СМИРЕНИЕ И КОМПЛЕКСИ

Aвтор: о. Харалампос Пападопулос

Превод: Константин Константинов

Христос говори много за смирението. Сам Той е пример за смирение. Нека не забравяме, че Въплъщението на Божието Слово, тоест фактът, че Бог приема плът, сам по себе си е форма на крайно смирение. Христос е Този, Който оставя небесната слава, небесното царство и блаженство и влиза в историята. В история на насилие, в история на човешки слабости и страсти. Христос влиза в тази история, за да почувства, да изживее, да усети, да пострада Сам, за да може да възкреси човешката природа, човешката личност. Христос представлява пример за смирение. Той не е просто учителят, който говори за смирение, а Този, Който страда, преживява истината на смирението. Много добре знаем в духовния живот, че за да може човек да се изпълни с Божията благодат и с благодатта  на Светия Дух, първо трябва да се опразни. Трябва нещо да загубиш, за да спечелиш нещо друго. Трябва да загубиш стария аз, за да се обновиш в новия аз. Трябва да загубиш нагласи, възприятия, мисли, убеждения, които  ограничават, анулират и разяждат твоята истина и твоята автентичност, за да можеш да намериш истинския си аз, който е Божи образ. В духовния живот губим нещо, жертваме нещо, разпваме нещо, погребваме нещо, нещо умира, за да може да възкръсне новото, автентичното и цялото. И така, Христос ни показва този пример на Бога, Който се смирява от любов, от  обич, която е Неговата обич към човека, обич към човечеството и към целия свят. Но Христос казва нещо много важно. Много пъти Той  ни даде примери като този с митаря и фарисея. Даде ни пример със Закхей. Даде  ни други примери. Какво  четем в Евангелието от Матей? Христос казва: „Който превъзнесе себе си, ще бъде унизен”. Какво означава това?  Означава, че човекът, който доброволно  избере пътя на смирението, тоест  избере път, по който се открива към Божията воля, спира да вярва, че знае всичко. Спира да вярва абсолютно в своето его и поставя, както казва свети Паисий,  едно „навярно“,   „може би“ в мислите, в разсъжденията, в убежденията си и казва: „Може би не е така, може би трябва да се науча, да стана ученик, да се смиря, да се открия за различното“. Онзи човек, който  не смята себе си за източник на своята сила, а смята, че всичко е дар  от Самия Бог за него и за цялото човечество, този човек живее смирението.

Но ако се опитваме да възвисим себе си, да се отличим от другите, да смятаме, че това, което имаме, е придобивка от нашите собствени постижения, че дарбите са наши и ги персонализираме и  използваме, за да изградим личния си мит и индивидуалния си профил, а не да ги споделим с общността на Църквата, с общността на хората, ако работим с тези схващания, то рано или късно ще бъдем унизени. Самата реалност на живота, изкушенията и изпитанията ще ни изправят пред една реалистична истина. Коя? Тази, че без Бога не можем да направим нищо. Без благодатта не можем да направим нищо.

Нека видим как  в ежедневната ни комуникация  с другте сме изопачили и деформирали основни понятия от духовния живот и не само тях. Например виждаме, че много пъти говорим за любов, а всъщност това, което описваме и това, което искаме, е нужда, а не любов. Много пъти говорим и казваме, че ни е грижа за другия, а всъщност го използваме.

Авва Исаия говори за гордостта в добрия смисъл на думата,  на достойнството, на уважението към Божия образ, към това, което Бог ме е създал да бъда и да стана. Защото да не забравяме, че когато злоупотребяваме със себе си, било то словесно, физически или по какъвто и да е начин, всъщност това е грях, това е разрушаване на храма на Светия Дух, както казва св. ап. Павел. Защо? Защото всеки човек е Божи образ. И така, към Божия образ не можеш да се отнасяш унизително и презрително. Не можеш да се отнасяш по начин, с който реално  упражняваш насилие, защото така рушиш и обезсмисляш човешкия образ.

Авва Исаия говори за правилно разбраната гордост, която, казва, представлява усещане за истинската стойност. Усещане за истинска стойност и смисъл, което може да бъде използвано от човека като оръжие срещу оплакването и отчаянието. Срещу чувството, че сме безполезни и безпомощни. Авва Исаия, казва Калистос Уеър, ни предава и ни дава  разбиране и  тълкуване на правилно разбрана гордост, която може да стане лекарство и оръжие срещу една болна форма на ниско самочувствие, оплакване и отчаяние. Не забравяйте, че дяволът причинява най-голямото зло  на човека с отчаянието. Свети Софроний Сахаров   казва, че преди да настъпи актът на греха, предшества отчаяние в сърцето, една тъга.

Вместо да чувстваш, че имаш стойност, защото Бог не просто те е създал, не просто си Божи образ, но Самият Бог умря за теб, разпна се и Христос възкръсна за теб, ти  изпитваш обезкуражение и отчаяние или чувството, че си безполезен, безпомощен, неспособен и т.н. Всичко това, както казваше свети Порфирий, представлява комплекс, а не здраво смирение.

Епископ Калистос Уеър продължава и казва: „Да, но внимавай, защото не си безполезен“. Чувството, че съм безполезен и нищо не струвам не представлява смирение. Това не е смирение. Напротив, казва Калистос Уеър, това е хула срещу Светия Дух и изкушение от дявола. Кой те вкарва в отчаяние, кой те кара да казваш, че си безполезен и нищо не струваш? Дяволът. Едно е смирението, т.е. едно е да осъзнаваш своите екзистенциални граници и да казваш: „Да, аз съм тварен, аз съм тленен,  несъвършен, нямам абсолютното. Моите действия имат граница, имат някаква непълнота в себе си. Не могат да бъдат абсолютни“. Едно е да разбираш, че всичко, което имаш, е дар, и друго е да смяташ себе си за неспособен, безполезен субект, безпомощен човек, който няма дръзновение, утеха, вяра и надежда в този свят. Това е дяволско. И така, смирението, казва епископ Калистос Уеър, означава да знам, че съм създаден по Божи образ. Това е смирението. Следователно смирението означава, че Бог очаква много от мен. Спомнете си притчата за талантите, която е притчата за дарбите. Това е, което Бог очаква от всеки от нас. Първо да разпознаем и второ, да развием дарбите и способностите, които ни е дал, както с биологичното ни раждане, така и с раждането ни в Духа, което е светото кръщение. Смирение, казва епископът, е да осъзнаваш, че имаш велико и уникално предназначение. С други думи, че всеки човек е един път на Бога. Той е път. Смирение означава да вярваш, че всичко, което имаш, абсолютно всичко, е дар от Бога.  Способностите, дарбите, възможностите, всичко, което съществува в живота ми, абсолютно всичко е дар от Бога. И аз ги използвам за слава на Бога, за полза на ближния си, за полза на тялото на Църквата и на обществото. Бог ми дава дар, който аз трябва да разпозная. Дарба, способност, възможност, която аз първо трябва да разпозная, и второ, да я развия, да я усъвършенствам и трето, да я даря на тялото на Църквата, на тялото на обществото. Смирението, продължава епископ Калистос, не означава да казваш, че си безполезен, а  да казваш, че всичко, което имаш, е дар от Бога. Укоряван е, продължава той, онзи слуга, който скрил таланта си, но не е укоряван онзи, който го разпознал и развил.

Сега, защо смирението е толкова важно? Първо, защото е Божия заповед. И всяка Божия заповед съдържа нетварна благодат. И всяка Божия заповед, когато я приближаваме и я изпълняваме и я въвеждаме в живота си като опит, начин и изживяване на живота, увеличава благодатта на Божието присъствие в нас. Според свети Григорий Палама, чрез заповедите  ние сме в общение  с Бога, когато  ги прилагаме или се опитваме да ги прилагаме във всяка фаза на живота си, дори и минимално — няма значение, прилагането на евангелското слово не е количествено. То е връзка, то е последователност, не е въпрос дали ще го приложа много или малко. Важно е да вляза в тази връзка, в тази любяща връзка, да следвам Божия път, така че да изпълня Неговата воля. Това е най-важното. Сега, доколко ще успея или не, това е второстепенно. Но когато вляза в този процес и кажа на Христос, че Го обичам, и тъй като Го обичам, Го следвам и се опитвам — опитвам се с Божията благодат да изпълня Неговите заповеди, — това носи благодат в мен. Носи общение със Светия Дух, с Бога.

И така,  отъждествявам, или по-скоро се опитвам да отъждествя желанието си с Божието желание. Какво означава реално да върша Божията воля? Какво означава за един човек да прилага Божията воля? Означава да активирам в себе си желанието за смисъл на живота, за абсолютното в живота. Сега, доколко на практика ще успея,  това е  второстепенно. Важно е да желая това, което Бог желае. Всъщност да правя това, което наричаме Божия воля. Второ, защо смирението е важно? Защото ни приземява. Предпазва ме от най-голямото изкушение, което човек има, от идеализираните фантазии. Как дяволът побеждава Адам и Ева? Чрез фантазията. Той им казва, че това, което имат, не е достатъчно, но има нещо друго, което е достатъчно. Че това, което имат, не е важно, но има нещо друго, което е много важно. Че това, което имат, е ужасно. Не, не му придавайте стойност, не му се радвайте,  има нещо друго, което е съвършено и абсолютно. И така, той им дава една фантазия, и тази фантазия е голяма заблуда, защото не ти позволява да общуваш с реалното, с реално съществуващото.

И така, какво прави смирението за нас? То ни  приземява  в една реалност, свързва ни с истинското и реалното настояще, тук и сега. Не с онова, което се губи във вината на миналото, нито с онова, което се губи в тревогите за бъдещето. То ти казва: „Ела в настоящето, ела в сегашния момент, виж какво имаш, виж кой си. Опитай се да промениш нещата, малки ежедневни промени. Влез в общуване и връзка с Бога и не се губи във фантазии“.

Трето, смирението много ни помага да се примирим с това, което сме сега. Тоест да кажем: „Може да имам страсти, може да имам слабости, но не мога да променя всичко за една нощ“.  Много пъти Бог допуска една страст, докато не научим урока, от който се нуждаем, докато не разберем това, което трябва да разберем, за да ни развие, да ни изгради духовно. Бог би могъл да премахне всичко в един миг. Така е. Но това не означава, че е и полезно. Това не означава, че е и изцелително. Много пъти болката и изпитанието, провалът са много по-съществени за нашето духовно узряване и израстване, отколкото успехът или в крайна сметка, мигновеното изчезване на една страст.

Можем да се запитаме: „Какво иска егото?”. Егото иска в един миг да изчезнат всички проблеми. Това  иска нашето его. Но това не е полезно за нас. Защото така няма да се научим, няма да се развием, няма да узреем, няма да достигнем там, където можем да достигнем.

Въпросът е да достигнем там, където можем, а  си мислим, че не можем, докато  имаме способностите и възможностите от Бога за това. Така смирението ме свързва с това, което мога днес.

Смирението е много важно и  ни предпазва  от големи изкушения. Свети Максим Изповедник казва: „Ако искаш да избегнеш големите изпитания, тогава прояви доброволно смирение“. Защото кога идва изпитанието? Изпитанието идва, когато имаш самохвалство и нарцисизъм, когато не си приземен в реалността. Както казва народът,  живееш в облаците, рееш се в небесата. Така всъщност нямаш връзка със себе си, с автентичното си аз, с истинските си нужди, с това, което Бог иска от теб в настоящето на живота ти, в рамките на живота ти. Може да си женен, може да имаш деца, може да си учител, може да си частен служител, държавен служител, професионалист. Трябва там да намериш Бога. Може да си монах в манастир. Трябва в своята реалност да намериш истината и да намериш Божията воля в простите и ежедневни неща. И така, смирението идва, за да те предпази да не се откъснеш  от  самия себе си. Какво е егоизмът? Отдалечаване от себе си. Много пъти казваме: „Но ако обичаме себе си, това не е ли егоизъм?“  Не, разбира се. Любовта към себе си не е егоизъм. Егоизмът е себеразрушаване. Егоизмът е себеомраза, защото всъщност се отдалечаваш от истините на своето битие. Любовта към себе си означава да намеря своите автентични нужди, които отговарят на Божието творение. Да живея според това, което Бог ме е създал да бъда и да стана и което мога да стана. Това е любовта към себе си. Любов към себе си не е да казвам „да“ на своите желания и страсти, които в повечето случаи са саморазрушителни и са това, което  психоанализата нарича „любов към смъртта“. Това не е любов към себе си. Това е унищожение на себе си. Това е омраза към себе си.

Петото, което можем да кажем, е, че смирението ни помага да се свържем със себе си, защото всъщност ми дава възможност да разпозная истинските си нужди, и след като разпозная себе си, мога да разбера и другия. Мога да се свържа и с другия. Смиреният човек  се свързва с другия човек, защото смиреният е автентичен и истински. Така че може да се обедини и с другия. Друг момент, който можем да споменем, е, че смирението те пропуква и така те открива за Божията благодат.

Казвали сме, че егото те прави твърд, докато смирението те пропуква, смачква те, отваря те, прави те автентичен, и през тези твои пукнатини и смачквания влиза Божията светлина. Какво иска светлината? Пукнатина! Смирението  създава пукнатини, но истински и автентични пукнатини.

И накрая, бихме казали, че то формира човек, който е екзистенциално реалист. Знае, че не може да постигне абсолютното. Знае, че в този живот ще има болка и изпитания. Но е изпълнен с реализъм и  автентичност. Да кажеш: „Даден ми е дар, който се нарича живот. Минах  през греха. Ще живея този дар от Бога и няма да го крия. Ще го живея, ще му се радвам и ще го преобразя в дълбока благодарност, признателност и славословие към Бога“.

Нека добавим следните мисли. Какво друго е смирението? Смирението е да можем в ежедневието си да излезем от този стрес на доброто представяне и ефективност, и особено от това наше затваряне и ограничаване на нашето битие в образа на победителя, където  във всичко, което правим, във всичко, което поставяме пред себе си, искаме да бъдем победители. Където примерно трябва да вземем медал, винаги да сме първи,   да сме съвършени в това, което правим. Но реално трябва да сме  приземени и да имаме смирението да разберем, че някои неща вършим много добре, някои неща  не толкова добре, а други неща напълно ужасно. И това е реалността. Не само за нас, но за всички хора. Трябва да излезем от този стрес, от това самохвалство на победителя.  Защото това ни ограничава до схващането, че или ще бъда победител и успял, или няма да бъда нищо. Смиреният, както нашата Църква го представя и  е споменато в Евангелието, е човекът, който приема реалността, който е готов да види смисъла, дълбочината и посланието, което му носи и  успех. И не е важно само да чакаш медала. Важно е усилието, важно е пътуването, важно е, че влизаш в процес. Самият процес и самото усилие, самият път, който изминаваш, е много по-важен от победата. Така че не трябва само да чакаш победата. Това би било напълно егоистично и ограничаващо. Много ограничаващо за нашето съществуване.

Смирението означава да приемаш с радост дарбите на другия човек. Казваме, че  приятел в нужда се познава. Разбира се, така е. Но приятелите се познават не само в нужда. Познават се и в нашите радости. Познават се и в нашите успехи. Познават се и когато имаме  радостно,  красиво събитие в живота си, един успех. Защото колкото е трудно човек да съчувства на другия, който е в затруднение, толкова по-трудно е да приеме радостта на другия човек — че има успех, че има дарба, която аз нямам, че има талант, който аз може би нямам или не  в степента, в която той го притежава, или в крайна сметка не съм успял в област, в която той е успял. Разбира се, реално съм успял в други области. Защото никой не е успял във всичко. Всички ние успяваме в нещо и се проваляме в нещо. Така е. Въпреки това, палачът, който имаме в себе си, саботьорът, този, когото свети Порфирий нарича нашия противоположен аз, какво прави, за да ни обезсърчи, за да ни доведе до отказ и обезсмисляне? Прави следното: избира една част от нашето съществуване. Избира един елемент от съвкупността от нещата, които имаме, и то точно този, в който не сме много добри. Така  скрива от нас по  лукав и коварен начин силните ни страни, дарби и способности, красотите, които имаме. Изолира един слаб елемент от нашия характер и личност или от нашите способности. И какво прави след това? След като го изолира и го увеличи в нас, че „в това трябва да успея, на това трябва да обърна внимание, тук е проблемът“ и те заковава там и  те ограничава,  отива и те сравнява с най-добрия и там наистина те довършва. Така те довършва, защото точно този палач, нашият противоположен аз,   саботьорът,  който, както свети Порфирий казва, е азът, който всеки път, когато се опитваме да се доближим до някой  светъл  харизматичен елемент от нашата личност, ни поставя стотици препъни камъни, за да не стигнем дотам. Така  той не ни позволява да почувстваме истинска радост за нашия приятел, за нашия близък, за нашата съпруга, нашия съпруг, децата ни, приятелите ни — да се радваме на тяхната радост и дарби.

Какво друго е смирението? Смирението означава да се научиш в живота си да слушаш, да говориш по-малко и да слушаш повече. Старецът Моисей от Света гора казваше: „Добрият Бог ни е дал две уши и една уста. По-малко да говорим и повече да слушаме”. Какво означава това? Научи се да слушаш. Научи се да не бързаш да даваш отговори. Да не се правиш, че знаеш всичко. Да се учиш от всеки човек. От най-простия, от едно дете, от едно животно, от едно дърво, от едно растение. Самото творение, казва свети Максим Изповедник, и го казва и свети Порфирий, е голямо училище. То е Божието училище, което с малки и големи капки от Божията любов ни учи на различни неща. Стига да можем да виждаме, а не просто да гледаме нещата. Да можем да възприемаме. Да  можем да виждаме навсякъде знаци и белези на Божието присъствие. Бог говори всеки ден чрез хора, чрез неща, чрез събития, чрез ситуации, чрез обстоятелства. Въпросът е да присъстваме в живота си. Да присъстваме в това, което се случва.

Кой друг е смирен? Това е онзи човек, който не търси живот без проблеми. Който не казва „Защо на мен, Боже мой?“, а казва „Защо не и на мен?“. Когато виждаш толкова много болка около теб, когато виждаш толкова много тежки изпитания, когато виждаш хора, които страдат — самите те, техните деца, техните семейства, народи, които страдат — когато знаеш, че този живот и  този свят включва страдание, тогава какво е тази дързост, където искам да не страдам и винаги аз да съм безгрешен, и винаги всички лоши неща да се случват на съседа ми, а не на мен, на чуждото дете, а не на моето?

Разбира се, човекът —  това е човешко и нормално — не иска болката в живота. В тази реалност на живота болката съществува и не съществува само за теб. Съществува за всички. И при това често много ужасно и много заплашително. Как тогава ти искаш да се отличиш от другите хора, от тази обща човешка участ? Това крие в себе си  голям егоизъм, както и обратното е егоизъм и не е смирение. Кое? Да смяташ своята болка за единствена в света. Да смяташ, че твоите страдания са специални. Че ти имаш специална болка и влизаш в спор и в сравнения, за да докажеш на събеседниците си, на приятеля си, с когото отиваш да пиеш кафе, на приятелката си, с която излизате да хапнете нещо в компания — веднага щом чуеш някой да разкрие душата, да разкаже проблема си, болката си, вместо да застанеш до него, се опитваш да докажеш, че болката, изпитанието, трудността, с които те се сблъскват, са нищо пред твоята болка. Тоест и там има егоизъм. Защото сякаш  казваш: „Погледнете ме дори в болката ми. Аз съм великата жертва. Аз съм големият онеправдан в живота“.  И в това няма никакво смирение. Има много егоизъм.

Също така смиреният човек се радва на красотата на живота и не се фокусира върху негативното, а се опитва да види и да яви малкото и да го направи много. Да похвали едно дете за неговия успех, да изтъкне красотата на един човек, да разкрие дарбата на един човек. В негово присъствие  останалите се радват, защото са себе си. Смиреният, истинското смирение ти позволява да бъдеш себе си. Когато в една компания, пред един човек не си себе си, отсреща има егоизъм и дух на арогантност. Смиреният човек, истинското смирение  се намира в онзи човек, който ти позволява  да бъдеш себе си. Обича те за това, което си, а не за това, което би искал да бъдеш. Така че смирението няма връзка с меланхолията. Смирението няма връзка с депресията, със злочестието. Смиреният човек не е този, който хули себе си от сутрин до вечер. Така и тук си струва да прочетем думите на свети Порфирий, който казва, че християнинът трябва да избягва болната религиозност. Какво определя свети Порфирий като болна религиозност? Болна религиозност е както чувството за превъзходство, където чувстваш, че ти си и няма друг като тебе. Но също така  и чувството за малоценност по отношение на твоята греховност. Колкото  греховно и  болно е  чувството за превъзходство относно твоята въображаема добродетел, защото си мислиш, че си съвършен, прекрасен, не си като другите — това фарисейство, толкова греховно и болна религиозност е чувството за малоценност по отношение на твоята греховност. И там той казва потресаващите думи: „Едно е комплексът, а друго — смирението“, и  продължава и казва: „Едно е меланхолията, а друго — покаянието”. Покаянието не е депресия, не е интровертност, не е злочестие, не е превръщане в жертва. То е осъзнаване на моята реалност, която съдържа слабости и несъвършенства, но едновременно е светлина и радост.

Свети Порфирий продължава, и с това да завършим. „Да бъдем смирени, но да не смиренословим“. Едно е да съм смирен, а друго — да се преструвам на смирен или да искам да изглеждам смирен на думи, но без съдържание.  Смиренословието, казва свети Порфирий, е капан на дявола, който носи отчаяние и бездействие на човека. Бог не ни иска бездейни и самосъжаляващи се. Не ни иска затворени, обезсмислени и обезкуражени, без желание. Човек без желание не е човек на добродетелта. Човек без желание е депресиран. Човекът с добродетел има желание. Какво желание? Христос, Божията воля. Така истинското смирение, казва свети Порфирий, носи надежда и изпълнение на заповедите — ето желанието. Активиране на желанието. Имам желание да работя върху себе си, да работя върху отношенията си с другите и да изпълнявам Божиите заповеди. На друго място в своите слова той казва, че  смирението на думи е демон. Тук нарича смиренословието не просто грешка, а демон, или иначе казано,  чувство за малоценност. Истинското смирение обаче не говори. Истинското смирение не смиренослови. Тоест не казвам: „Аз съм грешен, аз съм недостоен, аз съм незначителен“.

„Така смиреният се страхува да не би със своите смиренословия да падне в  тщеславие и да се отдалечи от Божията благодат“. Какво има предвид тук свети Порфирий? Има предвид, че много пъти виждаме хора, които  нямат дълбочина,  техният духовен живот не е придобил дълбоки корени и истинска дълбочина. Те са прочели една книга, житието на някой светец, който обаче говори благодатно за своята тъмнина, и се опитват да го имитират и по някакъв начин го изкривяват в действителност и започват да ругаят себе си, да се осмиват, да говорят лошо за себе си. Но всичко това е само привидност. Всичко това е  роля на смирения. Не е истина, не е реалност, не е автентично. И къде се вижда това? Вижда се във факта, че веднага щом отидеш да им кажеш нещо, те се озлобяват. Докато говорят какво ли не за себе си, в момента, в който им направиш  една проста забележка,  те се озлобяват и стават истински зверове, готови да те разкъсат и изядат. И там се вижда техният голям егоизъм. Защото смиреният не се смущава. Човекът, който иска да се учи, е смирен и се учи от всички. Дори от онези, които го затрудняват, много пъти и от онези, които го онеправдават. Ето защо смиреният на думи, който реално няма смирение, но иска да изглежда смирен, не може да прояви послушание. Не проявява послушание към никого. Само към себе си и към своя егоизъм. Защото веднага щом някой му направи забележка  с изцелителен характер, благоразположено и с любов се опита да се доближи до него и да му покаже страстта, къде е грешката, как да я поправи, как да израсне духовно, той веднага „рита”, озлобява се, става агресивен и така проявява едно странно поведение, което говори за всичко друго, но не и за смирение.

И така, завършваме отново с този важен израз  от свети Порфирий: „Едно е смирението, а друго — комплексът. Едно е меланхолията, а друго  —покаянието“.