СПОМЕН ЗА ЕДНА СВЕТЛА ДУША

645 0

Автор: отец Ясен Шинев

енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна

Бог прибра отец Илия. Минаха няколко години, но споменът за него не само не отслабна, но напротив — всички, които го познаваха в близък план, все по-силно усещат неговото отсъствие. Защото беше светла душа. Един красив дух, влюбен във вечността и верен на Спасителя Христос! Целият му път в земята на смъртните е урок за нас.

Той преживя толкова много, но никого не осъди, не се прогневи и дори не изрази недоволство от нещо. Животът му е потвърждение на прозрението на св. Игнатий Брянчанинов: „Силните страдания са най-сигурният признак, че човекът е избран от Бога!“. Най-яркият белег, че е призован и призван да бъде Негов.

Малко хора могат да понесат толкова страдания… Той беше предаден от най-близките си, изоставен, огорчаван от хората около него, често и в служението си, но имаше най-важното — любовта на миряните. Всички го обичаха. Защото беше аристократичен и достъпен, деликатен и проницателен, ненатраплив и отдаващ се на всички някак си лесно и непринудено.

Преди всичко беше човек. Търсеше във всеки истинското, красивото, светлото и инстинктивно отстраняваше всичко, което не е такова. Когато беше в компания и в един момент се появяваха съблазни, почти неизбежни коментари, обсъждания, преминаващи в осъждания, обиди и прояви на злонравство и зле прикрита злоба, той реагираше по един и същи начин. Въздишаше леко, усмихваше се и премисляше… Не казваше нищо. А после в най-удобния момент се опитваше да смени темата на разговора.

Притежаваше много елегантно чувство за хумор. Беше му присъща една особено тънка ирония, закачлива и докосваща, но освободена от сарказъм и арогантност. Когато правеше забележки, инстинктивно се съобразяваше с особеностите на всяка една личност и подхождаше индивидуално. По такъв начин, че другият да я разбере, без да бъде огорчен, но да си направи съответните изводи. Бързо прощаваше и нямаше и дори сянка от злопаметност.

Един изчистен характер с изискани маниери и вродена природна интелигентност. Никога досаден и винаги оригинален.

Беше освободен от всякаква амбиция. С пренебрежение гледаше към всякакви офикии, отличия и награди. Беше над тези неща. Имаше вродено чувство за такт и беше напълно лоялен към предходния и настоящия владика.

Веднъж един дякон му беше споделил с болка и наранено сърце: „Ех, отче, кажи ми как да понасям този… Трябва да съм в съслужение с него. Той обижда, избухва, не се съобразява с човека до себе си, не признава никакъв авторитет. Винаги гневлив, недоволен, негативно настроен. Неприятен за околните. Трудно е да го понесе един добронамерен човек. Той и себе си не може да понася“. А той, като помисли малко, каза с въздишка: „Как ли? Постави го в светлината на Христос! Погледни на него чрез и в Бога. Христос как е обичал всичките си ученици и е намирал подход към особеностите на всеки? А те са били толкова различни. И всеки е имал характер. Прощавал им е и е стъпвал на истинското, Божието във всеки. Ти отскоро си при нас, млад си и много неща още не си видял. Но си вече духовник. Нашият дълг е да се молим един за друг и за всички хора. Моли се за него и го обичай заради Бога и знай, че хората с такива характери като неговия страдат още повече от онези, които нараняват. Душата му се мъчи. Той страда и има нужда от любов. Сигурен съм, че не е бил обичан достатъчно. Затова е такъв и носи много травми. А на нас, които сме около него, той ни е даден за урок, за изпитание и чрез него Бог ни изпитва и ни учи да се смиряваме. На всеки гледай така и знай, че няма добри и лоши хора. Това е наша квалификация, резултат от нашата немощ и ограниченост. А Бог обича всички. Христос не е делил хората. Съветвам те и ти да правиш така и ще видиш, че ще изчезнат всичките ти проблеми в общуването с тях…“.

Отец Илия беше постоянно болен. Така ще остане в паметта ми… Имаше няколко диагнози и последно му откриха тумор в главата. Беше му забранено да пости, вземаше медикаменти, но никога не се оплака. Когато състоянието му силно се влоши, аз му казах: „Дерзай, отче! Много хора се молим за тебе. Вярваме, че Бог ще те изцери. Милостив Бог и няма да те остави”. А той, като чу това, отговори: „Да ти кажа честно, не искам Бог да ме изцери, а да бъде Неговата свята воля. Той ме е призовал за служение и най-добре знае какво ми е нужно и в кой момент да ми го даде. Аз съм се помирил с Него и очаквам всичко, каквото ми е отредил. Той ли не знае кое е най-спасителното за душата ми? Моята цел е да се приготвя и да се явя пред Него. Той да решава бъдещето ми. Всеки ден ми е подарен!“. Просто онемях… Сълзи напираха в очите ми.

Господи, и светите отци са говорили така, когато са имали тежки диагнози и околните са ги питали за състоянието им. Без сянка от оплакване или ропот и в никакъв случай на оправдание или осъждане за окаяното положение, в което се намират. Достигнали са до просветление… А той, грешният и обикновен йерей от България, скромен енорийски свещеник от Варна, също беше достигнал до това признание. Какво смирение и каква духовна сила… И всичко това той изрече толкова естествено и леко, без никаква поза, заученост или желание да покаже нещо свято… Без вайкане, оплакване и въпроса „Защо?“.

Господ Бог му беше дал един особен и рядко срещан дар — на утешение. По един тих и непринуден начин той докосваше събеседника си и го успокояваше. С една особена терапевтичност осветена от Духа Светаго. Говореше кротко, без да повишава тон, гледаше в очите с един лек и проникващ в душата поглед. След беседата си с него човек оставаше облегчен, просветлен, очистен… Най-важното — успокоен и обнадежден. Разтоварен от това, с което беше дошъл при него, като при посещение при старец.

Покойният епископ Калистос Уеър пише, че старчеството като феномен е присъщо не само на отшелниците, но и на свещениците и дори на миряните. Това е белег на призваност и избраничество „свише“. Отец Илия до последно беше в служение като енорийски свещеник. По реда отслужваше треби, изповядваше, даваше напътствия… Но беше истински. Служител не само на Бога, но и на хората. Така някак си естествено изпълняваше двете най-важни заповеди на Спасителя за любов към Бога и към ближните. Беше милостив и милозлив и в джоба си държеше монети и банкноти, за да му бъде по-лесно да ги раздава на бедните. Копнееше да завърши пътя си като монах, вече оставил света. Няколко часа след Илинден, неговия имен ден, душата му се освободи от плътта.

Бог прибра отец Илия! Но аз, грешният негов събрат, без да бъда съдник и дори изповедник, за себе си съм сигурен, че нашият Отец се е смилил към него, защото Той е велик във всичко, но най-вече в любовта и милосърдието си. Живея с усещането, че Бог го е поставил от дясната Си страна, до избраниците Си, освободен и облегчен от всички страдания, на които беше обречен в този враждебен свят.

Той е по-добре горе! Жив и по-жив е от преди! Душата му, заслужила своята награда, се радва на пълнотата на Божията благодат. С пълно право за него се отнасят думите на св. ап. Павел: „С добрия подвиг се подвизавах, пътя свърших, вярата опазих; прочeе, очаква ме венецът на правдата, който ще ми даде в оня ден Господ, Праведният Съдия“ (2 Тим. 4:7-8). Амин.