СТРОГАТА ЛЮБОВ И ОБИДЧИВИТЕ ХРИСТИЯНИ

3000 0
love

Автор: прот. Андрей Ткачов
Превод: Татяна Филева
Източник: www.pravmir.ru

Всичко това силно се отнася за свещениците. Нормалният човек иска да живее в мир с всички и да угажда на хората. Иска да се усмихва на всички, както фризьорът – на постригания преди малко клиент или продавачът – на купувача. Иска да бъде културен и ласкаво безразличен, и да получава в отговор минимална доза културна вежливост, но така, че никой да не навлиза в душата му.

Този велик диалог, в който на въпроса на Христос: „А вие за кого Ме мислите?” Петър отговорил: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог” (Мат. 16:13, 15, 16), бил предшестван от не по-малко важни думи. Господ питал: „За кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески?” и учениците отговорили, че едни Го смятат за Иоан Кръстител, други – за Илия, а трети – за Иеремия, или някого от пророците. На тези имена си заслужава да обърнем особено внимание.

Иоан Кръстител, Илия, Иеремия.

Всичките трима били силни в духа, строги в словото, гонени от хората. Това, което изцяло отсъства в тях, е духът на лъстивото ласкателство и човекоугодие. Те не са почесвали слушателите зад ухото и не са ги облизвали, както котката-майка – своето потомство, но за тях по-скоро се отнася казаното: „Аз ги поразявах чрез пророците и биех ги с думи на устата Си” (Ос. 6:5).

„Рожби ехиднини! Кой ви подсказа да бягате от бъдещия гняв? Сторете, прочее, плод достоен за покаяние!” – ето някои от думите на Иоан.

Скръб и стенание, и плен, и разрушаване на Храма проповядвал Иеремия. И той назовавал греховете на хората, изброявал ги подробно и им отнемал суетната надежда, за което душата му била на косъм от смъртта през всички дни на неговото пророческо служение.

Илия бягал от Иезавел и й предричал безславна смърт и магарешко погребение. Той се криел, скърбял, молел Бога да прибере душата му, посрамвал жреците на Ваал и при потока със собствените си ръце изклал стотици от тях като безсловесни жертви. Трудно е да разберем всичко това, страшно е да си го представим, но такава е Божията правда. Нищо сладникаво-умилително, нищо еснафски-добро нямало в Илия. Както и в Иоан, както и в Иеремия.

И какво, ще кажат знаещите катехизиса. На това е изграден и Вехтият Завет, с неговата религия на страха и авторитета, на подчиненията и заплахите, на строгите наказания и телесните благословения. Да, възлюбени деца на евангелската благодат. Вие, както винаги, сте неизменно прави в областта на теорията. Но нека да отбележим една черта, на пръв поглед, незначителна, но в действителност – важна и съществена.

Въплътилата се Любов, Словото, станало плът, вечната Божия Премъдрост пита: „За кого Ме мислят човеците?” И учениците преразказвайки народната мълва, отговарят, че хората смятат Христос за Иоан Кръстител, за Илия, за Иеремия. Те не казват, че хората няма с кого да сравнят Христос, защото Той е нежен като майка, добър към всички като дядо към внуците си, и мек като елей. Не, хората сравняват Христос с пророците, които са прекарали живота си в сълзи и борба, изобличавали, заплашвали, борели се, били неразбрани и отхвърлени, нямали това, което ние наричаме „личен живот”, били подобни на изранени воини.

Нима хората са сбъркали? Не, не са сбъркали. Сбъркали сме ние, създавайки за успокоение на съвестта шаблонния образ на добричкия Иисус, въпреки че нито Словото Божие, още по-малко бъдещият Съд, ни дават право на това.

Иоан, Илия, Иеремия.

Работата не е само в това, че Христос проповядва покаяние като Иоан, възкресява мъртви като Илия и предрича неизбежни и страшни наказания за лукавите грехолюбци като Иеремия. Работата е и в това, че в Христос има милост, но няма ласкателство. В Него има любов и Самият Той е Любов, но това е истинска любов, която ние често не умеем и да смятаме за любов.

Христос действително е прост и достъпен, но и непостижим в Своята простота. Той явил Себе Си, но „никой не познава Сина, освен Отец” (Мат. 11:27). В Него няма сантименталност и сълзливост, а любовта Той показал със Своя живот, дело и Жертва, а не с упражнения по реторика.

Трябва да говорим за това, за да съкрушим поредния идол. Нали идолите не са мраморни истукани с идеални пропорции, а преди всичко лъжливи мисли и неправилни житейски разбирания. А християнската любов е зряща, кръстна и взискателна.

Хората смятат за любов сантименталното фъфлене и всеопрощение, предизвикано не толкова от състрадание, колкото от безразличие. „Не си позволявайте да ни ругаете. Христос е казал да обичаме всички” – казват някои. „Ние не ви ругаем. Правете, каквото искате. Само не ни закачайте” – отговарят други. Това е една от разновидностите на „любовта” – такава, каквато уж е прочетена в Евангелието.

Заслужава си да обърнем внимание на това, че Христос сравнително малко говори за любовта. Той говори за нея като за „нова Заповед” на най-близките ученици на тайната Вечеря, в сгъстената атмосфера на надвисващата опасност и приближаващата се изкупителна смърт. Той говори за нея не като за нещо леко, радостно и естествено, а като за връх на Откровението. Той Сам е готов не след дълго да докаже на дело на Кръста Своето Ново учение чрез молитвата за разпъващите Го и чрез въвеждането в Рая на единия от разбойниците. Но по време на Своя живот и служение Той не злоупотребява с думата „любов”.

Той не казва: „Скъпи митари и грешници, мили садукеи и фарисеи! Аз много ви обичам. Просто много! Обичайте и вие всички хора, и ще живеем заедно в мир”. Но вместо това Той често казва: „Горко вам, лицемери…”. И това е любовта в действие, тъй като да обичаш не значи да угодничиш и да се разливаш в усмивки, а да изваждаш тръните и да превързваш раните, независимо, че болният се мръщи.

„Кажете на праведника: блазе му! защото ще яде плодовете на делата си” (Ис. 3:10). И това е любов в действие.

Наречете човека псе, и той страшно ще се обиди и даже ще скочи да се бие. А Христос казва на една жена, която просела изцеление за дъщеря си, че трябва първо да се нахранят чедата. Не е добре първо да се дава на псетата. Това е същото, ако сме дошли при лекаря, а той ни казва, че лекува само хора, а нас или нашите деца, тъй като сме псета, а не хора, няма да лекува. Това е невъзможно и да си го представим! То е направо престъпление! Но това е само свободен преразказ на едно от евангелските събития, завършило с изцелението на страдащото момиче (Вж. Мат. 15:21-28).

Да, Христос изпитвал вярата на майката. Да, Той знаел всичко предварително и след това изцелил дъщеря й. Но колко сурово я изпитвал, и колко голяма била нейната вяра, и колко се разминава всичко това с илюзорните представи за сладникавата доброта на Иисус!

А ние нямаме такава голяма вяра, както тази жена, нито такава готовност да приемаме всичко, което се случва, като от Божията ръка. Затова и оставаме неизцелени и обидени. Обидени на Бога.

Той постоянно постъпва с нас не така, както очакваме. До такава степен, че ние Му издигаме храм, а Той ни казва, че на това място и камък на камък няма да остане. Ние Му казваме: „Господи, Господи, отвори ни!”, а Той ни отговаря: „Идете си от Мене, не ви познавам”. Изобщо, Той постъпва с нас като Господ: непредсказуемо и парадоксално.

Когато нагрешиш и се срамуваш да повдигнеш очи към небето, когато буквално изгаряш от срам, Той идва и прохлажда душата ти като роса. А когато се възгордееш и си помислиш, че си нещо, Той е готов да направи бич от върви и да те изгони от храма заедно с продавачите и купувачите. С една дума, Той е Господ. На Него – слава, а на нас – страх, съкрушаващ вътрешните идоли.

Всичко това силно се отнася за свещениците. Нормалният човек иска да живее в мир с всички и да угажда на хората. Иска да се усмихва на всички, както фризьорът – на подстригания преди малко клиент или продавачът – на купувача. Иска да бъде културен и ласкаво безразличен, и да получава в отговор минимална доза културна вежливост, но така, че никой да не навлиза в душата му. Но на свещеника това „обикновено щастие” е забранено, защото заплашва да го превърне в лъжепророк.

След като си длъжен да проповядваш Христовото слово, то и ти, макар и понякога, си длъжен да си спомняш за Илия, Иоан Кръстител и Иеремия. Не казвам да бъдеш подобен на тях, а поне само да си спомняш. Те тримата не са разказвали приказки, а според мярата на приближаване на бедите са издигали своя страшен, отрезвяващ глас. Можело да ги смятат за бесновати и обсебени. Можело да изглеждат врагове на народните светини. Наистина, в техните дни нямало такъв идол, като толерантност, или такава хартийка, като Декларацията за правата на човека. Ако тези неща бяха съществували по тяхно време, животът на пророците би бил още по-тежък.

Свещеникът трябва да разбира всичко това много по-добре, отколкото който и да било друг. От него очакват, че той ще бъде добрият доктор Охболи; впрочем, пак той е призван да бъде и Иеремия; а на практика той е просто човек, на когото е възложено непоносимо отговорно служене, което преминава ту в страх, ту в изнемога, ту в недоумение.

Свещеникът не е длъжен да хвали хората. Не е длъжен и да ги ругае. Той е длъжен да се моли за хората, да ги учи на правия път и да принуждава себе си да ги обича, което само по себе си е почти невъзможно и, без Божията благодат, просто не съществува в природата. Ако Бог даде любов на свещеника, тогава самата любов ще го научи на всичко, сама ще му посочи времето за това да прегръща и времето да се въздържа от прегръдки; времето да нанесе рана и времето да я изцели (Вж. Екл. гл. 3).

А хората (всички хора, включително и свещениците) впрочем, по думите на Павел, неумолимо се движат към това да станат „самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви; хулници… повече сластолюбци, нежели боголюбци, които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли” (2 Тим. 3:2-5).

Те няма „да приемат здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха (2 Тим. 4:3). И всеки свещеник ще трябва да живее сред тях, да се моли за тях, да се учи и да се принуждава да ги обича, да изслушва техните недоумения, упреци и претенции. По неволя не веднъж и дваж ще си спомня самотата на Иоан в тъмницата, когато горе течало шумното Иродово празненство, сълзите на Иеремия на развалините на Светия Град и горчивите думи на Илия: „Убиха Твоите свещеници, разрушиха Твоите жертвеници и търсят душата ми” (Ср. 3 Цар. 10:19).

Иоан, Иеремия, Илия…