СРЕЩАТА С ЖЕНАТА САМАРЯНКА

471 0

Автор: проф. Георгиос Мандзаридис
Източник: pemptousia.com
Превод: Пламена Вълчева

Всяка среща с Христос е удивителна за хората. И ако не сте удивени, трябва да се запитате дали изобщо сте срещнали Христос, дали изобщо сте почувствали Неговото присъствие. Това удивление не е нито трудно обяснимо, нито абсурдно, то е напълно разбираемо и логично. То се появява, когато естественото се срещне със свръхестественото, относителното с абсолютното и преходното с вечното.

Когато хората, обзети от страх от смъртта, се срещнат с Владетеля на живота, и създанието види своя Създател, тяхната несъизмерима връзка предизвиква неочаквани изненади. И те стават още по-затрогващи, когато Господ се смирява пред творението Си, за да му служи. Всъщност изненадите не се ограничават само до общия характер на нещата, те засягат и някои конкретни подробности.

При срещата на Христос със самарянката първата изненада е самият разговор, който те провеждат. Христос се обръща към самарянката с молба да Му даде вода. Тя е удивена и пита: „как Ти, бидейки иудеин, искаш да пиеш от мене, която съм жена самарянка? (Защото иудеите нямат сношение със самаряните.)“.

Удивлението е двойно или по-скоро многоаспектно. Защо Иисус, Който е иудеин, се обръща към един жител на Самария? И защо е нужно да започва разговор с жена, особено с такава, която има разпътно минало, за което Той знае много добре? И накрая, как става така, че тази жена прониква в най-дълбоките истини на посланието на Месията?

Всяко удивление, което преживяваме, се дължи на срещата ни с нещо ново, на появата на някакви нови обстоятелства, на някой човек, на някаква истина, които дотогава са ни били непознати. С други думи, на някакво откровение. Това забелязваме и при срещата, която разглеждаме.

Жената самарянка е изненадана от присъствието на този иудеин, който премахва бариерата в общуването с нейния народ и я заговаря. Той я моли за вода. Преди да успее да се съвземе от изненадата, тя е изправена пред нова, още по-голяма. Тя чува, че човекът, който е поискал вода, сам може да даде „жива вода“. Тази изненада обаче не е предизвикана от ново откровение, а от един озадачаващ факт. „Господине — казва тя, — ни почерпало имаш, па и кладенецът е дълбок: отде тогава имаш живата вода?”

„Жива вода“ означава течаща вода. Водата в кладенеца не е течаща. Следователно не е „жива“. Но не това озадачава самарянката; тя все още мисли за водата в кладенеца. Мисълта ù не е насочена към течащата вода. И дори и да беше така, тя пак нямаше да разбере какво ù говори Христос. От друга страна, когато казва „жива вода“, Христос има предвид не течащата вода, която утолява за кратко телесната жажда, а онази вода, която става в човека непрестанен източник на вечен живот. Водата, която премахва смъртта.

Мислейки, че е разбрала думите на Христос, самарянката Го моли да ù даде тази чудотворна вода, която ще я освободи от изморителната задача да носи вода. „Господине — казва тя, — дай ми тая вода, за да не ожаднявам и да не дохождам тук да вадя.“ Жената смята, че е намерила лесно решение на своя проблем. Христос ѝ говори за водата, която блика в човека и става източник на вечен живот. Тя си представя питейна вода, от която ще пие само веднъж и после никога няма да изпитва жажда, нито пък ще се налага да идва на кладенеца.

Докато хората ограничават себе си в светските дела, те не могат да разберат вечните, непознаваеми истини. Те могат да бъдат изненадани, да бъдат озадачени или удивени. Те могат дори да очакват чудодейни решения. Но остават заключени в сетивния свят, бидейки зависими от непосредственото физическо общуване. Те се справят със своите ежедневни, рутинни задачи. Ала умът им не прониква отвъд тях. Техните духовни сетива не функционират. Дори и да чуят нещо, което надхвърля сетивните усещания, нещо отвъд този свят, те го схващат от гледна точка на сетивата и по един светски начин. Макар да си задават въпроси, да преживяват изненади и да получават откровения, те продължават да функционират в пространството и времето. Разсъждават, възприемат и живеят, подчинени на закона на смъртта и тлението.

Препятствието, което спъва и прекъсва всяка мисъл и действие на хората, всяка изненада, която преживяват или откровение, което получават, е преградата на смъртта. Никое откровение, изобретение, изкуство или философия не може да премине отвъд тази бариера. Всичко, което ни е известно или достъпно, се намира отсам пределите на смъртта.

Смъртта не може да се преодолее чрез логика или аргументи, чрез науката или по някакъв магически начин. Всички тези неща имат своето светско предназначение. Смъртта се преодолява чрез едно чудо, най-голямото чудо от всички, Възкресението. Ето защо възкресението на Христос е най-дълбокото откровение или, за да сме по-точни, единственото истинско откровение, защото то отваря пред нас една изцяло нова реалност. Ето защо всяко от чудесата на Христос е символ, тоест попътен знак, който ни насочва „отвъд” пределите на смъртта и тлението, към възкресението и вечността.

Когато самарянката разговаря с Христос, тя всъщност не осъзнава значението на Неговите думи. Той ù говори за вечния живот. Тя инстинктивно асоциира чутото с краткотрайния живот. Между двамата няма допирна точка. Тя се появява чрез един „символ“ — едно чудо, което Христос извършва. Той казва на жената: „иди повикай мъжа си и дойди тука.“ Тя отговаря, че няма съпруг. Тогава Иисус ù казва: „добре каза, че мъж нямаш; защото петима мъжа си имала, и тоя, когото сега имаш, не ти е мъж; това право си каза.“

Христовите думи пренасят самарянката на друго ниво. Те откриват пред нея една нова възможност, която не се определя от непосредствената необходимост. Те ù предлагат перспективата на погледне нагоре, да се обърне нагоре. Тогава жената изоставя житейския си проблем с водата, или по-скоро изцяло забравя за него, както става ясно от останалата част на повествованието, и иска да бъде решен един друг проблем, да бъде утолена една друга жажда, нейната метафизична жажда.

Тя казва: „Господине, виждам, че Ти си пророк. Нашите бащи се покланяха в тая планина, а вие казвате, че в Иерусалим е мястото, дето трябва да се покланяме.“ И тогава получава едно велико откровение: „Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца с дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които Му се покланят. Бог е дух: и тия, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина.” Хората се уподобяват на онези, на които вярват и на които се покланят. Когато вярват в Бога и Му се покланят „с Дух и с Истина“, те също в известна степен започват да приличат на Него. Стават духовни и истинни.

Тогава религиозната вяра на жената излиза на преден план и тя казва: „зная, че ще дойде Месия, наричан Христос; когато Той дойде, всичко ще ни възвести.“ И Христос ѝ отговаря: „Аз съм, Който говоря с тебе“.

Откровението, дадено на самарянката, съвпада по време с изненадата, преживяна от Христовите ученици, които в този момент идват при тях. Те са озадачени, че техният Учител разговаря с тази жена. И тази тяхна изненада е полезен „знак“. Това е подготовката, която им е нужна, за да разберат, че Евангелието, което ще проповядват, надхвърля строгите етнически, социални и религиозни граници.

Колкото повече хората се посвещават на своите житейски проблеми, толкова повече се закотвят в делата на този свят и забравят за своите по-дълбоки нужди. Но когато поради някаква причина в тях се събуди едно вътрешно духовно безпокойство и те осъзнаят, че съществува отговор на забравения и често подценяван екзистенциален въпрос в техните сърца, тогава те пренебрегват ежедневните си нужди и изоставят светските си грижи.

„Тогава жената остави стомната си и отиде в града и казва на човеците: дойдете и вижте един човек, който ми каза всичко, що съм направила: да не би Той да е Христос?“. Очевидно жената вече е убедена, че Той е Месията, защото отива да съобщи това на сънародниците си. Иска да сподели с тях своята голяма радост. Но като човек, може би иска и други да потвърдят сбъдването на тяхното общо очакване. И това потвърждение идва от опита, получен от хората при собствената им среща с Христос. Споделената радост е двойна радост. Радост, която принадлежи на всички заедно и на всеки поотделно. „Ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос.”

Истинската вяра не се основава на мълва или сведение, а на личния опит. „Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!” — казва псалмопевецът. „Дойди и виж“ — казва Филип на Натанаил. Ако в живота си не сте видели Бога, казват отците на църквата, не очаквайте да Го видите след смъртта си. Именно тук нашите духовни рецептори се настройват да срещнат Бога и да възприемат богатствата на Неговото царство.

Днес хората са затворили духовните си рецептори и нямат нищо общо с духовната реалност. Може да се каже, че вече нищо не ги изненадва, особено в ежедневието им, защото са компютъризирали живота си и са го превърнали в безинтересна рутина. Както за един свещеник би било катастрофално да привикне към Божествената литургия и към службите, които извършва, така и за всеки човек би било гибелно да превърне в навик живота си и да стане безразличен към възможностите и изненадите, които изникват пред него.

Човешкият живот е функция, която продължава, докато сме живи. И е изпълнен с малки и големи изненади — положителни и отрицателни. Положителните често оприличаваме на отрицателни, а отрицателните бихме могли да възприемаме и да изживяваме по положителен начин. Всеки човек, пазещ в себе си „живата вода“, която се е изляла в него в тайнството Кръщение, може да изживява всеки свой ден по един творчески начин, с всички положителни и отрицателни изненади, утолявайки своята жажда с „жива вода“, възприемайки истината за вечния живот и придавайки смисъл и пълнота на мимолетното.