Соната за смъртта

Автор: Свещеник Николай Солодов
Превод: Татяна Филева
Източник: студентско списание „Встреча”, №92 (25), 2007 г.

Въведение

Християнството е странна религия. Странна и мрачна. Съдете сами: черни одежди, пости и поклони, самоизтезания и ограничаване на своята воля, послушание, търпение и смирение – няма място за никакви човешки радости! Всичко е толкова сериозно, че се явява съблазън да обясняваме суровостта на обичаите с по-късни влияния: католически, манихейски, елински, римски… По този път са тръгнали протестантите: първоначалната апостолска радост уж била изсушена под чужди културни наслоения. Но нещата се оказват още по-лоши. Не само в крайностите и отклоненията, но и в самия идеал на християнския живот присъстват същите мрачни нотки. Мъчениците и монасите – подвижници – ето двата главни примера за Христовите последователи – и днес, и в далечните средни векове. Мъчениците, както се вижда от самото название – са били мъчени – подробностите от техните жестоки наказания (със стъргане и изгаряне) заемат практически целия обем на техните жития. Преподобните отци – отшелници също са търпели мъчения, но не публично, а в уединението на пустинята, и не от жестоките управници, а доброволно, в борбата със своите страсти. Ще отидем още по-далеч – чак до вътрешния опит на Църквата, за да погледнем на християните с очите на страничния наблюдател – и ще се открие наистина ужасна гледка. На всеки ъгъл и във всеки храм оръдията за изтезания и убийства за изложени за поклонение и прослава, изобразени са умиращи и гробници на умрели – това са най-почитаните предмети. От времената на първите християни литургията, общото събрание на трапезата, се извършва на гробищата, вместо маси има гробове на мъченици. И до ден-днешен на престолите на православните храмове се полагат останки на светии. Така че няма нищо удивително, че за праволинейните и честни римляни новият мрачен култ будел сериозно подозрение. Странно е друго: как може съвременният постхристиянски свят да се примирява с такава нехуманна религия, как може либералното съзнание да смята православието за свой съюзник и дори да търпи „православната култура” в училищата?! Вероятно цялата работа е в традициите: паметта на поколенията, опитът на дедите и прадедите, нещо родно, светло, макар и трудноразбираемо… С какво иначе можем да обясним това толкова явно недоразумение, когато вярата на апостолите и мъчениците, „тежките думи”, които ще понесе не всеки, дори и подготвен, слушател, се свежда до обща добронамереност и порядъчност?

Тема

Бог умря. Впрочем, разглеждайки некрофилските навици на християните, ние още не сме стигнали до най-главното: смъртта стои в самия център на православното вероучение. „Бог умря!” – Не, не сте познали, това не го е измислил Ницше. Апостол Павел е проповядвал за смъртта на Бога осемнайсет века преди ексцентричния немец. Бог е пострадал и умрял за нас. И е възкръснал. И този, който умира заедно с Него, с Него и ще възкръсне. Как да обясним това противоречие, как да го разберем? Християнството, религия на живота и светлината, се оказва религия на смъртта и тъмнината. Умирането се оказва скрито в самата сърцевина на мирозданието, така че за спасението на човека е била необходима смъртта на Бога. Опитите за рационално обяснение тук явно са безнадеждни. Предметът на разсъждение превишава нашето разбиране и нашите думи дори и поради това, че да разберем смъртта – това значи да разберем себе си, да видим своята гледна точка, да погледнем себе си отвън, което е невъзможно. Всичко, което ни остава, е да гадаем по неясните отражения в замъглените огледала какви сме и какви ще бъдем.

Вариация

Човекът без смъртта? Бог умря. Защо е било необходимо въплътилият се Логос да умира? Човекът същностно е свързан със смъртта. „Смъртно, разумно животно, способно на мислене и науки”, гласи общоприетото антично определение за човека. Свършекът на земния живот за човешкото същество не е просто край, както например свършва сладкото в буркана или спира дъждът – свършва, и вече го няма. Това не е и излизане на колата от строя, за която повреждането е изцяло негативно събитие. Смъртта на човека е завършек на целия земен път, тя увенчава зданието, което се е строяло цял живот. В този смисъл без смъртта и смъртността човекът не би бил напълно човек. В това се състои главното противоречие. От една страна, човекът е смъртен: създаденото от пръст се връща обратно в нея. От друга страна, човекът е създаден за вечността, за блажения живот, а не за случайна смърт и унищожение. Човечеството винаги е било изправено пред това противоречие. Дори можем да кажем, че именно то и опитите за неговото преодоляване стоят в основата на всички религиозни философии. Били са предложени много варианти за решаването му: и преселението на душите у индусите, и автономията на душите у платониците, и всеобщото човешко възстановяване у Ориген. Такова разнообразие само още по-силно акцентира върху непосилността на задачата за човешкия разум. Толкова по-ярко изпъква победата на Христос. Истината не обръща внимание на логическите противоречия на незрящите мъдреци, защото този, който ходи в светлината, не се препъва, и този, който вижда истината, върви право към нея, без да мисли за това, че някой ще сметне неговите действия за нелогични. Християните смело са приели противоречието в цялата му пълнота: човекът е смъртен, но той не умира. Решението не е в това да намерим компромис между живота и умирането, да обясним какво се случва с човека след земния живот и да предложим практическо ръководство за това как да минимизираме загубата при прехода в другия свят, а може би и напълно да се избавим от смъртта. Не. Не да избегнем смъртта, а да я приемем и победим. Не можем да обясним начина на спасението, както не можем да изразим с думи тайната на Христовото разпятие и възкресение. Решението е толкова парадоксално и свръхестествено, че ни се иска да вярваме, защото е абсурдно. Бог е станал човек, приел е смъртта и я е победил, и тя вече няма власт над тези, които са с Него, те приемат смъртта и я побеждават с Христовата сила. Така ние се връщаме към изходната точка на нашите размисли. Отново стоим пред тайната на Велика Събота – Бог умря. Светлината на тази радостна печал не може да се види отвън. А само отблясъци от нея по лицата на тези, които са причастни към тайната. На тези, които потъпкват смъртта, знаейки, че тя не е край, че земните радости и лъстивите обещания на мъчителите не струват толкова, че да предаваме вярата си. Мъчениците свидетелстват пред света, че насилието на палачите е безсилно. Преподобните отци ни убеждават, че и умирането в спокойствието на мирния живот не може да ни отлъчи от Божията любов. Няма възкресение без смърт. Изхождайки от същата тази централна точка, ще се опитаме да тръгнем по друга пътека. Възкресението е невъзможно без смъртта. Ако семето не умре, няма да има и живот. И в това има някакъв основен закон, някаква неуловима реалност: пътят към живота минава през смъртта. Христос е приел нашата смърт, защото Той е бил човек в пълнота, истински, неподправен. Без преминаване през смъртта, Той не би могъл и да спаси хората. Не защото Бог не е всесилен, нито защото има закони, по-висши от Бога (както в „Хрониките на Нарния”, където някаква „древна магия” възкресява лъва), а просто такъв е начинът на съществуване на човека, че смъртта в него е съществена, а не случайна подробност. Но Христос е и Бог в пълнота, втората Ипостас на Троицата. Затова чрез Неговата смърт е била потъпкана смъртта за всички хора. И тя вече не е страшна, само ако живеят за Умрелия за тях. Затова и в Църквата няма нищо по-важно от Христовата смърт и Неговото възкресение, защото и целият църковен живот, всички традиции и устои са проникнати от паметта за смъртта – нали само чрез нея ние се надяваме да живеем, само чрез участието в смъртта на Бога можем да се спасим. Този факт се открива в живота на християните във всички възможни аспекти и прояви. Да умреш за греха, да умъртвиш плътта, стария човек, да погубиш душата си заради Христос: защото който не я погуби – няма да се спаси (вж. Лук. 9:24). Тези аскетически истини са в съгласие с един дълбок принцип, че нищо не е сериозно, ако не е съотнесено със смъртта. Любовта е силна като смъртта – казва премъдрият Соломон. Само това, което е силно като смъртта, което е по-силно от смъртта, може да преобърне света. Само тогава, когато имаме решимост да се подвизаваме до смърт, когато за човека няма нищо по-важно от собствения му живот, само тогава той придобива истинска сила. Дори застава сам като воин в полето. Спасява другите само този, за когото собственият му живот струва по-малко от целта на другите. Но дори и в негативните примери има сила: терористът – самоубиец, решен на делото без надежда да остане жив, представлява опасност не само за отделни хора и градове, но и за цели държави, той е по-силен от армии и спецслужби, защото е готов да умре. Но темата за смъртта, за участието в Христовата смърт звучи още по-ясно в тайнствата на Църквата. Ние се кръщаваме в смъртта на Иисус Христос и се погребваме с Него чрез кръщението в смъртта. Смъртта на Господа възвестяваме в Евхаристията. Монашеското пострижение е погребване на този, който е бил, този човек вече го няма, както го няма нито имуществото, нито образа, нито името, нито волята му.

Кода

Бягство от смъртта. На фона на тази съсредоточеност на християните върху темата за смъртта, все по-очебийно е бягството от смъртта на светските хора, стремежът им да изнесат самото понятие за края на земния път извън пределите на съзнанието: за смъртта е неприлично да се говори, дори споменаването на възрастта се смята за лош тон. Да удължи живота, да удължи младостта без никакви ограничения и предели – тази мисъл до такава степен завладява homo sapiens, че в преследването на миража на вечното земно съществуване и вечната младост отиват всички сили и целият живот. Но смъртта не отива никъде – с такива уловки няма да излъжеш никого! – по закона на размяната на символите, смъртта, изгонена от съзнанието на светските хора, незабелязано се връща; нещо повече, сега тя се прониква в целия заобикалящ свят, в цялото ежедневие на нещастното общество. Но това вече не е смъртта – жертва, не е смъртта – жертва и придобивка, а страшната неумираща смърт, която е вечно жива: мислейки, че удължават живота, хората са удължили смъртта. Изнесли са гробищата извън градовете, за да не напомня нищо за края – и самите жилища, градските къщи са станали подобни на градове, а градовете – на пустини. В борбата със стареенето хората украсяват и изменят своето тяло – и още приживе наподобяват мъртъвци. Защото мъртвостта не е непременно студенина и неподвижност – това е преди всичко несъответствие, недостатъчност на този, който си, в сравнение с този, който си бил, който си могъл да бъдеш и който имаш вид да бъдеш. Препарираната птица или манекенът, изкуствените цветя или фалшивата усмивка – те са еднакво мъртви, те не са това, което трябва да бъдат, те са лъжа. Такава смърт е лъжа, защото в лъжата винаги се крие гибел. А истинската смърт – това е истината, правдата за човека, която е изпълнил Христос, изпълняващ всяка правда: човекът е смъртен. Така че има две смърти: смъртта – истина, ако е с Христос, Който е истина и живот, и смъртта – лъжа, ако е с Дявола, който е баща на лъжата. Всеки сам избира своята смърт.