Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Владика Йоаникий вече не принадлежи на земната Църква. Но вярвам, че всички, които много или малко са го познавали, смятат, че е част от небесната, че е там горе, отдясно на Спасителя Христос и че е заслужил да бъде от избраните в Неговото царство. На нас, тук долу, той остави своя пример.
Един богоугоден живот още от най-ранна възраст до последен дъх, на преклонните 85 години. Искрено вярващ, мистично настроен, първо постриган за монах на 20 г., а после постепенно и плавно преминал през всички нива на църковната йерархия до хиротонията си като архиерей през 1980 г. и така до 9 януари 2024 г. Той остави едно дълго и благодатно служение на Бога и хората и бе истински образец не просто на свещенослужител, но и на духовник в най-истинския смисъл на думата. Грижовен пастир за всички свои чеда и православно вярващи. Изречено на езика на света, той е бил „вътрешен човек“, израснал в недрата на Майката Църква, отдаден на своята лична духовна мисия. Един просветен дух, красива душа, пълноценен творец, оставил след себе си сериозно духовнолитературно наследство. С думи и дела осветил всички и всичко, през което Спасителят го е поставил да премине. Призван, а не само зван, син, а не осиновен, приятел, а не наемник. И най-важното — християнин, който живееше в царството Божие още тук, в стихиите на този студен и враждебен свят.
По Божия воля имах възможност да общувам с него и запазих релефен спомен за нашата среща. През зимата на 2004 г. реших да отида до Сливен и да го помоля за благословение и за личните му молитви за мен в един много труден и неспокоен период, когато бях кандидат за свещеник във Варненска и Великопреславска епархия. Уредих си среща и той ме прие. Секретарят му ме въведе в сградата на митрополията и в централното помещение ме посрещна самият той. Видях един нисичък и слаб човек с аскетичен вид, вежлив, достъпен и внимателен. Благослови ме и ме поздрави топло и дружелюбно и гостоприемно ме покани за разговор.
Първоначалното ми смущение и скованост постепенно отминаха, разтопени от неговото живо и грижовно отношение към мен. Бях завладян от излъчването му. Видях едно светло, дори бледо лице с леко розов вид, младолик за възрастта си, с изискани маниери и пъргави движения, остроумна реч и един особен негов аристократизъм, който привлича и приласкава събеседника и му създава чувството за спокойствие и пълнота на изживяната среща.
Очите му бяха бързи и пъргави, а погледът — чист като на дете, бе изпълнен с непринуденост и естествена ненатрапливост. С него той не просто проникваше, а обземаше човека срещу себе си. Личеше мъдростта му, огромният житейски и духовен опит, който носеше в себе си. Но без всякаква тежест или чувство за духовно превъзходство от гледна точка на възрастта или сана си. Това привличаше, печелеше доверието на събеседника. От него лъхаше една непринудена общителност, създаваща атмосфера на истинска грижа и искрена духовна любов. Лицето му сияеше и излъчваше някаква детска веселост. Притихнах в нея и първата ми асоциация беше с портретите на св. Амвросий Оптински.
Близо до него леко назад имаше едно дълго бюро с разпръснати книжа и листи и по всичко личеше, че владиката беше в процес на творчество. Подкани ме да се представя и да кажа няколко думи за себе си и аз изразих мотива за своето посещение. А именно да се моли за мен като пастир и молитвеник за успех на решението ми да бъда ръкоположен за свещеник. С няколко изречения обясних, че съм юрист по образование, който години наред е работил в съдебната система и след доста перипетии съм се разделил с нея. А от няколко години съм студент по богословие и с оформено решение да се посветя на пастирско служение като обикновен енорийски свещеник.
Той ме изслуша търпеливо и като въздъхна каза: „Ех, съдебната система. Имам наблюдения. Човешкото право. А кое е право и кое криво? Съд човешки… Правдата е само в Бога! Ще се моля за Вас да дойдете при нас в Църквата като духовник. Имате проблеми, но, знаете ли, и това е от Бога. Казано е още в Стария Завет: „Когато пристъпиш да служиш на Господа, приготви душата си за изпитания! Всеки тръгнал да следва този път минава през „огън и вода“ и по различен начин Той го изпитва, за да го провери… Но с търпение и молитва всичко се преодолява. Най-важното — не се отказвайте. Сега Ви е трудно, но Вие сте още млад. Ще се борите и по неговата милост Бог ще подреди нещата. Когато види искрено желание и молитва, Той като баща се смилява и се намесва и подрежда нещата по най-добрия начин. Откликва на труд и усилия. Но наистина бъдете търпелив, защото често прекаленото желание пречи. Смирете се и доколкото можете, се успокойте. Оставете Го да действа… Нека Той подреди живота ви”.
Аз казах няколко думи, а той, като въздъхна, стана тъжен и продължи: „Ех, дано да станете отдаден свещеник… Дръзновен и искрен. Има много, много нехайни свещеници. И при мене, и в другите епархии. Нали ги знам… Колко пъти съм ги викал насаме тука, при мен, и съм им говорил. Вразумявах, цитирах, наставлявах, убеждавах. Велико нещо е да си свещеник! Това не е работа, а служение висше — на Бога и на хората. По-високо от ангелското… На свещеника му е дадена свята власт — да свързва и да развързва на земята и на небето. Но колко го разбират?… Тръгват добре, а после… Затова и малко свещеници ще се спасят. Дано да бъдете от достойните… Прочетете „Шест слова за свещенството“ на св. Йоан Златоуст и още една книга. Издадох я преди време и тя включва наставления върху пастирското служение. Когато бях в Русия, ми попадна един сборник от края на 19 в. с наставления за свещеници. Подредих ги, редактирах ги и ги издадох на български език. Много полезна и душеспасителна книга. Има много изкушения и трябва да се внимава. Нека още отсега да бъдете подготвен. Много свещеници са пропаднали. Хората сега нехаят за своето спасение“. А после изведнъж спря да говори и с крак, както седеше, потропа на земята и каза: „Разберете, бе хора, идва съд Божи и всеки ще застане пред Христос! Писано е: „Нека всеки мисли и се готви. Няма време!“. Но кой мисли за това, за вечния живот, за рая и ада, за въздаянието?… Всичко се вижда… Всеки гледа широкия път и да не се замисля много-много“.
После настана малко тишина и той ме попита: „А Вие какво четете?“. Аз започнах да изброявам любимите си автори и богослови, а като свърших, той изрече: „Направило ми е впечатление, че вие, младите, когато говорите за светите отци и светците, някак си така бързо, бързо, без благоговение и нужното отношение споменавате имената им. А това не са били обикновени хора, а просветени, очистени, ангелоподобни. Мощни духове, пастири на цели народи… Подвизавали са се и колко хора са спасили с трудовете си… И един съвет към Вас — наблегнете на древните, старите свети отци. Те са исполини, стълбове на нашето православие. Безспорните авторитети. Някои от тях и католиците, и протестантите ги уважават и цитират — св. Йоан Златоуст, св. Максим Изповедник, св. Симеон Нови Богослов. Защото сега има много опасно залитане — към новите. Една нова вълна на завършили-недозавършили, чели-недочели. Почват да спорят, преоценяват, препрочитат, търсят доказателства, не уважават и не ценят опитните и истинските. Всичко поставят под въпрос. Основават фондации, вкарват протестантски идеи. Стига се дотам, че се подценява покаянието, поста, изповедта. Всички били царствено свещенство, общували с Бога в пълнота. Къде остава авторитетът на духовенството? А страхът от Бога? Какво е изречено — че той е началото на мъдростта. Но не на човешката, а на висшата, Божията мъдрост и премъдрост… Ех, да Ви пази Господ от новите богослови… В основата на богопознанието е молитвата, личният подвиг, трудовете на вярата, личното благочестие. А не разума… Той може да те обърка и заблуди. Ние сме православни. Имаме съкровище — вярата на нашите предци и наставленията на светите отци. Не трябва да се разводняват нещата. А сега какво? Поставя се въпросът има ли бесове. А светото Евангелие колко често говори за тях, падналите духове, поднебесните духове на злобата. Лично Спасителят ги е гонил… Първата дарба, която дава на своите апостоли, е да гонят бесове. Какво казва: „Ето, давам ви власт да настъпвате на змии и скорпии и всяка вражеска сила; и нищо няма да ви повреди“. Толкова примери има в житията на светците — за личната битка с бесовете. Невидимата бран… Може ли един християнин и още повече православен въобще да се съмнява в съществуването на бесовете? Те са служители на нашия враг. Дяволът да не би да е измислен герой? Ние, всички вярващи, сме на бойно поле… Но докато вас, миряните, врагът ви обстрелва с куршуми, нас, духовниците, с артилерия. Ще видите, когато станете свещеник… А после като въздъхна, изрече с болка: „И на нас в Синода не ни е лесно… Трябва лична борба, промяна на характера, навиците. Светите отци говорят всичките за „метаноя“. Но трудна, много трудна е промяната. А с времето разбрах, че малко са хората, които наистина са се променили истински. По-голямата част си оставят почти същите, даже същите. Мръсникът си остава мръсник, а почтеният — почтен. Може да се разколебае, да има слаби периоди… Но истински почтеният човек си остава почтен, достоен, въпреки грешките, които така или иначе са неизбежни. Има съвест, морал, страх от Бога… Трябва молитва, много работа над себе си. Лесно е да съдиш другите…”.
После замълча известно време и ме пита: „А Вие чели ли сте моите книги?“. Аз изпаднах в особено състояние и сконфузено замълчах. Той ме усети: „Е, те се издават предимно в моята епархия. Нека да ви подаря…“. Станахме от местата си и той ме поведе по един коридор, после слязохме надолу по тесен коридор под земното ниво. Въведе ме в едно обширно помещение, пълно с рафтове книги и окачени картини по четирите стени. Оживен, каза: „А това са моите картини. Обичам да рисувам. Това ми е любимото занимание, с което си отдъхвам от многото ангажименти. Много обичам живописта“. И почна да ми обяснява коя картина къде я е рисувал. След това взе две торби и ги напълни с издания на негови проповеди, слова, наставления, речи из епархията, които е държал по различни поводи и събития. Говореше оживено и беше видимо весел. Каза: „Вземете и раздавайте във Варна — на познати, по храмовете, за да четат хората и да се просвещават“.
После ме изпрати до вратата и след като ми даде една негова визитка на английски и български, ме покани пак да го посетя, но първо да му се обаждам и да му казвам как вървят нещата ми. На изпроводяк ме благослови и каза: „Отивайте с Бога! С негова помощ всичко ще бъде наред! Имате ли пари за връщане, нека да Ви предложа!“. Аз отказах и той ме изпрати с усмивка и пожелание за добър път.
Излязох от митрополията, изпълнен с благодат и надежда. Вървях по улиците и летях, повече от доволен от това благословено посещение. Дълго време се връщах назад и черпех сили и радост от всичко, което преживях. В най-трудните си мигове си спомнях за моята визита и черпех утеха и вдъхновение да продължа напред, запазил въодушевлението си от срещата с този забележителен човек и праведник.
Сега, след неговото отминаване от този свят, се моля с грешните си молитви за неговата душа, но не изпитвам чувство на тревога или безпокойство за нейното състояние. Няма как да забравя благодатното му присъствие, светлината, която пръскаше около себе си, и знам, че е добре там някъде, в селенията на праведните. Защото нашият Господ Бог е велик във всичко, но най-вече в любовта и състраданието си към нас, грешните!
