Автор: архим. Емилиан Симонопетритски
Източник: The Way of the Spirit. Reflections on Life in God
Превод: Пламена Вълчева
Божията благодат и сила можем също да потърсим и чрез поста. Спомнете си евангелския разказ, в който Христос казва на учениците си: „тоя род с нищо не може да излезе, освен с молитва и пост” (Марк. 9:29; Мат. 17:21). Първото тълкувание на тези думи откриваме в самото събитие, което ги е провокирало: този род демон не излиза, не напуска душата, ако засегнатият човек не се отдаде на продължителен пост и молитва.
Съществува обаче и друго тълкувание — с по-голяма тежест и дълбочина, според което думата „излиза” означава да се насочиш към своята цел или да достигнеш своето местоназначение. Човекът, изхождащ от Бога, не е в състояние да се завърне там, откъдето е тръгнал и където принадлежи. Ние не можем да се завърнем на мястото, откъдето водим своето начало. Тоя род с нищо не може да излезе, за да отиде при Бога, освен с молитва и пост. Това означава, че Бог се открива на онези, който се молят, постоянстват в молитвата и постят.
Постът е ясен и видим знак, отделящ ни от всичко земно, демонично и погинало. Всяко заглушаване на съвестта ни по отношение на поста, колкото и да е слабо, внася нездраво разслабление в цялото ни същество — в душата и в тялото ни, така че Бог не може да говори в сърцето на този, който не пости.
Постът прогонва демоните, привлича ангелите, одухотворява материята. Той е величие и украса на човешкия род, озаряващи душата, тялото, лицето и цялата същност на човека, в когото Бог е благоволил да обитава. В същото време постът изисква пълното ни внимание и отдаване, защото ни поставя в състояние на напрегнато очакване. Това означава, че вече живея в очакване на Бога, действително Го очаквам, с търпение, сред всички свои изпитания, с празен стомах, празен ум и празно сърце, знаейки, че Бог ще ги възпълни.
С постоянстване в общението и преломяването на хляба (Деян. 2:42) — така живеели първите християни. И правели това, без да търсят нищо друго освен Христос. Следователно нещо подобно трябва да се случи и с мен, за да успея да постя и да се моля. Очите ми трябва да търсят единствено Христос. Трябва да се науча да живея единствено за Него. Посредством поста аз каня Бог да влезе в моето сърце, за да му даде онова, което то желае. Посредством молитвата и моленията, поста и постоянстването ние измолваме от Бога Неговата благодат, която чрез вярата ще ни даде възможност да влезем в Светая Светих.
Вярата е основополагаща за нас. Всичко ще ни бъде дадено, стига да имаме вяра — Бог, рая, спасение на душата, любов, освобождаване от страстите, пост, усърдна молитва, увереност, всичко. Ала на нас ни липсва именно вяра. Не в съществуването на Бога, а в реалността на това, че Той може да направи всичко за нас и наистина го прави.
Вярваме на лекаря и на зъболекаря, че ще направят онова, което очакваме от тях, вярваме на месаря и на хлебаря, но в нас липсва подобна вяра в Бога. Молим се, но не очакваме Бог да ни отговори. Търсим Бог, но не очакваме да ни се яви. И правим това само защото така е прието. Говорим на Бог, но не очакваме някога да Го видим. Молим Бог за дарове, за насъщния ни хляб (Мат. 6:11), но не вярваме, че заедно с него ще получим и всичко останало.
Ако имаме вяра, че Бог може да направи всичко, че Той е източник на всички възможности, отговор на всички въпроси, неизчерпаема съкровищница на всички благословения и на всяка отплата, тогава ставайки Негови синове и дъщери, ще придобием онова, което Самият Той притежава.
Какво казва Христос на учениците Си? Вие сте Мои приятели (Иоан. 15:14). По този начин иска да им каже: „Вие сте Мои деца, защото на вас открих цялото познание, казах ви всички Мои тайни; направих ви Мои, дадох ви Моето наследие: сега сте сънаследници (вж. Рим. 8:17). Каквото е Мое, стана ваше, принадлежи на всеки един от вас, на всички вас.”
Ако успеем да разберем това, дори само за един миг, целият смисъл на живота ни ще се промени. По какъвто и път да сме поели, посоката му веднага ще се промени. Всички наши пътеки ще станат прави (вж. Лук. 3:4; Ис. 40:3) и ще ни отведат директно на небесата, директно при Бога.
Нека станем хубави в Божиите очи, като спрем да живеем по начина, по който сме живели досега. С други думи, нека се покаем. И отсега нататък да приемем обещанието на Духа, Който казва, че всичко Божие е и наше.
Първият празник в еврейската година бил посветен на едно велико дело. Това бил десетият ден на седмия месец, началото на гражданската година, това, което ние наричаме Нова година. Този ден бил определен за изкупление на греховете на народа (вж. Лев. 16:23, 26-32; Числ. 29: 7-11). В този ден първосвещеникът имал право да влезе в Светая Светих и да принесе умилостивение за еврейския народ. Това бил денят, в който Господ се обърнал към синовете Израилеви и им казал: „В днешния ден смирявайте душите си и никаква работа не вършете. Отдайте се единствено на това да смирявате душите си” (вж. Лев. 16: 29-32). Това ще рече, не вършете нищо, което е продиктувано от греховните импулси и желания на сърцето ви. Не правете нищо, което изисква вашето внимание и поглъща изцяло времето и интересите ви. Никаква работа не вършете, тоест всички онези неща, които обслужват вашите лични интереси. Абсолютно никаква работа. Защото когато оставите всичко настрана, ще можете да се съсредоточите върху това, което е важно: да влезете в пътя Господен.
Смирявайте душите си: нека сърцата ви се покаят, нека осъзнаят своята греховност и плачевност, нека признаят суетността на своите пътища. Оставете първосвещеника да ви поръси с жертвената кръв; съгласете се да възложите греховете си върху жертвения козел (вж. Лев. 16:20-22) и по този начин ще се помирите с Бога.
Това били задачите за Новата година, определени от Закона. По този начин еврейският народ всяка година поставял едно ново начало. И ние, деца мои, можем да поставим едно ново начало, можем да изживеем своя нов ден на смирение, можем да преклоним глави и да бъдем поръсени с исопа на Божествената благодат (вж. Пс. 50:9). Нека оставим жезъла на Словото да порази и умири душите ни, които са наранени и увредени от греха и ще намерим мир, утеха и покой (вж. Пс. 22:4). Твърдостта на сърцата ни ще се смекчи и ще станем истински чеда Божии.
Смирявайте душите си! Ако поискаме, всеки ден може да бъде „десетият ден на седмия месец”, ден на смирение и изкупление. И когато почувстваме тежестта на греховете си и разберем, че дните ни отминават в безполезност и злочестие, можем да коленичим под епитрахила на духовника си и да кажем: „Отче, покрий ме с твоя епитрахил, който символизира невидимата Божия благодат. Направи го, за да приеме Бог смиреното ми сърце, защото съгреших пред Него”. Така ще покажем, че отхвърляме всичко, което досега сме защитавали и към което сме се прилепяли, сякаш е било част от нас.
Когато се смирим пред Бога и сърцата ни омекнат, ще разберем, че Той няма да разочарова желанието на сърцето ни (Деян. 11:23). Нека желание на сърцето ни и цел на живота ни стане това да бъдем едно с Господа. Тогава ще ни посети огънят, за който говорихме, както и потопът (на Божествените енергии — бел. прев.), защото Господ обитава в потопа (Пс. 28:10, по слав. превод), а ние обитаваме в Господа.
