СТРЕЛБА ПО ПИАНИСТКАТА, ИЛИ ЗА УСМИВКИТЕ ОТ СОЦИАЛНИТЕ МРЕЖИ

322 0

Автор: Ивайло Борисов

Същинска кула бе домът.
Видях по стълбата кошмарна
роял двамина да влекат —
като камбана на звънарна.

Борис Пастернак [1]

 

Случката, за която ще ви разкажа, е от началото на месец август т.г. и се разиграва в Калифорния.

На 1 август д-р Пин-Хсин Лин, композитор и учител по музика от тайвански произход, свирела на пианото си, когато съседката ѝ, живееща над нея, Катрин Пю, по професия медицинска сестра, произвежда няколко изстрела с пистолет по посока на „звучащата“ съседка.

Музикантката се разминава на косъм от куршумите на медицинската сестра (комбинацията между двете неща е наистина запомняща се), която по-късно е арестувана. Полицаите открили у дома ѝ алкохол, под чието въздействие Пю вероятно придобила смелост, за да се опита да ликвидира дразнещата я пианистка.

Най-вероятно звукът от пианото стои в основата на тази неприятна и, слава Богу, нефатална случка. Възможно е в основата на този неприятен случай да има и неизвестни причини (които вероятно ще станат известни на съответните органи): конфликт между двете жени, породен било от подбуда от расов характер (както споменахме, пианистката е от азиатски произход), било от „системно нарушаване на спокойствието“, както някои загрубели души биха определили свиренето на музикален инструмент; не е изключено и наличието на някакъв комплекс у въоръжената жена и пр.

Нека не се лъжем, живеем в общество, което като цяло е откъснато (по-скоро: самооткъснало се) от вековни ценности като морал и култура. А и по какъв друг начин да наречеш постъпката на Катрин Пю, ако не — некореспондираща по никакъв начин както с морала, така и с културата.

Някъде има грешка в поведението на човек, който се е посветил на това да опазва живота и здравето на себеподобните си; който е „професионално ангажиран“ с ближния си, и е готов да убие същия този ближен само защото свири. Свири на пиано.

Ако музиката дразни някого, и то качествената музика — „Потърси музика“, каза един родопчанин на своя приятел — радиото им свиреше Моцарт“[2] — това говори, че раздразненият има сериозни дефицити по отношение на възприемането на красивото в живота. То, красивото, не му е нужно. Той се задоволява само от неща, имащи изцяло материален живот — помните ли случая отпреди десетина години, когато в град в Южна България ценен роял бе насечен за подпалки?

Когато пък в ролята на раздразнен влиза медицинско лице, на което би трябвало да му е известно, че от векове човечеството познава силата на музиката (т.нар. музикотерапия), нещата стават доста груби. В буквалния смисъл на думата.

Пианото е инструмент, който се изучава от всички музиканти. Базов инструмент, за който са писали музика някои от най-големите композитори. Неговият „нежив“ глас произвежда едни от най-красивите и въздействащи звуци. Звученето на този инструмент освен красиво е и изключително разнообразно — редуването на тихо (piano — откъдето е и името му) и силно (forte), на нежно и гръмко, на ниски и високи тонове, част от музикалния звукоред, създават истинско усещане за хармонично разнообразие и цялостна звукова палитра. Пианото сякаш свидетелства, че в този живот право на съществуване има и онзи „полъх на копринена мъгла“, който Манделщам описва в една от величествените си лирични творби. [3]

Куршумите, които изстрелва медицинската сестра, са и символ. Макар че това, което причинява куршумът, да е нещо твърде осезаемо и реално — говорещо самò за себе си.

Изстрелите са символ на борбата на грозното с красивото.

На хармоничното с хаотичното.

На плътския човек, борещ се с душевния.

За пореден път се убеждаваме, че човекът на изкуството е безсилен — убитите композитори и музиканти не са един и двама, достатъчно е да споменем имената на Алесандро Страдела (†1682), Антон Веберн (†1945) и Джон Ленън (†1980). Човекът на изкуството е безсилен обаче в бруталния смисъл на думата „сила“. Защото в една друга перспектива музикантът има оръжие, което е по-силно от конвенционалните оръжия. Целта на конвенционалните оръжия е да убиват, докато тази на използваните от хората на изкуството оръжия (химикал, музикален инструмент, платно за рисуване и др.) е да облагородяват и възпитават.

Друго, което прави впечатление от публикуването в различни медии на тази новина, е снимката на калифорнийската медицинска сестра Катрин. Погледнете това лице — същински ангел. Може ли да кажете, че това е лице на потенциален убиец? Със сигурност — не. Напротив, това сякаш е събирателен образ на голяма част от лицата на хората днес. Лице, към което днешното човечество се стреми с пълни сили — усмихнато, ведро и оптимистично. И уви, еднакво.

В стихотворението си „Муза“ руският поет Евгений Баратински описва своята муза като притежаваща „лице с необщо изражение“. Ненапразно Бродски в Нобеловата си реч, споменавайки за това определение на Баратински, говори, че не бива да приемаме чужда външност, чужд опит, „намалявайки или раздувайки го в една тавтология.“ [4]

Влезте в някоя от социалните мрежи — те са пълни с подобен тип лица. Отвсякъде струи позитивизъм и жизнерадост — като „фотографии“ на райските селения. Имам приятел, който не е удовлетворен от постигнатото в живота. Когато отвориш обаче профила му в една от социалните мрежи, можеш да видиш колко щастлив и усмихнат е той. „Така трябва — ми каза веднъж той, — не бива да се показваш тъжен.”

Противно на бликащия отвсякъде позитивизъм, като че за нещата, които ни заобикалят, е вярно точно обратното, или както казва един от любимите ми автори, светът няма добра репутация. И за да се уверите в това, не се изисква кой знае какво усилие, просто в определеното време натиснете копчето на телевизора и загледайте новините. Това, което предлагат новинарските емисии, е потресаващо и отчайващо — несекващи кадри, известяващи за поредното убийство, отвличане, зловеща катастрофа, станала под въздействие на алкохол и дрога и взела човешки жертви, и т.н. В много от случаите „главните герои“ на тези събития приличат на Катрин Пю — позитивни, симпатични и вдъхващи доверие.

За съжаление, превърнахме съвременния свят в място, където се случват ужасни неща, но чиято външност или лъскава опаковка е привлекателна. Сякаш колкото светът става по-приятен за окото, толкова по-плашещ става той отвътре. Стига да признаем правото на съществуване на това „отвътре“. В едно от произведенията си Достоевски пише: „…ако можеше само да стане така, че всеки от нас да опише всичко за себе си, но така, че да не се стесни да изкаже не само онова, което не смее да каже и за нищо на света няма да каже на хората, не само онова, което не смее да каже дори на най-близките си приятели, но дори и онова, което не смее да признае понякога и на самия себе си — тогава по целия свят би се разнесла такава смрад, че всички ще се издушим.“[5]

Сещам се и за смелите и страшни думи, изречени от Господ Иисус Христос към тогавашните фарисеи: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето се оприличавате на варосани гробници, които отвън се виждат хубави, а вътре са пълни с мъртвешки кости и с всяка нечистота“ (Мат. 23:27).

Ние възкресихме и превърнахме фарисейството от малка юдейска секта във всеобщо разпространено явление — като в онзи стих на гениалния Пастернак: „Но подред, обмислено се действа; и на пътя ти стои черта. Аз съм сам. Във всичко — фарисейство. Не от ден до пладне — до смъртта!“. [6]

Когато прочетете този материал, ще ви помоля да не забравите да направите още нещо — посетете някоя от социалните мрежи, разгледайте дъхащите на ведрина снимки, запечатали ликовете на вашите близки и далечни хора. Има какво да видите там.

Бележки:

[1]Из стихотворението на Борис Пастернак „Музика“(превод:Кирил Кадийски).

[2]Георги Данаилов, „Убийството на Моцарт(Размисли за възпитанието)“,глава седма.

[3]Стихотворението на Осип Манделщам„Сънят ми тих, сънят ми непрестанен“(превод:Мария Шандуркова).

[4]Бродски,Й.Лица с необщо изражени(Нобелова лекция)В:Бродски, Й.За скръбта и разума.С.2003.

[5]Из романа на Достоевски „Унижените и оскърбените“.

[6]Из стихотворението на Борис Пастернак „Хамлет“ (превод: Кирил Кадийски).