Автор: архим. Василий Гондикакис
Превод: Константин Константинов
Св. Исаак Сириец казва, че денят на нашето погребение е денят на почивката, покоя и преустановяването на борбата. Дотогава всички се подвизаваме и биваме съдени. Днес честваме стареца Порфирий, който е съвършен Божи дар.
Не се молим да се яви човек, който да ни даде живо свидетелство за вярата. Нито коментираме подвижник, които е жив и се подвизава и не знаем как ще завърши живота си. Сега е различно. Говорим за някой, който е започнал и завършил борбата на живота по свят и дивен начин. Може безгласно да каже на Господа, Който го е пратил между нас: „свърших делото, що Ми бе дал да изпълня“ (Иоан. 17:4). Но отново не е лесно в случая със стареца Порфирий, той е нещо особено от началото до края.
Явяването му е свято и чисто и за него подхожда изразът „неверна ръка да не се докосва“. Затова се колебаех и не исках да говоря. И сега се колебая, защото ни убягва неговото непостижимо величие. Имаме едно изключително явление на пророческо призвание и живот. Бог го призовава на 12 години в светая светих на пустинята, в Света гора. Божественият ерос го привлича. Тайнствена звезда го води до стареца Пантелеймон, в каливата „Св. Георги“ в Кавсокаливия. Главният храм се намира наблизо, малко по-надолу. Каливата на стареца Дима се намира малко по-нагоре.
Там живее. Отваря очите си за новия свят на аскезата. Диша чистия въздух на пустинята. Вдъхва благоуханните цветя на рая. Влиза в красотата на литургичното богословие. В същата епоха мнозина посещават Света гора. Сикелианос и Казандзакис идват като посетители в Кавсокаливия. Но всеки, съобразно съдържанието на живота си, посещава и открива една друга Света гора.
Малкият Евангелос позна истинската Света гора и ни я оповести. Като чист ангел, дава всичко на Христос и приема благодатта. Влиза, както казва той самият, в нетварната Църква. Радва се на службите. Храни се от молитвата. Не отделя молитвата от труда. Проявява послушание с цялото си сърце. Отива на всички послушания с охота. Скърби, когато не се отнасят строго с него. Вкоренява се в новата земя на небесното живелище. Храни се от тайната на смирението и любовта. Затова и клоните на неговите пориви и очаквания стигат до небето и докосват облака на невидимото и несъществуващото.
Иска, както сам казва, да си тръгне, да изчезне, да не съществува. Живее в пространството на православната свобода. Чувства и изповядва, че нашата религия е любов, ерос, ентусиазъм, лудост, копнеж по Бога. Случва се дивното събитие със стареца Дима. В мрачния притвор на главния храм, където презреният старец прави поклони, се възнася вик на славословие. Старецът излъчва сиянието на благодатта. И се запалва леснозапалимата материя на малкия подвижник!
Космогоничните събития се случват сред тишина. Никой не знае какво се е случило с него през онази вечер в скита. Както никой не е чул преди две хиляди години разговора на архангел Гавриил с неизвестната Отроковица в Назарет, която приема небесния поздрав, зачева Божието Слово и става Богородица и Спасителка на света.
Малкият монах не отдава значение на благодатния дар, просто се разтърсва от вълнение. В него се ражда радостта, изненадата, познанието, богословието. В него се ражда новият човек, с нови сетива, радост и пориви. Той вижда, чува и усеща по различен начин. В него се засилва божествения ерос. Иска да остане сам и непознат в безмълвие. Да живее и да напредва там, където го води неизразимото му преживяване. Да се изгуби с неизвестните и тайни монаси в рая на пустинната общност.
Но Бог действа по различен начин за него и за нас. Вижда го способен да изпълни една трудна мисия. Праща го при Своите заблудени овци в света. Праща го при нас. Да си заблуден и да си мислиш, че си учител по духовен живот и богословие, е рисковано. При нас праща Бог този „несъществуващ“ и най-малък монах.
Той пристига в сърцето на Атина, в сърцето на 20 в. Живее на площад Омония 33 години, от 1940 до 1973 г. Изживява всички тези години, както казва, като един ден.
Какво прави? Нищо, само обича. Позволява от него да се излее светлината на радостта и Възкресението, която живял и която взел от своя светогорски опит и живот.
Вижда, че всички, праведни и грешни, имат нужда от любов, че им липсва обичта на Православната църква, която той щедро приел на Света гора, сред живота в безмълвие и мелодията на богословието. Тук вижда хората като проблемни, линеещи и объркани деца. Недохранени с едно бездушно и анемично богословие и благочестие. Те имат нужда от обич и любов, от свобода и благодат, а не от викове и нерви.
Помни, че „на Света гора духът, който научил, бил православен, дълбок, свят, мълчалив, без разпри, без кавги и без осъждания“. Намерил любов, благоговение, небесно живелище. Обикнал Христос. Напълно се възродил. Отишъл „глупав и срамежлив“. И станал умен, дръзновен и красив. Сетивата му се отворили. Лицето му засияло. Живял събитието, че (както изповядва другият светогорец, пратен в света, Козма Етолийски) Бог е „целият Светлина, целият Радост, целият Милосърдие, целият Благодеяние, целият Любов“. Това каза на света старецът Порфирий със своето присъствие.
Влизайки в нашето пространство, той не заговори на нашия език. Не коментира нашите виждания. Просто отвори един прозорец, и влезе чист и свеж вятър, който отнесе духовната леност и мъгла. Старецът оживотвори вътрешността на света. Не даде нито снизходителни, нито строги съвети, а изливаше благодатта на Духа, която „развързва оковите и оросява пламъка“. Това е светогорското и православното богословие. Неговото поведение, движенията на душата и тялото му, не се определят от усилието да не скандализира никого, нито от намерението да изглежда добър и благочестив. Всичко това — да се преструваш на нещо — е чуждо и несъществуващо за неговото светогорско възпитание и етос.
Всичко се определя от само себе си чрез топлината на вярата и божествения ерос, който кипи в него и достига до другия като благословение и изненада. Имаш пред себе си не един благороден и умерен човек, който ти говори благоразумно, а един човек, който е обожен и опиянен от божествения ерос. И той те залива с вълните на радостта и въодушевлението, които в онзи час избликват от сърцето му.
Всичко е новородено, автентично и нескончаемо. Извън формализираните, изтърканите и познатите неща. Това е новото вино, което спуква старите мехове. Новото поведение, слово, движение, въодушевление и радост на един светец, който те изпълва с утеха. Създава в теб чувство на доверие. Разширява твоето жизнено пространство. Разбива твоите идоли на познатото богословие: консервативното е тесногръдо и те задушава, либералното е кухо и хладно.
Не можеш да го наречеш консервативен, нито либерален. Не можеш да го изкоментираш, той е идващото свише, което преодолява всичко. Предизвиква в теб благоговение, отваря сърцето ти и всичко е изпълнено с детска радост, истина и дръзновение, които създават божествена близост. Живя до нас повече от 60 години, като слънце на милосърдие. Смекчи душата ни, без да го очакваме. Разреши ни проблемите, преди да го попитаме. Отстрани злокачествените тумори, без да го усетим. Постави ни „подкожна инжекция“ и ни дари небесен уют. Каза ни как да живеем и да се радваме на живота ни, презирайки дявола и страстите, и обичайки Христос. Търсейки винаги да бъде Неговата воля в радостите и в скърбите.
Той ходи сред нас като безупречен и живя свободно като светец. Яви свободата на бъдещия век. Не крещи, никой не чува гласа му по площадите (срв. Мат.12:19). Като торнадо на безшумна любов гали изцелително човешкото битие. Говори лично, изразява се свободно и посещава всички. Не съди, а изцелява. Не отхвърля, само дава радост. Ако и да вижда духовната анемия на богословието в университетите и на проповедите, не прави негативни коментари. Присъства на определени лекции в университета. Взема творбите на Веритис и плете похвали.
Ако и да вижда какво е светът и светскостта, която мъчи човека, не се колебае да вземе народни песни и да ги коментира по своя свят начин.
Ако и да знае какво е древногръцкото езичество, посещавайки музея, различава в твореца, който е изработил статуята на Зевс, елементи на духовна истинност и не се бои да ги коментира положително.
Ако и да знае терзанието на жените, които се намират в публичните домове, се радва, когато е до тях. Пее от все сърце „Во Йордане крещающуся Тебе, Господи…“. Зове ги да целунат светия Кръст. И им говори за това колко много Бог обича всички и как праща дъжд на праведни и неправедни.
Ако и да вижда, че всичко оплескваме, не се отвръща от нас. Знае всичко и към никого не таи неприязън. Неговата проницателност ни просветлява и снизхождението му ни бичува. Самото му присъствие е благословение и изпитание. Утеха за страдащите и отклонилите се. И човеколюбив, но и безпристрастен съд — за онези, които се считат за духовници и учители на живота. Наистина „той е изобличение на нашите помисли… защото неговият живот не е като живота на другите“ (Прем. Сол. 2:14-15). Различава ясно невидимото у мнозина и деликатно го открива, когато е нужно. Определя смирението на думи като демонично обсебване.
Усеща тежка миризма и зловоние там, където други, представящи се за духовни наставници, чувстват и говорят за благоуханен тамян. Има собствено мнение за събитията от нашето време и за лица, които някои смятат за мъченици и светци. Вижда святост в света там, където ние не подозираме.
Различава духовете и води всички до пристанището на спасението, до пристанището на Църквата. Оставя верен на Църквата и на покоя на Духа. Неговите старци, йеромонасите Пантелеймон и Йоаникий, добри и благи – които той винаги уважавал — се увлекли и паднали в капана на зилотизма при смяната на календара. Той обаче не.
По-късно, мнозина се смутили относно Антихриста и предали смута си на други. Той останал спокоен и се отнесъл към въпроса неизменно чрез силата, дарена му от трайното присъствие на Христос в него.
Неговият несмутим покой и ангелска усмивка бе дар на Духа и резултат от сурова борба и подвизаване в смирението и любовта. Това да се нервираш и да нервираш другите е лесно, но и пагубно отклонение, колкото и да го наричаме пророческа ревност. Нужна е разсъдителност и божествено просветление за всички наши действия.
Не трябва да човъркаме нещо малко и човешко, докато го разглобим. Нито да притискаме нещо велико и божествено, докато го изтощим, за да го нагодим към нашата мяра. Трябва да възлагаме всичко на Божията воля и решение. Едно е човешкото и сътвореното, което се определя от нашите мисли и стремежи. А друго истинното и богодвижимото, което не се контролира от човешката намеса. Първото ще бъде предадено рано или късно и ще изтлее, бидейки тварно и човешко, колкото и да го украсяваме с чудеса и пророчества.
Второто и истинното ще пребъде като божествено и вечносияещо благословение, въпреки всички усилия да бъде презряно и погребано. Решихме да забравим и погребем Света гора, но там пребъдва неугасимият и нетварен пламък на живота на Църквата. Старецът Порфирий бе явяване на тази пречиста и незалязваша светлина и свидетелство за благодатта на светогорския живот и опит в нашата епоха. Той бе пратен от Бога в период на духовна атрофия и изпълни една божествена мисия. Колкото повече приближаваше краят му, толкова повече той молеше Бога да го удостои да завърши живота си в Кавсокаливия, там, където се бе родил духовно. Да се изгуби заедно със своите изгубени и вечно живи братя, които бе възлюбил и с които бе станал едно. Те му дадоха благодат. И той не ги забрави, нито се отдели от тях, колкото и години да живееше далеч от тях.
Бог чу молитвата му. Той се върна и почина в каливата, в която бе постриган за монах. Опелото му бе отслужено в главния храм на скита.
Поиска да бъде погребан в гроба, където бяха положили по-рано един пълен и засмян монах, за да попие светостта му. След изваждането на костите на о. Порфирий, на същото място бе погребан старецът папа-Никанор. Вече се извърши изваждането и на неговите кости. Сега няма никаква следа от гроба на стареца Порфирий.
Костите му се загубиха, по негова заръка, в гората на Керасия. Усмивката му остава като благословение, което се носи във вселената и в душите на хората, които го познаваха и го познават. Той остана нещо уникално от началото до края. Роди се, за да си тръгне, да изчезне, да не съществува. И приключи с това да изчезне, да си тръгне, да не съществува.
Затова се разширява и става по благодат вместилище на Невместимия. Не изразява никакъв светоглед. Не принадлежи към никаква човешка фракция. Не изразява никаква менталност. Не прокламира, нито рекламира себе си с човешки действия. Ние всички имаме нужда от неговото благословение и просветление.
Той е богоявление, явяване на Божията любов. Светлината на неговата звезда още не е стигнала до нас. Не сме разбрали напълно неговото слово. Не е приключило действието от неговото лекарство. Той продължава своята медицинска намеса. Имаме нужда от неговото лечение — дори тези, които си мислим, че сме здрави.
Дойде с нас и бе сам, облечен с бялата дреха на ангелската си радост. „Не се допирай до Мене“ (Иоан 20:17). Не ме доближавайте с вашата логика, сетива и възприятия. Това не е добро нито за вас, нито за мене.
Той си тръгна от нас и остава с нас. Не се открива по човешки. Не се оскверни, търсейки покой и тленна слава. Нито ни остави да се оскверним с болно възпитание. Не рекламира своето превъзходство. Дарява ни благословението на своето смирение.
Бе свят и чист, затова навсякъде виждаше и предаваше чистота и надежда, тези дарове на благодатта. Каза ни с поведението си: изпрати ме Божията любов, за да ви дам нещо. Дадох ви го и си тръгвам, изчезвам. Тръгвайки си, ще бъда повече с вас. Това в крайна сметка е Божието благословение. Когато живеем в Христос, смъртта не прекъсва, а подчертава и осветлява нашите отношения. И вие се изгубете в Божията любов. Проявете търпение там, където се намирате. Носете търпеливо кръста, който Господ ви възложи, и благодатта ще дойде във вас. Тогава ще видите невидимото. И ще ви бъде дадено неизказаното, като изобилие на присносъщен живот и единство, от Бога на любовта, на Когото подобава всяка слава, чест и поклонение во веки веков. Амин.
