Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Целият свят е потопен в страдание. Всички хора, колкото и различни да са —богати и бедни, известни и съвършено неизвестни, мъже и жени — по някаква фатална неизбежност страдат. Страданието се е превърнало в диагноза за всеки и само някои от симптомите му отличават чедата Божии съгласно тяхната индивидуалност в това всеобщо окаяно състояние.
Неговият печален облик е като тежък печат в битието на всеки „роден от жена“. Стихиите на настоящото време пронизват обърканите умове на човека и опустошават уморената му душа. Навсякъде се е наслоило едно тягостно усещане за отпадналост, изтощение, неспирна вътрешна преумора от това, което ни връхлита отвън.
Светът се е превърнал в огромна болница, в чиито претъпкани от пациенти отделения въздишат и се измъчват онези, които са призовани от Твореца да споделят чудото на живота. Неспособни да оценят този неизследим Негов дар, полузаслепени от болка, поразени от проказата на греха, те се самоизтезават в своята сурова лична битка за и в името на живота. Цялото човечество стене и търси изцеление от това всеобщо проклятие. Особено сега, когато ритъмът на живота става все по-динамичен и непредсказуем, а хаосът в съзнанието и страхът от бъдещето носят веянията на пълна безнадеждност.
Защо става така? Защото годините минават, сменят се поколения след поколения, прилагат се различни социални експерименти, но страданието остава неизменно. Връхлита ни отвън и ни обхваща отвътре. И светът е потопен в море от печал. Защо? Ние, вярващите, знаем библейския отговор. А именно, че носим последиците от греха на нашите праотци. Ние, потомците на изгонените от рая от века, сме под присъда за тяхното непослушание и заради това в нашето битие са навлезли грехът, проклятието и смъртта. Изгубили пълнотата на истинския благодатен живот в общуването с Твореца, ние сме обречени на трагично несъвършенство и самоизтезание. Горим бавно и мъчително като мокри дърва на бавен огън, потънали в стонове, въздишки и опити да разкъсаме паяжината на нашата окованост.
Един от боговидците на 20 в., св. Николай Велимирович, разсъждавайки върху проблема за страданието на съвременния човек изрича проникновеното: „Съвременният свят страда от горещи глави и каменни сърца. Страда от горещите глави на тези, които гледат отвисоко на Бог Творец и говорят за Него така, сякаш им е в краката. Това състояние неизменно води до безумие. Страда и от каменните сърца на хората, които казват: „В света вече няма любов, в света вече няма любов”, без да забележат, че цялата вселена плава на кораб в океан от любов. Отричат съществуването на нещо, което не намират в самите себе си. Това състояние води до отчаяние, а отчаянието до самоубийство“ („Житие и слова”, стр. 205).
Главите на хората са горещи, защото носят порива на първия и най-тежък грях, причината за богоотстъплението — гордостта. Те не само са попаднали в нейния плен, като са се опиянили от своята собствена задължителна реализация, но и са се самозабравили. Вдигнали са високо челата си и са навирили носовете си в желанието си да бъдат „Аз”, да живеят пълноценно, потопени в своето себевъзхищение и изгаряща амбиция.
А настоящото време е натраплива проповед на гордостта. Стихиите на света, които ни връхлитат отвън, провокират ненаситното его. Отвсякъде се чуват гласове „Пробий, докажи себе си!“, „Повярвай си и покажи на другите, че можеш и си по-добър от тях!“, „Това, което сам можеш да си го вземеш, не очаквай друг да ти го даде!“, „Не се колебай! Бъди Аз! Животът е кратък! Ти си!“. Примерите и образците, които се натрапват като модели на социално поведение от всички средства за информация са на амбициозни и самодостатъчни хора, постигнали целите си по всякакъв начин и с всички позволени средства. Това са личности консуматори, хищници, които са поставили в култ единствено задоволяването на своя личен интерес. Те не познават нравствения императив и нямат никакъв духовен облик. Нещо повече — не носят никакво морално или ценностно послание към останалите членове на обществото. Точно такива „селфмейдмъни“ биват налагани като образци за подражание и се натрапват умишлено на всички, особено на младежта. Те са под светлината на прожекторите и са на върха на вълната. Те са силните на деня. Индивиди, превърнали се в завършени егоисти, които не само се наслаждават, но и се самоопияняват в гордостта си. И чрез нейната отворена врата в душата на човека връхлитат всички останали страсти и пороци, които я опустошават. Те са позволили да станат руини, жалки останки от истински завършени личности. Опозоряват се като Божии творения и храмове на Живия Бог и тласкат себе си и останалите към саморазрушение. Превърнали са се по силата на своята свободна воля в икони на сатаната.
Най-страшното е, че някои от тях стигат до пагубното състояние да се опълчат срещу Бога и да Го отричат като Творец и вдъхновител на всяко добро. И са допуснали да превърнат сърцата си в камъни, защото в тях не гори пламъка на любовта.
Свещеното Писание се обръща не само към вярващите, но и към новоповярвалите с топлото наставление: „От всичко, що е за пазене, най-много пази сърцето си, защото от него са изворите на живота” (Прит. 4:23). Но тези извори, от които трябва да блика жива вода и да напоява цялата личност и всички около нас в прекрасната градина на живота, са пресъхнали. По-лошото — те са пресушени и замърсени от онези, които трябва да бдят над тях и да ги пазят като зеницата на окото си. Със силата на свободната си воля те са опошлили всичко, което им е връчил стопанинът ù и са извършили светите си задължения не само като лоши работници и наемници, но и като разрушители на неговия замисъл.
Сърцето е центърът на християнската мистика, средоточието на личността на вярващия. Но когато не е обърнато към Бога, Който е неизтощима и бликаща любов и вдъхновител на красотата и благословението в краткото ни земно странстване, то се превръща в пепелище, опустошено от вътрешните врагове — страстите и външните — демоните. Не носи свежия повей на живота, а лъха смразяващия дъх на смъртността. Съвременният човек избягва да обича, защото се страхува от истинската, преобразяваща сила на любовта. Тя носи неизтощимо вдъхновение и желание за отдаване, милост и жертва пред Бога и хората. Тя побеждава егоизма и разчупва печата на самодостатъчността. Но хорат предпочитат да останат поробени в робството на своите лични разбирания и теготите на личните си недостатъци и раздиращи противоречия. Човекът се страхува да обича, защото това ще изложи на риск неукрепналото му душевно състояние и крехкия му мир със себе си, който почива върху приспаната му съвест и залъгванията за неговата значимост.
Хората не само обичат, но и се наслаждават на комплексите си. Не се стремят към свободата, нямат желание за нея и за възторзите, които тя може да им донесе. А истинската свобода е невъзможна без любовта, която носи вдъхновението на живота. Оттук и произтича проблемът за недоволството като болест на духа.
Човекът на модерния свят винаги е в тресково състояние на търсещ, незадоволен и вечно недоволен. Липсва му пълнотата на изживяванията, защото няма душен мир и не познава сладостта на вътрешното спокойствие. Затова не може да се наслаждава на пъстротата на Божието творение извън и вътре в него. Не може да усети туптящия пулс на бликащата Божествена любов, която го обгръща и милва с трептенията си. Сърцето му е огрубяло, опустошено от страстите и раздирано от демоните. Затова когато някой носи двойното проклятие на горещото и каменно сърце, достига до един-единствен и неизбежен изход — самоунищожението. Призван от Бога да живее в царството Му, той се е самопроклел и е избрал пламъците на ада.
От това всеобщо страдание, в което е потопен светът, има един-единствен спасителен изход — помирението с Бога. Съзнателно търсене на духовна алтернатива и приемане на забравеното лекарство, което е универсално и проверено през вековете — посланието на Спасителя Христос. Тогава, когато изтощена от греха и проядена от своите лични разочарования, душата на болния се насочи към светите тайнства на Тялото Христово — Църквата. Единствено тя като вечната и всеизцеляваща Витезда може да я изцери от външните и вътрешни струпеи и да ù посочи тесния път към спасението в царството Божие, където ще намери вечен покой и утеха.
