Автор: свещ. Ивайло Борисов служи в църквата „Успение Богородично”
кв. „Обеля”, гр. София
Съвсем наскоро една сутрин, излизайки на улицата, станах свидетел на едно природно откровение — светът беше побелял, затрупван от прекрасен и чист сняг. Сняг, които падаше на меки парцали, осветявани от нощните улични лампи, и носеше приказно настроение в сърцето.
В същия този момент, когато снежният фееричен танц се появи пред омаяния ми поглед, се сетих за едно музикално произведение. Произведение на възраст, забележете, цели три века. Това чудно музикално произведение — не по-малко вълшебно от разкрилата се пред мен природна картина — е дело на един прочут италиански композитор, който е бил и духовно лице.
Така за мен снегът, чистият бял сняг, бе станал посланик и проводник, сянка на ръката на прочутия Антонио Вивалди, създал своята „Зима“ като част от шедьовъра си „Четирите годишни времена“.
През далечната 1678 г. Венеция става роден град на физически слабия Антонио, (който заради това е кръстен мигновено), чийто баща, Джовани-Батиста Вивалди, е цигулар в прочутия венециански храм „Св. Марк” („Сан Марко“).
Антонио проявява музикалните си заложби от съвсем ранна възраст — започва да свири на цигулка и клавесин, а когато баща му отсъства, той го замества в оркестъра на катедралата.
По-късно Антонио записва да учи в духовна семинария, като на 25-годишна възраст е ръкоположен за свещеник. Да, точно така. Този прочут венецианец освен прекрасен композитор е бил и духовно лице. Наричали са го „рижия абат“ — заради огнените му коси. Поради лошото му здравословно състояние обаче — страдал е от астма — Вивалди престава да извършва богослужения около година след ръкоположението си.
В началото на осемнадесетия век Вивалди става и майстор-цигулар в една от венецианските консерватории, които по това време са детски приюти към църквите, в които наблягали на музикалното обучение на бедни девойки и сираци.
Макар че Вивалди е известен в цяла Европа, земният му край е незавиден — умира беден и болен през 1741 г. във Виена на 63-годишна възраст. За сметка на това обаче неговото богатство е музиката (творчеството му е голямо — оставя над 700 произведения). Като един истински талантлив и всеотдаен творец той оставя своето музикално богатство на нас, хората живеещи след него.
Най-известното му произведение е споменатият в началото на текста цикъл „Годишни времена“, в който авторът с помощта на музиката изключително умело рисува природни картини. Появата му е свързана с излезлия през 1725 г. (преди точно триста години!) в Амстердам сборник с 12 цигулкови концерта. Първите четири от тези концерти, писани няколко години по-рано от издаването им, са наречени от самия Вивалди „Пролет”, „Лято”, „Есен” и „Зима”. Всеки от концертите, носещи името на един от сезоните, е за цигулка и оркестър, съдържа три части и е предшестван от сонет. Предполага се, че автор на стихотворенията, предшестващи концертите, е самият композитор. Там например четем:
Трепериш ти на хлъзгавия сняг,
пред теб свирепо духа севернякът;
подскачаш, без да спреш от крак на крак,
за да се стоплиш, а зъбите тракат.
(Из „Зима”, превод: Борис Младенов)
Така хлъзгавият сняг, който видях в януарското утро и за който говори композиторът, ми напомни, че както той идва от небето, така и истински ценното изкуство идва от там.
Напомни ми и това, че белият цвят, изливащ се в случая със снега под формата на меки снежинки и докосващ лицата ни, когато вземе формата на вдъхновено музикално произведение, може да докосне и сърцата ни.