Автор: отец Марк Антоний Коста де Боргар
Източник: кратък откъс от книга “Личност и Кръст. Разговори с отец Димитру Станилоае”
Превод: Мартин Ганев
“О, смирение Христово, аз те познавам,
но не мога да те достигна”
Старец Силуан
Господ Иисус Христос е съвършeният служител (дякон), Когото пророците от Стария Завет възвестяват: страдащ и любящ, безкрайно пресладък и състрадателен. Като служащ на Бога, Той волно е станал служител (дякон) и на хората. Той е Бог, Който по Своя воля прислужва самото Негово творение. Той става обаче и човек, Който прислужва на Своя Създател за доброто на хората, като по този начин им открива Отчеството на Бога. Прислужвайки на Бога, Христос тайнствено води човека към благородството на Сина.
“Преди всичко останало ние имаме необходимост от другия, а чрез Своето раждане като човек, Синът Божие е направил тази нужда Своя собствена. Без тази необходимост, навярно аз бих изпаднал в изкушението да мисля, че съм нещо като Бог, че другите имат необходимост от мен, докато аз нямам такава от тях, т.е. че за мен не съществуват ограничения. Бог се проявява именно чрез тази истина, т.е. че аз съм длъжен да прислужвам на другите, но и чрез истината, че аз имам нужда от другите, че съм неспособен да направя нищо без тях. Моето съществуване зависи по абсолютен начин от тях – аз се нуждая от тяхното слово, от тяхното утешение, за да укрепна в моите скърби и болка. Без някоя споделена дума от тяхна страна, аз не мога да съществувам. Тяхната материална подкрепа не е достатъчна, ако тя не бъде съчетана с някакво духовно участие спрямо моето съществуване, което бива основано на духа. Трябва да знаем, че в тяхното отношение спрямо мен, също така съществува и някаква съпричастност от страна на техния дух, т.е. някакво намерение спрямо мен. Ние не трябва да разделяме материалните жестове от това участие на духа. Когато даваме монета на някой просяк, просто за да се отървем от нея, ние пускаме в действие точно това разделение.
Някога бях чел за един поет, че когато преминавал покрай някакъв просяк, той нямал какво да му даде. И така той му подал своята ръка, като му казал: „Ето, виж, аз съм твой приятел”. Това за просяка означавало повече от каквото и да било друго, защото почувствал, че се укрепват вътрешните основи на неговото съществуване.
Те имат нужда от мен, и аз се нуждая от тях; това е една форма на отношение между хората, която има своите корени в тайнството на Христовото въплъщение заради нас, във факта, че Христос стана наш собствен прислужник (дякон). Синът Човешки е прислужващ на всички, Който “не дойде, за да Му служат, но да послужи”.
Отговаряйки на нашата необходимост, става ясно, че за да служим един на друг, ние имаме нужда един от друг. Не е достатъчно да служим само външно, но трябва да се отдадем; това е основата на саможертвата, основата на любовта. Само така ние проявяваме доверие, тъй като истински общуваме помежду си. Ние не сме призвани да прислужваме, сякаш изпълняваме някакво задължение. Любовта съществува като корен, т.е. в това да виждаме тайнството на другия, да виждаме в този друг някакво съществуване, което е свободно от определения. Другият е едно изумително и неизказано тайнство: ние обичаме, като духовно се задълбочаваме един в друг, вслушваме се в смисъла на другия, който има нужда от нас. Вслушваме се по начин, който Бог го прави, вслушваме се в другия сякаш е едно прозрачно творение, което допуска да премине през него Личността на Бога.
Става въпрос за едно неизразимо тайнство, което ни трансцендира. Във всеки случай винаги съществува фактът, че Синът Божи дошъл в историята, като доброволно е приел и проявил нашата нужда. Той желае да го възлюбим. Това, което Бог ни е дал, не би било съвършено, ако не съществуваше Неговата любов, ако не бе проявил човеколюбието като нужда от нашата любов. Това е себеотрицанието на Бога – т.е. Той приема да се “нуждае от нас”, като по този начин проявява тази неизказана и вечна ценност, с която ни удостоява”.
Господ разкрива нашата отговорност спрямо всяка твар, спрямо другите хора и Него Самия. По такъв начин Той ни разкрива нашата ценност, т.е. факта, че “Той се нуждае от нас”. Така ние разбираме, че сме отговорни спрямо Бога, отговорни да установим Неговото присъствие в света по ясен и очевиден начин. Нас ни обхваща страх, когато осъзнаем тази отговорност и ценност…
“Той е станал зависим от нас, изпаднал е в нужда от нас, Той ни се разкрива като просяк, Който очаква да проявим милост към Него. Стигнал е до там, че се радва заради нашата любов и страда поради нашето безразличие.
Това показва сродството между Бога и нас; тук дори не вземаме предвид факта, че сме сътворени по Негов образ. Вече не можем да схващаме Бога като едно непреклонно битие в Своето величие, което остава безразлично. Той ни обича и ни предоставя Неговото безрезервно внимание. Той храни една страдаща любов по нас”.
