СПАСЕНИЕТО НА ЧОВЕКА СТОИ ПО-ГОРЕ ОТ ЗАКОНА

912 0

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

Господ излекувал прегърбената жена в съботен ден — нещо, което  юдейският закон не позволявал (Лук. 13:10-17). Той я излекувал в съботен ден, за да провокира хората. Направил го, за да открие една истина за тях. За да покаже ясно, че по-горе от Закона стои човекът, по-горе от законническите и религиозните наредби стоят спасението и изцелението на човека.

Законът и законническите разпоредби съществували, за да помогнат за изцелението на човека, за възстановяването на неговата връзка с Бога. Това, което в действителност възстановява тази връзка, е Божията благодат.

Господ идва, за да превъзмогне сянката на Закона и да ни открие живота на благодатта. Грехът придобива сила над нас в зависимост от степента, в която в нас липсват благодатта и радостта от живота. В това състояние на униние, на вътрешна досада, при което не намираме нищо, заслужаващо си усилието да живеем, се зараждат условията за греха. Това, което способства за нашето изцеление и духовно уравновесяване, е усилването на Божията благодат вътре в нас.

В степента, в която човек вярва в себе си и в човешкия закон, в човешките сили и възможности, смятайки, че тези неща ще му донесат радост и живот, намалява и възможността за активиране на Божията благодат вътре в него.

Скърбите, изпитанията и изкушенията са благословение, доколкото могат да ни помогнат да преодолеем силата на човешкия закон. А човешки закон, нека повторим, е не само религиозният закон, но и личният закон, този на тщеславието, който поражда лицемерие на добродетелта, на земната сила и нравственост.

И тъй, доколкото законът на нашето аз е мощен вътре в нас, Бог не може да действа. Затова идва изкушението, за да отслаби нашата лична мощ и да открие пространство за благодатта.

Самият грях се явява спомагателно средство вътре в човека, за да не вярва в себе си, а да се обърне към Божията благодат. Начинът за преодоляването на греха не е в потискането на греховната воля, а в преобразяването ù във възможност за радост и живот, тоест във възможност за откриване на Божията благодат вътре в нас.

Ако нашата религиозност се изчерпва с юридическите разпоредби и с послушанието към някакви религиозни  клаузи и закони, които не дават възможност за проявяване на Христовия живот вътре в нас, то тя не помага на човека, а го възпрепятства да се обърне към Бога.

В немалка степен в нас функционира тщеславието, празната слава. Коя е празната слава? Това е славата на нашето име вместо славата на Христовото име. Затова Бог устройва нещата по такъв начин, че да намали силата на нашето аз, тази празна слава, за да има пространство, в което да действа Божията слава. Мерките на Бога не се побират в традициите и категориите на етиката и социалното съглашателство, присъщи на различните епохи.

Лична тайна на човека е неговото спасение и път към Бога. Удивителни са неговите индивидуални духовни изменения, резките промени в душата му, разкриващи мярата на неговото безсилие. Във всеки един момент той може да се отклони от ангелския път и да поеме по пътя на демоните, както и обратното.  Тази трагичност и вътрешна битка намират изход и надежда в словото на благодатта, в преодоляването на закона, в надеждата за любовта и милостта на Бога.

Доколкото човек истинно избира този път, се появява и надеждата. Една надежда, която стои извън границите на либерализма и консерватизма, но се оказва пред дилемата „Живот или смърт, присъствие или отсъствие на Бога”.  В степента, в която човек има това бодърстване, тази борба в сърцето си — когато веднъж величае себе си и става прицел на демоните и играчка в ръцете на греха, а друг път се обръща към Бога, търси Неговата милост и само в Него вярва; в степента, в която съществуват такава мощна воля, бодърстване и вътрешна динамична борба, се извършва и постоянното вътрешно движение на богосрещата, свидетелстващо за начеващото оздравяване на душата.

В момента, в който човек застине в себе си, преустановявайки това вътрешно движение и борба, и се окопае зад религиозни, социални или психологически съглашателства, зад увереността в своята добродетел и сила, той изгубва възможността, а също и надеждата, в него да се прояви Божията благодат.

Следователно човекът бива съден според степента на своята автентичност — когато признава своето падение и покаяние; когато търсейки Бога, предпочита да онеправдае себе си, тоест да се отвърне от своето аз, и да приеме Бога за свой управник.

Аскезата и предизвикателството се състоят в това: дали ще се обърнем към човешкия закон на нашето тщеславие или ще се доверим и обърнем към живота на благодатта, при който посредством радостта нашият ум и свобода „биват грабнати” и ние се включваме в Тялото Христово, без повече да съществува възможност грехът да господства над нас.