Спасението ни не е безусловно

2257 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Милеем ли за своето спасение? Трудим ли се за Христос? Копнеем ли за Светлината, за Истината, за Бога?

Не съществува отделна монашеска духовност и отделна мирска духовност. Съществува една светоотеческа духовност. Не съществува един Христос за монасите, а различен — за миряните, един — за младите, а друг — за старите. Христос е един и същ за всички нас, едно и също е и Евангелието. Всички ние сме призвани към едно и също покаяние, към една и съща ревност за аскеза и очистване от страстите.

Да не оправдаваме вялостта на живота си с това, че живеем в света. Със сигурност пътят на всекиго е различен, но начинът ни на живот има общи черти, защото нашата цел е обща, и тя е — Христос.

От  момента, в който започнем да се самоуспокояваме в своята разглезеност, безразличие и  повърхностен християнски живот, да се оправдаваме, че живеем в света, започваме да флиртуваме с вечната гибел. Спасението ни няма да е вследствие на това, че слушахме хубави беседи и познавахме известни клирици и монаси. Спасението ни ще се основава на това, че ние самите сме живели чисто и смирено, проявявали сме послушание към всичко онова, на което ни наставя Христовата Църквата чрез своите апостоли, богоносни отци и светци.

Дори  в едно нещо да проявим непослушание, дори едно нещо да отхвърлим от Божия закон, ще бъдем виновни за нарушаването на целия закон. Това ни казва Господ в Евангелието от Матей: „който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той най-малък ще се нарече в царството небесно”. А св. Йоан Златоуст пояснява: „Когато чуеш думата „най-малък”, не мисли за нищо друго освен за вечното наказание и за ада”.

Това, че някой си мисли, че спазва Божиите наредби, не го оправдава, нито спасява от гибел. Ако лицеприятието, макар и да е „тънко и невидимо нарушаване на закона”, се определя от св. апостол Яков като похулване на целия закон и на Самия Бог, какво остава за всички онези явни и неявни, груби и незабележими прегрешения на съвременните християни? От обикновените, като предизвикателен грим и облекло, невъздържани приказки, липса на църковно съзнание и въобще на светотайнствен живот, до предбрачните отношения, тоест блудството, отказа от раждане на деца, абортите, прелюбодеянието, омразата, измамата, лъжата, сплетните.

Как можем с лека ръка, съзнателно и преднамерено, да извършваме грехове, а след това да ги амнистираме върху олтара на собствения си интерес и удобство? Христос, братя мои, ни обича, но не може да ни дари вечно спасение, не може да ни даде вечна прошка, ако ние държим на своето его, на своето мнение, удобство и греховност. И преди сме казвали: Божията любов е безусловна, спасението ни обаче не е безусловно. Няма да се спасим даром, няма да се спасим единствено защото казваме, че вярваме в Христос. Ще се спасим, когато смирено проявяваме послушание към Църквата. Не само към това, което ни е удобно, но и към цялото ù учение. Друг начин не съществува. Духовникът навярно ще проявява икономия по някои въпроси, но дотам. Без борба не съществува венец. Без аскеза не съществува духовно преуспяване.

Ако не се очистим от страстите си чрез покаяние, издигаме между себе си и Христос стена, поради която Той не може да ни прегърне. За това не е виновен Бог, а нашата неразкаяност и съсредоточаване върху собствения ни комфорт.

Дано всички ние разберем, че Църквата Христова не е наше владение, за да  правим с нея каквото си поискаме и да я оразмеряваме според своите мерки и теглилки. Църквата е Христова. Към Христос трябва да проявяваме послушание, на Него сме призвани да подражаваме, Него сме призвани да следваме, каквото и да ни струва това.