СОЛТА НА ЗЕМЯТА

490 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Няма по-щастлив, по-разумен, по-добродетелен
и по-приятен човек от истинския християнин.

Блез Паскал, „Мисли”

Християнството е не само една от многото духовни доктрини в пъстротата на религиозните култове и движения в този свят. То е философия над философията, познание над обикновеното познание, откровение, надхвърлящо всяко човешко разбиране за осмисляне на битието. Учението на Иисус от Назарет е пробив във Вселената, един огромен скок в разбиранията на поколения хора, осмислящ по съвсем различен начин краткия престой на човека на земята и показващ пътя за спасение на душата и за живот вечен в царството Божие.

Християнството носи новия, по-възвишен завет между Бога и хората и поставя въпроса за призванието на личността на невиждана дотогава висота. Затова да се опитваш да бъдеш истински християнин е привилегия за всеки вярващ. В стихиите на този опустошаващ свят това означава да бъдеш посланик на една по-висша реалност, пратеник на небето и носител на най-висшата духовна култура, изповядваща ценностите на любовта и прошката, на състраданието и милосърдието.

В едно Свое незабравимо обръщение към Своите последователи Христос заявява: „Вие сте солта на земята” (Мат. 5:13). Той използва един особен символ от ежедневието и екзистенциалното битие, за да изрази ценностите на учението Си тук, долу в този бързопреходен свят. Защо точно „солта”?

Още от древността е известно, че именно тя е незаменим консервант на всички видове храни и задържа разлагащите се естествени процеси, особено в по-топлите и слънчеви райони на планетата. Когато свойствата на храната бързо се променят и губят своята естествена вкусова специфичност, точно тя поддържа нивото им за един по-голям период от време, като не само не я уврежда, но и добавя още нещо към добрите ù свойства. Без солта храната може много лесно да бъде похабена и да стане неизползваема за нормалните ни нужди. Това по красноречив начин обяснява мястото, значението и мисията на всеки християнин в обществото. Нещо повече — осмисля поведението му, а именно да предпазва и да задържа разложителните процеси в него. Падналата човешка природа, жестоко поразена след изгонването от рая, носи дълбоко в себе си някакво неустоимо стремление към злото, не просто на теория, а като живо проявление и практика в живота. Хората обичат да казват, че уважават доброто и изразяват гласно желанието си да ходят в пътеките на светлината, но почти неизменно и сигурно вършат зло и дори се наслаждават на това. Те се самоунижават в своето старание и дори достигат до самоунищожение по някакъв неясен вътрешен вроден подтик. Доставя им удоволствие не само да творят нещастието на околните, но и системно и методично да подкопават своето лично щастие. Предпочитат да слушат нашепванията на бесовете, а не кротките напътствия на своите ангели-пазители. Не виждат добро в доброто, подценяват го и бързо го потъпкват за сметка на многоразличното и многолико зло, което е до и в тях.

Затова християните носят този свят дълг пред Богочовека Иисус и имат тази задача, където и да са и с каквото и да се занимават, да носят с примера, с делата и дори само с мълчаливото си присъствие и изповядване на вярата истинския път на добродетелите и ценностите в този вечно напрегнат ад на връхлитащото всекидневие. По този начин да възпират окончателния разпад на взаимоотношенията между хората, като се обръщат по различен начин към тяхната съвест и стимулират остатъците от доброто в наранените им души.

В историята на светата Църква има доста странни спорове за това, че едва ли не християните трябва да се отделят в комуни или в малки градчета, за да могат по-лесно да водят своя начин на живот, да бъдат по-пълноценни за себе си и по-понятни за околните, тоест да се оформят в затворени общества. Но така те не биха могли да благовестят истински сред хората, да извършват своята свята мисия, да вразумяват останалите, да провокират доброто в тях с простия факт, че излъчват светлина. В този духовен и висш аспект те трябва да бъдат богоносци и пътеводители към царството Божие. Да отрезвяват душите, обсебени от пагубния огън на страстите и неспирните нападения на демоните, за които невярващите не само не знаят нищо, но даже и не подозират. Но понякога те самите нямат знание за онова, което демоните сътворяват и пресъздават в нещастните им глави. Затова и от последователите на Христа, независимо от деноминацията, към която принадлежат, се изисква индивидуалност и темперамент, за да бъдат на нужното високо духовно ниво. Да трептят от желание да се намесят, да имат готовност да помагат и да бъдат в полза на околните. Да бъдат светлина в тъмата, да вдъхват вяра сред пластовете от неверие, да носят надежда, където всичко е безнадеждно и най-важното — да излъчват любов. Любов към всички, навсякъде и във всичко.

Само онзи, който не е разбрал колко проникваща е силата на злото в този свят и как всичко е жестоко поразено от неговата отрова, не може да проумее колко неумоверно трудна е тази задача. И тя би била неизпълнима без Божията помощ, без всепроникващата Божия благодат, коята дава допълнително сили и мотив на вярващия, преумножава силите и усилията му да превъзмогва всичко в изпълнението на този свят завет. Животът на християнина е истинска драма, лишена от всякаква нормална, светска логика, която минава по линията на най-голямото съпротивление. Той води война на два фронта — вътрешен и външен, заобиколен от неразбиране и присмех, преследван от демони и лоши хора и измъчван от навиците на старата си природа и лична немощ.

Христос Спасител благославя Своите последователи с думите: „Обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят” (Мат. 5:44). Да се опиташ да бъдеш християнин, не означава да бъдеш просто един добър човек, а посланик Божи. Да се подлагаш на непрекъснато себеразкъсване, нестихващо вътрешно напрежение, което само искрено вярващите могат да разберат. Те го правят безвъзмездно заради Бога и в Бога, защото иначе би било проява на душевна болест или на пълно неуважение към себе си, на вътрешна склонност към себеунижение и самоунищожение. Велико нещо е да се научиш да обичаш всички! Не само тези, които те уважават, но особено онези, които са безразлични към тебе, а още повече враговете си, които се опитват да те унищожат. В свят, закърмен от старозаветното „око за око, зъб за зъб”, това означава да се опитваш да прилагаш примера на Спасителя или на свети архидякон Стефан, които в предсмъртните си мигове са се молили искрено за своите палачи.

Когато човек се вгледа в житията на светиите и се потопи в земното странстване на всеки Божи угодник, вижда как в него тупти свърхчовешкият подвиг да се изобрази образът на Христос във всеки конкретен пример. Всички те са победили „духа на тежестта”, силите на земното притегляне, чрез бавната и често мъчителна „метаноя”. Претопили са недъзите си и са осветили своята стара природа, така както е проповядвал за това Богочовекът Иисус. Всеки е осветил всичките си инстинкти, своя дух, душа и тяло и се е превърнал в икона Божия. С цената на много трудове е достигнал целта на християнския живот — придобиването и запазването на Божията благодат. Превърнал се е в съсъд на Светия Дух и е озарил със светлината си и другите около себе си.

В едно от своите наставления майка Гаврила казва така: „Християнинът е този, който пречиства любовта и освещава работата си!”. С това подчертава тази мисия има свойството на солта — да пречиства любовта. С поведението си в обществото да излъчва и да дава любов, но не плътска, похотлива и страстна, а божествена и одухотворена. Любов, която е насочена към всички без уговорките на недоверчивия рационализъм и която се отнася към всяка душа като към малка вселена, изпълнена с част от Божието откровение. Всичко това да бъде сторено с отграничение на ценността на личността от нейните индивидуални болести и с проявяване на доверие към всекиго. Затова наставлява християните „да освещават работата си”, като се опитват да я превърнат в призвание и вид свещенодействие. Вярващият да свещенодейства винаги, навсякъде и във всичко!

Християнинът е призван да ходи по земята, но да гледа към небето. Изпратен е да живее в света, но да не бъде от него. Да усеща горчилката на света, но да я превръща в балсам за другите. Да им напомня с думите или с примера си за смисъла на всичко — живота в царството Божие и да го прави не със заплахи или осъждане, а с кротост и любов. На първо място да стане приятел Божи, а не угодник на хората. Да служи на Бога и хората, без да опошлява това свято и висше служение. Да изобличава злото, без да мрази носителите му, и навсякъде и във всичко да бъде верен на Спасителя. Укорите и обидите да ги пропуска край себе си и да търси и защитава доброто. Да прощава всичко, колкото и трудно да е това, похвалите да отправя към Бога, а към себе си да бъде внимателен и взискателен. Да живее така, че за него да се отнасят думите на Христос: „та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец” (Мат. 5 :16). Амин.

За първи път този текст е публикуван в списание „Амвон”, издание на храм „Св. Атанасий”, гр. Варна, бр. 3, 2017 г.