Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Настана време задъхано, разделно и изповедническо и сега повече от всякога е спасително за нас да си спомним за примера и делото на онези богоносци, духовни наставници и стожери на православното благочестие, които са ни предали „небесния огън“ и са ни дали тласък да продължим в личния си път към царството Божие.
На всеки народ Спасителят Христос е дал старци, които с примера и наставленията си да го насочват в духовните му търсения. Такъв за мнозина православни, а и за мен бе старецът Севастиян Търновски (1925-2008). Неговият образ е особено ярък и наситен; той изпъква в трудните години на комуничестическия режим и последвалите предизвикателства на либералната демокрация, когато хиляди вярващи души бяха благословени и обгрижени от благодатната му десница. Трите ми срещи с него в Присовския манастир „Свети Пантелеймон“ и Батошевския манастир „Въведение Богородично“ оставиха дълбоко в мен незабравима следа и дадоха отговор на най-съкровените ми търсения. На този духовен мъж Господ Бог бе дал всички харизматични дарове „свише“, за да бъде наречен „старец“ в този най-православен смисъл на думата, завещан ни от светите отци и така ясно изразен от епископ Калистос Уеър.
Той пръскаше Неговата нетварна светлина към всички, които го търсеха за помощ и утеха. Хората го познаваха и обичаха с целия негов колорит и особености, които му създаваха своеобразен ореол и неповторимо обаяние на духовник и личност. Освен това той имаше един особено симпатичен навик да напуска обителта, която обитаваше към конкретния момент и да посещава градове и места, където го ценяха и канеха за молитва и духовни съвети. Особено много обичаше тези свои излизания в света и превръщаше в празник тези свои посещения в храмовете и в домовете на православните. Това го правеше още по-топъл, обичан и достъпен.
Архимандрит Севастиян беше сплав от строгост, любов и прозорливост, и то в такава степен, че респектираше всички. Има хора, които не можеш да не уважаваш, и той беше точно такъв. Мненията за тях, а и за него варираха в различни гами, но всички, абсолютно всички, които го познаваха, възхитени или по-сдържани в преценките си, го уважаваха. Беше търсен както от обикновени миряни от цялата страна, така и от свещеници и владици, но също и от общественици и политици. Той беше светилник и гореше ярко, така че нямаше как да остане незабелязан. Светеше и се отдаваше.
За мен той силно се доближаваше като излъчване до стареца Лев (Леонид Наголкин) от Оптинската пустиня през 19 в. в Русия. Изчистен профил с ярки и ясни контури. Беше чужд на всякакво полусъстояние на духа и на каквато и да е форма на разпространената навсякъде религиозна топлохладност. Говореше ясно, точно, строго и дори рязко. Словото му беше като печат, а наставленията — тежки и запомнящи се. Въобще „не гледаше на лице“ и не изхождаше от това какви бяха неговите посетители. Не се интересуваше от тяхното положение или известност в обществото. Не се съобразяваше със „силните на деня“ и не бе човек на конюнктурата. Не приемаше никакви ходатайства. В разговорите си с посетителите си проявяваше една настойчива назидателност и бе способен да изобличава и разобличава. Когато някои от посетителите идваха при него и го молеха да им каже нещо конкретно за бъдещето им, търсейки отговор на свои наболели въпроси, той директно им отговаряше: „Аз не съм врачка!“. Така веднага ги отпращаше далеч от себе си.
Особено много държеше на чистотата на светото Православие. Вярата да бъде изповядвана, а учението — следвано без никакви примеси на езотерика, протестантизъм или либерални идеи от какъвто и да е характер. Нямаше ласкаво отношение към новите теолози и дори ги иронизираше, като казваше: „Да ни пази Господ от новите богослови в Църквата!“.
Много държеше на авторитета на светите отци и обичаше да повтаря, че православно вярващите трябва да четат наставленията им. В своите наставления вплиташе техни цитати и обичаше да говори подробности от живота им.
В основата на всичко слагаше молитвения дух и личното благочестие. Имаше една специфична особеност — не пропоръчваше на младите миряни да сключват брак, защото според него в тези трудни времена това затруднява подвизаването и борбата за спасение на душите им. Затова и не препоръчваше семействата да имат много деца, защото ще им бъде особено трудно в бъдещите премеждия. Това беше негово дълбоко убеждение и нямаше как да бъде разубеден. А на пламенно вярващите и изцяло отдадените православни упорито препоръчваше да стават монаси и свещеници, за да помогнат на себе си, а и на другите, както и на всички в майката Църква.
Особено много държеше на целомъдрието и силно изобличаваще онези, които тънат в плътски грехове. Възмущаваше се, че една част от християните живеят, без да пазят чистотата на общуването помежду си.
Светият Дух му бе вдъхнал дара на прозорливостта. В един от разговорите си с мен каза следното: „Имай предвид, че една голяма част от хората ще напуснат градовете, защото в тях ще стане много трудно да се живее. Не само вярващите, но и невярващите. Хората ще започнат да се самоубиват, защото напрежението ще стане много голямо и няма да могат да понасят живота. Няма да могат да издържат. И всички ще пиете хапчета. Хапчета за всичко — за работа, за сън, за спокойствие и за мъжка сила. Хапове… С тях ще лягате и ще ставате. Нищо няма да можете да правите без хапчета.“ Аз, изненадан от това, го попитах: „Кога ще бъде това? В бъдещето, в последните времена ли?“. А той отговори: „А не, скоро, съвсем скоро. Само след няколко години. Ще видиш…“. А после въздъхна и рече: „Ще настане такава голотия и срамотия. Хората няма да имат срам от нищо. И Господ Бог повече няма да ни търпи и ще ни накаже за това. Ще започнат болести и смърт навсякъде. Ще има много бедствия — наводнения, пожари, земетресения. Земята ще се тресе… Ще видите…“.
Много често проявяваше този дар на прозорливост и в живота на хората, които идваха за съвет при него и те после споменаваха пред други свои познати, вярващи или невярващи, че дядо Севастиян е наистина мъдър и прозорлив старец…
Всички дарове, които притежаваше и му бяха вдъхнати „свише“, бяха съчетани с удивително трудолюбие, което праваше впечатление на всички. Той работеше много и всякакъв вид физическа работа. Още като млад послушник, а и по-късно в Патриаршеския манастир „Света Троица” и на Зограф, където е бил известно време. Строеше, ремонтираше, наставляваше работници и монахини и сам даваше пример с поведението си.
Беше здрав, силен и издръжлив. На практика показваше правилото от древността „Ora et labora“ (Моли се и работи). Не се щадеше, докато вече не отпадна много и монахините от Батошевския манастир за последно го обгрижваха.
Напускането му на този свят беше прието с голяма скръб навсякъде и много хора се молиха и продължават да се молят за него.
Сега, години след неговото отминаване, когато голяма част от нещата, които изрече, вече са се сбъднали и ние сме свидетели на това време на отстъпление, неговият пример е особено ярък и релефен в съзнанието на онези, които го познаваха и черпеха от него бликащата благодат Божия. Наистина не знам къде Вседържителят Бог е настанил душата му, но вярвам, че този угодник Божи е застанал отдясно на Него в несъкрушимото Му царство и се моли за нас, грешните, тук в долината на смъртната сянка. Нека и ние призоваваме неговото застъпничество: „Отче Севастияне, моли Христа Бога за нас, грешните!“. Амин.
