, когато дошъл в дома на Своя умрял приятел Лазар, започнал да скърби духом и се просълзил – толкова го обичал! Но вярващите хора имат голямо утешение, което им помага да преживеят кончината на близките – молитвата за своите покойници. И тази молитва като нишка ни свързва със света на хората, които вече са си отишли.
Всеки, който губи близък човек, си задава въпроса: „Какво още мога да направя за този, когото обичам?” И действително, когато нашите близки се разболяват, ние бързаме да им помогнем, ходим в болницата, купуваме продукти и лекарства; ако се намират в някаква друга беда, също им помагаме с каквото можем. И в това се изразява нашата любов, нашето съчувствие към тях.
Но починалият човек не по-малко, а може би дори повече, има нужда от нашата грижа.
Човекът не изчезва като личност със смъртта на мозъка и спирането на сърцето. Освен тялото (временната обвивка), той има вечна, безсмъртна душа. Бог не е Бог на мъртви, а на живи (Мат. 22:32). И именно душата представлява същността на човека. И ние обичаме (ако наистина обичаме) близкия човек не за красотата на тялото и физическата сила, а за качествата на душата. Ум, доброта, характер, любов – всичко това са свойства на душата на нашия близък, които изграждат неговия образ. Тялото е одеждата на човека, то старее, боледува, изменя се, с него стават необратими процеси. Понякога, гледайки останките, лежащи в гроба, ние дори не можем да познаем в тях образа на човека, така се изменя покойникът. А душата няма възраст, тя е безсмъртна. Неслучайно казват: „Той е млад по душа” – а човекът отдавна е минал 60-те.
Макар и нашият ближен да е безсмъртен, той и там, зад чертата на земния живот, има нужда от нашата помощ и подкрепа. И така, какво очаква той от нас и с какво можем да му помогнем?
Разбира се, нищо земно вече не интересува починалите. Скъпите надгробни паметници, пищните панихиди и други подобни не са им необходими. Необходимо им е само едно – нашата гореща молитва за упокоение на душите им и за прощаване на техните волни и неволни грехове. Самият починал вече не може да се помоли за себе си. Светителят Теофан Затворник казва, че починалите се нуждаят от молитви, „както бедният се нуждае от къшей хляб и чаша вода”.
През целия земен живот трябва да се молим, да се каем за греховете, да пристъпваме към тайнствата на Църквата; и той ни се дава като подготовка за вечния, а когато човек умира, равносметката на неговия живот вече е приключила и той не може да го промени към по-добро. Починалият може само да разчита на молитвите на Църквата и на онези, които приживе са го познавали и обичали. И по молитвите на сродниците и приятелите Господ може да измени неговата участ. Свидетелство за това са многобройните случаи от църковното Предание и житията на светиите. В древното житие на светителя Григорий Двоеслов е описан удивителен случай. Светителят придобил дръзновение да се моли за упокоение на жестокия гонител на християнството – император Траян. Но нали Траян не само повдигнал гонение срещу християните (защото не знаел какво прави), но той бил справедлив и милосърден управник и много се грижел за своите бедни поданици. Светителят Григорий узнал, че императорът е защитил една вдовица в бедствено положение и приел подвига да се моли за него. От Бога му било открито, че молитвата му е приета. Този пример (и много други) е едно голямо утешение и ни окрилява в нашите молитви за починалите. Дори ако починалият е бил далече от Църквата, той може да получи облекчение на своята участ по усърдната, слъзна молитва на близките.
Има още един много важен момент: ако човекът, който си е отишъл от нас, не е живял църковен живот, или ние знаем, че животът му е бил далече от Божиите заповеди, любещите близки трябва особено внимателно да се отнесат към собствената си душа. Всички ние сме взаимно свързани с роднините и близките, като части на един организъм: и кога страда един член, страдат с него всички членове (1 Кор. 12:26). Ако някой орган бездейства, у човека се изострят всички други сетива, другите органи допълнително се натоварват с неговите функции. И ако нашият близък не е успял да направи нещо в духовния живот, ние трябва да възпълним неговия недостиг. С това ще спасим и своята душа, ще принесем голяма полза и на неговата душа. Има такава военна песен за загиналия летец, чийто приятел казва, че живее на земята „за себе си и за този момък”. И нашият живот за другите, в памет на някого, може да се изрази в усърдна молитва, в придобиване на християнски добродетели, в щедра милостиня за поменаване на починалия.
Много често се случва и следното: хора, които много рядко са ходели на църква, водели са безгрижен, светски живот, след загубата на близък човек идват в Църквата и стават истински православни християни. Животът им изцяло се изменя, чрез скръбта те се приближават към Бога. И разбира се, след това цял живот се молят за своите починали родственици. Неизповедими са Господните пътища.
По съвсем различен начин възприемат загубата на близките вярващите хора и тези, които са далече от Църквата. Понякога се случва да присъствам на панихида на нецърковни хора и да наблюдавам каква тягостна гледка е това. Веднъж участвах в опелото на известен лекар – неврохирург, много добър човек. Господ го прибра още не стар, след внезапна, скоротечна болест, на върха на неговата лекарска кариера. И ето, когато започнаха траурните речи на неговите колеги, можеше да се наблюдава в какво смущение и вцепенение хвърля нецърковните хора тайнството на смъртта. Почти всички смятаха за свой дълг да започнат словото си примерно така: „Каква ужасна несправедливост… Колко рано и как внезапно ни напусна покойният… Колко много още можеше да направи” и т. н. Разбираемо е, че такива речи не могат да донесат утешение на роднините и близките на починалия, напротив, те по-скоро ще задълбочат тяхната скръб. Дори ако не вярваш нищо, можеш просто да кажеш добри, топли думи по адрес на своя приятел и колега. Защо става така?! Защо хората изпадат в такова смущение пред лицето на смъртта и дори избягват да споменават за нея, избягват да мислят за нея във всекидневния живот? От страх и неизвестност. Смъртта ги плаши, те не знаят какво ги очаква. Има ли живот там? Или ние живеем само тук, в материалния свят? Как да се готвим за смъртта и как да се отнасяме към нея – за невярващите това е тайна, запечатана със седем печата. Дори обичайното за официалните речи пожелание: „Лека му пръст” – таи в себе си следния въпрос: тялото е в земята – и след това какво?
Със смъртта на близките хора тези, които са далече от вярата, често падат в отчаяние, униние, черна скръб. Край, животът е свършил, ако моят любим човек вече го няма, той е престанал да съществува, животът повече няма смисъл. Не може да се каже, че вярващите не скърбят за кончината на близките, но те се отнасят към смъртта по съвсем различен начин. Християнската печал е светла, ние знаем, че човек живее вечно, че смъртта е само раздяла, че неговият живот продължава, но в друго качество. Знаем, че ние сме свързани с починалите с връзките на молитвата и любовта. Ние не можем да кажем: „Имаше човек, но вече го няма”. Ако сме обичали близкия човек, докато е бил жив, ще продължим да го обичаме и след смъртта. Любовта никога не отпада – казва апостол Павел (1 Кор. 13:8). Когато ми се е случвало да губя близки хора, винаги съм оставал с чувството за раздяла, а не за край. Като че те са отишли някъде много далече, но не завинаги, не за вечни времена.
Прекомерната скръб е недопустима не само защото погубва собствената ни душа (унинието е един от осемте смъртни гряха), но и защото не ни дава да се молим за починалите. В душата на униващия човек възниква празнота, вакуум, той изобщо не може да прави нищо, още по-малко – да се моли. А нали нашият близък толкова се нуждае от помощта ни! И с унинието, тъгата, депресията ние не само няма да му помогнем, но и, може би, ще му причиним страдания. Заради своите близки трябва, доколкото е възможно, да се вземем в ръце, да се успокоим и да вложим всичките си сили в молитва. Особено до 40-тия ден починалият има нужда от усърдни молитви.
Човешката душа, напускайки тялото, изпитва безпокойство и страх: тя е свикнала дълги години да обитава в своя дом и не знае какво я очаква, какво ще й определи Господ. След смъртта човек дава отговор за целия си живот и тук се решава неговата бъдеща участ. И много е важно да подкрепяме душата на близкия човек с поменаване на Божествената литургия, четене на Псалтира, килийно правило.
Много често родствениците на покойния мислят, че ако не покажат на околните своята скръб, всички ще си помислят, че те не са обичали починалия. И понякога може да се види една просто сърцераздирателна гледка с истерика, нареждане и виене над покойника. Това особено се практикува по селата, където все още са се запазили традициите на жените – оплаквачки. Хората сами се довеждат до пълно изстъпление. Може ли тук да има място за молитва?! Истинската скръб и тъга, като правило, протичат тихо и почти незабележимо за другите. Много често хората, които се убиват от скръб и безутешно плачат за починалия, всъщност повече скърбят за самите себе си: колко бедни, нещастни и самотни са без него.
Всички тези традиции са наследени от езическите обреди и, разбира се, нямат нищо общо с Православието.
А ние, православните християни, трябва да размесваме своята скръб с християнска надежда, че ако сами се спасяваме и със своята молитва спасяваме нашите близки, то можем да вярваме, че ни предстои среща с тях там, в другия живот. А ако те достигнат Царството Небесно, то неизбежно ще се молят и за нас.
