Автор: Иван Димитров
(Една не-приказка)
Това не е приказка. Случката е истинска, но имената на хората и на града са спестени. Защото е важна самата случка, а не изтъкването на хора или селища.
Майка и дъщеря живеят от години заедно сами, защото другите отдавна са отлетели от семейното гнездо. При това и двете имат някакви увреждания, та взаимно се крепят и си помагат, и заедно излизат от жилището си да отидат на пазар или до общината, или до банкомата да си изтеглят някой лев за насъщния.
Майката отдавна е в заслужена пенсия, макар че пенсията ѝ е незаслужено малка, направо обидно малка. Но само тя ли е у нас с такава пенсия?
Дъщерята е с инвалидна пенсия (или както там е политкоректно да се нарича), която е по-малка от тази на майката. Така или иначе и двете живеят бедно, защото пенсиите и на двете заедно не достигат печалната „линията на бедността” на един човек. Но пак да кажем: само те ли у нас са на това положение? При това живеят в панелка, нямат и педя земя да си посадят нещичко, но и да имаха, не са в състояние да обработват дори и такава педя земя. Все пак не се оплакват, защото… в техния град нямало арменски поп (с извинение към арменците и техните свещеници, но знам, че арменците с усмивка приемат този израз).
Миналата седмица отишли пак до банката да изтеглят пари, за да си купят храна. Но не влизат вътре, защото там такива като тях нямат какво да правят. Те си теглят малки суми само от банкомата. Този път обаче на тротоара край самия банкомат те видели един пръстен. Дамски пръстен, масивен, с хубав камък. „Коя ли разсеяна жена си го е загубила?” — помислили си и двете жени. Взели пръстена, влезли в банката и го дали на първото гише с думите: „Намерихме го отвън край банкомата. Жената може да се върне да си го търси…”.
Служителката го приела и, макар и да не направила протокол или нещо друго, което от полицията биха поискали, все пак записала телефона на едната от жените. А те си тръгнали и продължили скромния си живот, в който освен някой телефонен разговор и социалния им партньор — телевизора нищо друго не се случва. От време на време си споделяли: „Дано жената има късмет да се върне и да попита в банката…”. Макар да разбирали, че пръстенът е изпуснат край банкомата и, казано на жаргон, за собственичката е било „пиши го бега̀л”.
Не щеш ли, случило се тъкмо невероятното. На другия ден служителката от банката позвънила и съобщила: „Госпожо, жената с пръстена наистина дойде в офиса и ѝ дадохме пръстена. Много ви е благодарна и остави телефона си да ѝ се обадите.” А бедната жена спонтанно отвърнала: „Къде ще ѝ се обаждам?! Те и минутите ми са на свършване. Да е жива и здрава!”. Но служителката излязла разбран човек и взела разрешение да каже на госпожата с пръстена телефона на бедните жени. Така на следния ден госпожата позвънила на вратата им и устно още веднъж изразила своята благодарност. Без да влиза, тя деликатно подала банкнота от 50 лв на майката, за „да се почерпят”. Смаяната старица не очаквала такъв жест. Трогната приела парите, които за нея са немалка сума. А госпожата побързала да си тръгне, деликатно оставяйки старата жена да преживее тихо радостта си.
На другия ден тя не се сдържала и споделила по телефона със своя близка за изненадващата радост. А близката я попитала: „И какво ще си купиш сега с тия пари?”. Но възрастната жена съвсем спокойно ѝ отговорила: „А, че какво да си купя? Ние още вчера отидохме с дъщерята в Лидъла да си купим храна и те почти свършиха… Бог да поживи оная жена!”.
Това е една истинска история, която ми напомня на поговорката: „Направи добро и го хвърли в морето”. Продължението на поговорката и в този случай се осъществи съвсем буквално: „То ще намери пътя обратно и някога отново ще се върне при тебе”.
