Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Любовта винаги крие в себе си опасност, защото съдържа риск и лишаване от удобството. Когато обичаш силно, не те интересува нищо — нито животът ти, нито удобството ти, в теб вече живее възлюбеното лице, за което копнееш и за което си готов на всичко, колкото и опасно да е то. Тук няма логика, нито схеми и математически действия, защото любовта не се побира в нищо. Тя разкъсва оковите, затова и смъртта се провали да удържи нейния устрем като Личност.
Бог идва като безумно Влюбен, приема плът и ни отваря дверите на царството небесно. Всичко това ни шокира. Когато другият ти казва, че е лудо влюбен в теб, това те шокира. Не знаеш какво да правиш, влудяваш се, страхуваш се, чувстваш опасност. И тръгваш напред и се питаш: „Ами ако се нараня? Ами ако направя грешка?“.
Става трус в сърцето ти, защото си поканен да скочиш в неизвестното. Да оставиш всички константи и да започнеш да ходиш по въже, за да стигнеш до отсрещния бряг за голямата среща. И защо се случва това? Много просто: защото не сме готови да приемем една абсолютна любов, защото не сме готови безусловно да отдадем любовта си на другия. Само чрез решителност можем да преодолеем трудности, но за да се осъществи копнежът ни, трябва да се освободим от страха да не би да загубим нещо. Страхуваме се да обикнем, защото егоизмът ни крещи: „Спри! Не давай всичко!“. Смелото сърце обаче отговаря: „Не, ще дам всичко, дори и смъртта няма да ме спре!“.
И внезапно Христос става „предмет на противоречия“ в живота на всеки човек. В зависимост от това доколко човекът иска да участва в тази любовна връзка. Христовата любов ни плаши, защото изисква от нас не да бъдем хладни, а смело да вземаме решения в живота си. Ние обаче не сме готови на това. За да влезем в Христовата любов, трябва да направим Христос свой живот с дела на живот, а не с половинчати думи от типа на „ще видим, навярно, може би, не е нужно толкова много, не мога така“. В тази любов или даваш всичко, или изобщо не напредваш. Това е любов, която не ти обещава рози, а изпитания, за да можеш да се удостоиш с плодовете ù: „преди всичко това ще турят ръце на вас и ще ви изгонят, като ви предават в синагоги и в тъмници и ви водят пред царе и управници, заради Моето име; а това ще бъде вам за свидетелство“ (Лук. 21:12).
Йосиф Ариматейски, Никодим и мироносиците дръзнали да потърсят Възлюбения. Откъде дошло тяхното дръзновение? От смелата вътрешна любов към Христос. Сред мрака на несигурността, скръбта и опасността те тръгнали към Многожелания. Съществувал риск Йосиф да загуби мястото си в обществото, а мироносиците, тези простодушни и немощни жени, живеещи в едно патриархално общество, да бъдат преследвани. Копнежът за Възлюбения в най-чистия му вид! Сред опасностите и мрака се проявило силното дръзновение към възлюбената личност. Пред любовта тези опасности изглеждали като ухапване от комар. Да не забравяме, че жилото на смъртта не успяло да докосне въплътената Любов.
Христос не иска нищо от нас и от живота ни. Иска нас самите, както и Той прие целия човек и Сам принесе Себе Си. Да не забравяме, че „всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен“ (Мат. 19:29).
Рискът на смелостта винаги е свързан с един красив копнеж: „Аз да умра, за да живееш ти“. И този копнеж ухае на Възкресение.
