Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Да се научим да живеем реално в Църквата. Със звука на камбаните, с тамяна и свещите, с коленопреклоненията и бденията, с постите и празниците, с радостотворната скръб и покаянието, с духовните песни и мълчаливите молитви. В Църквата съвместно съществуваме блудници и девственици, пияници и въздържатели, многословци и мълчаливци, чревоугодници и постници, сребролюбци и милостиви, семейни, монаси, богати, бедни, образовани, неуки, известни и неизвестни; със страсти и добродетели, с немощи и сили, с падения и възходи. Всички ние обаче сме несъвършени и всички просим благодат.
В Църквата сме, защото жадуваме да преодолеем примирението с греха. Тук сме не защото сме го преодолели. Тук сме, защото сме болни, а не здрави, парализирани, а не неувредени.
В Църквата живеем, търсейки Истината, Христос. Живеем не за да стигнем до някакъв край, понеже това познанство, което търсим, никога не свършва. Реално не съществува цел, съществува само посока, път към Христос. Стрелата на живота ни трябва да лети към Него — Неуловимия, Безкрайния, Недостъпния, Неизказания, Непонятния.
Христос е повече път, отколкото край, повече изкачване, отколкото връх. Колкото и да четеш, колкото и неща да ти кажа, самичък ще намериш Бога. Защото Бог се открива, когато си сам, там, на предела на личния ти глад за Него.
***
Страдащите богословстват чрез своя живот, ако се разпореждат правилно с болката. И правилното разпореждане с болката започва, когато престанат да съществуват човешки надежди, човешки патерици. Когато човекът се остави на Божия промисъл и съблече своите сценарии и действия, тогава болката става откриване към Бога.
„Изпитвам болка, провалих се, Господи, помилуй ме!” Тази твоя молитва е най-истинната постъпка в твоя живот. И Бог идва. Идва, когато ни намери „мъртви” за сигурността на нашето аз.
Колкото по-силни се чувстваме със своите завоевания, успехи, красота, здраве, имущество, приятелства, знания, толкова по-слаби ставаме. Затова и болката става велик учител, когато я доближаваме със смирение.
Хората, които не са изпитвали болка в живота си, трудно ще състрадават на другите. Затова онези, които имат „съвършен” живот, живеейки в увереността на своето „щастие”, рядко прибягват към Бога, трудно се смиряват, трудно стават ближни на другите.
Колкото по-голяма болка изпитва човек, толкова повече надежда има да живее автентично и богоугодно, стига да не се затвори в своето его, в своето злочестие, в своите душевни терзания, а да прибяга към Бога, казвайки: „Животът ми е пълен неуспех, Боже мой, направи от мен каквото искаш!”.
***
Почитаме светците заради нещата, които знаем за техния живот. Но ако помислим малко, ще установим, че най-вече почитаме светците заради нещата, които не знаем и които никога няма да научим за тях. За техните неуспехи, падения, битки, покаяние, кръст, които те са криели в сърцето си.
Светците са се борили заради Бога, а не заради своята добродетел.
За съжаление, ние се задоволяваме с нещата, които знаем за тях. Задоволяваме се с техните мъдри слова, с техните чудеса, с тяхната святост, подминавайки ада, който те са преживявали години наред търпеливо, уповавайки се единствено на Бога.
Светците са пример за нас не защото са успели да победят греха, а защото, когато са съгрешавали, не са се отчайвали. Светците са пример за нас не защото са живели нравствено, а защото са живели с покаяние и смирение.
Смятаме много пъти, че светец е този, който е съвършен във всичко; този, който никога не е съгрешил, който не е направил никаква грешка, който никога никого не е огорчил, който никога не се е провалял, който не е проявявал неверие, не е падал духом. Това обаче е лъжа. Свят е този, който е превърнал своето несъвършенство, грях и неверие в смирение и покаяние.
Четейки житията на светци, не се задоволявай само с това, което четеш; вслушай се и в онова, което не е написано. Защото това, което светците са преживели и извършили тайно, неизвестните неща, неписаните, именно те в крайна сметка са ги направили чудотворци, преподобни, мъченици, светци.
Затова не се задоволявай с онова, което виждаш и научаваш за другите. Защото не знаеш тайните на сърцето им. Не знаеш техните битки, тяхното покаяние или тяхното лицемерие (от другата страна).
Външната страна заблуждава. Много пъти раят е скрит в преживяващи ада тела и в осакатени животи; но и зад преживяващите ада души доста често се крият нравствени и „християнски” животи.
