СТРАХЪТ, КОЙТО ПОБЕДИ МОЯ СТРАХ

744 0

Автор: о. Спиридон Василакос

Превод: Константин Константинов

Страхът, моят анонимен приятел. Този страх, който чувствам още преди да науча името му. Той ме съпътства от момента, в който Бог даде благословение да направя първата си стъпка извън майчината безопасност, и оттогава ние станахме неразделни. Навсякъде сме заедно — в люлката, в игрите, в белите. Само когато се втурвам в прегръдката на майка ми, той стои наблизо и очаква да изляза от моите стени — двете ù ръце. Нощем неговите посещения стават по-чести, защото му харесва да  играе с мрака и със сенките.  Казаха ми, че израствайки, ще оставя страха в детските си години, заедно с играчките, невинността и всичко друго, което оставя извън куфарите на живота. Навярно това е последната приказка от детските години.

Страхът, известният спътник. Израствам и заедно с мен расте страхът ми или по-скоро страховете ми. Сега станаха много. Единият ражда другия. Единият храни другия. Сега се боя от лица, които обичам. Колко страшно!  Това, което обичам, ме плаши. Даже и моят живот. И това, което ме плаши, много пъти го поразявам, воювам с него и го убивам. Плаши ме настоящето, ужасява ме бъдещето. Плашат ме другите, ужасява ме самотата. Боя се да не се покая, да не загубя, да не бъда победен. Боя се, че може да не живея, но се боя и да живея. Боя се от смъртта, болката, неуспеха, раздялата. Зная добре, че увеличителната леща на страха ми са моят егоизъм и здравата прегръдка с живота ми.

Със страх Божий. Само един страх може да победи моя страх. Един страх напълно различен от този, който толкова години ме съпровожда тиранично. И тук се боя. Боя се от вярата, която не е доверие, от любовта, която носи в себе си изгода, от молитвата, която почива в обичая или се крепи върху нуждата, от смирението, което храни егоизма, от свещенството, което е загубило завета, от бдението, което приспива съзнанието, от поста, който не е глад за Бога, от изповедта, която не познава покаянието, от покаянието, което не се напоява от „изстискването“ на душата, от св. Причастие, което не е среща, съприкосновение, единство, от духовния живот, който няма Дух!

И тук се боя, но нещата, от които се боя, раждат Възкресението и отхвърлят страха от смъртта.  Показват  кръста там, където с болката се сприятеляваш. Този страх те води там, където смъртта става живот, болката — добродетел, страхът — победа, времето — вечност. Там виждаш твоя страх да губи силата си и чуваш  запечатването на победата: „Дерзайте, Аз съм, не се бойте!“.