Смирението не е самоцел

918 0
smirenieto

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

„Наградата не се дава заради труда на добродетелта, а заради нашето смирение”. Свети Исаак Сирин ясно подчертава, че не трябва да се подвизаваме с цел да бъдем възнаградени за своите духовни постижения. Наградата, която се състои в привличане на благодатта, ще дойде заради смирението,  придобито чрез аскезата.

Много е важно да разберем, че аскетичният живот, който Църквата ни предлага, за да угодим на Бога, не е живот от правила, лишения и задължения. Бог ни обича дори и в нашия грях. Любовта на Бога никога не отпада. Но за да почувстваме  Божествената любов в живота си, трябва да устроим битието си по такъв начин, че да приемем благодатта. Тя да намери място в нас и да се активира, за да стане Бог осезаем и понятен не само на интелектуално ниво, но и чрез опита.

Смирението, тоест усещането, че си длъжен на света и на Бога, признанието, че всяко усилие за автономност завършва с неуспех, съзнанието за неспособността ти да постигнеш каквото и да е благо без участието на благодатта, е целта на духовния живот.

Но дори и придобиването на смирение не трябва да се превръща в самоцел. Никоя добродетел не трябва да става самоцел. Никоя добродетел не трябва да заема мястото на Христос. Смиреният човек не се стреми да се задържи в смирението заради самото него, а за да придобие връзка с Христос. За Христос копнее и Него търси. Смирението му посочва пътя към Бога, посочва му пътя на Любовта.

Св. Йоан Лествичник казва: „Любовта и смирението — една свещена двоица! Първата възнася, а втората държи възнесените, като не им позволява да паднат”. Велики думи на свети Йоан. Те ни показват каква огромна полза имаме от любовта, но и колко защитени биваме  чрез смирението.

Кой в крайна сметка е смирен? Онзи, когото никога не познахме и никога няма да познаем, защото той умее добре да се скрива от света. Скрива се, защото няма да издържим живота му — ще го наречем луд, глупав, безумен. Не защото ще почувства обида — той не се страхува да поставим под съмнение живота му, изборите му, мисленето му. Той иска да ни предпази от нещата, които ще помислим, от осъждането и самохвалството, които ще избуят в нас. Затова няма да чуем смиреният да говори, защото той предпочита мълчанието; няма да го видим да претендира за първото място, защото почива в сенките на незабележимостта.

Повечето от нас полагат неимоверни усилия да оставят диря в света. Неистово копнеят да бъдат запомнени — и сега, и след смъртта си. Едно пустославие. Същевременно мнозина, които са действително смирени, са се осветили и са станали известни на околните, понеже Божията благодат ги е явила като светли примери за тях. Със сигурност обаче съществуват и безброй други хора, които са останали извън нашето полезрение и встрани от безславието на слава, към която много пъти ние, хората, се стремим. Несъществуващи за света, те са истински съществуващите. Безславни в очите на хората, те са истински прославените от Бога.

Житейският опит ни учи, че каквито и неща да постигнем през земното си съществуване, няма да имаме никаква полза от тях, ако не придобием любов и смирено сърце. Това ни увещава Църквата чрез устата на богоносните си отци — чрез аскетичния живот да живеем смирено и с любов. Животът в Христос никак не е лесен, но не е непостижим. И не е за малцина, а за всички нас. Макар и да не е безопасен, защото винаги съществува опасност от гордостта, от десните помисли, породени от нашата склонност към себеобожествяване.

Нужно е насилие над човешкото ни естество, за да станем кротки и смирени като нашия Господ. На стената на една сграда прочетох: „Техният мир е война. Затова война на техния мир!”. Нужно е да воюваш със страстите си, за да придобиеш мир; нужно е да се измориш, за да намериш покой; нужно е да намразиш, за да обикнеш; нужно е да замълчиш, за да чуеш; нужно е да се подчиниш, за да господстваш; нужно е да се подвизаваш, за да бъдеш увенчан; нужно е да се смириш, за да се издигнеш.

Всичко това е напълно възможно. Всичко това е постижимо. Но да не забравяме причината, поради която го правим. Защо полагаме усилия? Защо се изморяваме? Защо живеем? За да намерим Христос или по-скоро за да видим най-накрая Христос, Който стои пред нас от самото начало и ни зове да останем с Него до края. Един край, който е необятен, защото е само началото.