Автор: архим. Христодул Кутлумушки
Превод: Константин Константинов
Злото приема социални форми, които навлизат в живота ни. Всъщност днес то непрекъснато мутира, носейки добри маски. Може да е самото правителство, международна хуманитарна организация, чувствителен спасител. Най-наглите лъжи се разпространяват от самите избрани управници, а най-лошите фашизми се изграждат под маската на социална загриженост и справедливост. Това зло се отразява на личния ни живот. До каква степен може да ни повлияе? Дотолкова, доколкото му предаваме душите си. Свещеномъченикът Козма Етолийски във времена на страдания и мрак казвал на поробения народ: „Всичко да ти вземат, Христос и душата ви не могат да закачат”. Разбира се, Христос не дава рецепти за живот, постлан с цветя. Той дава кръст и възкресение. Той Самият е големият патос и големият копнеж, в които се лекува голямата рана, човекът.
Случила се е грешка. Колкото и желание и патос да са мотивирали мечтите ни, техният обект е бил някакъв идол. Идолът на професионално успелия, на социално признатия, на златния технократ, идолът на нашето обожествено Аз или, ако щете, мечтата ни за едно малко или голямо местенце в царството на този свят. И тъй като това се е превърнало във втора природа, изглежда трудно, въпреки кризата, да преодолеем разделението на дребнавите отношения и низшите интереси.
Животът ни се е превърнал в сляпа гонитба на изява и успех, образ без съдържание, механичен ритуал, рецепта за живот в благоденствие с фалшивите материали на постмодерния мит. Откъснати от самите себе си, от личната си история и от професията си, тоест безотговорни, ние се възмущаваме само когато материалните блага намалеят и изпитваме облекчение, защото винаги някой друг е виновен, а дори да продам майка си и баща си, пак някой друг ще е виновен. Какво мога да направя, горкият аз, който съм изоставен дори от Бога?!
Утехата ни е телевизията с нейния перверзен чар. И веднага ни обзема депресията, която ни опустошава с носталгията или невротичното разтоварване чрез „хубавия“ живот. Тук вече няма сърце и дъх, нито копнеж и страст, а само механично възприемане. Грешката вече е толкова дълбока, че се намира в центъра на съществуването, а именно, че бе изгубена оста: „… първом търсете царството на Бога” (Мат. 6:33) и „всичко, което искате да правят вам човеците, същото правете и вие тям” (Мат. 7:12).
Нека си припомним архетипното изкушение, което Христос претърпя в пустинята: „всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш”. Иисус отговори: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш”. Дали не продължава същото изкушение и в историята? Подражаваме ли на Христос? Когато бива осъзната, грешката се превръща в сигнализация. Ще променим ли живота си, или ще потънем още повече в своята фобийна егоцентричност и депресиращ нарцисизъм?
Колкото и хладнокръвно правителствата да продават страни и народи, нека не продаваме индивидуалната си и колективна душа. В края на краищата това е истинската Гърция, Гърция на светците, на мъчениците, на философите, на смирените великани: свят без капитулации, чиято ос е нетварното.
Какво остава, когато страната се превръща в плячка на зверове — на големите от световната сцена и на малките, които се гнездят в хората? Единственото неотменимо наследство е Кръвта на Бога…
