СХИАРХИМАНДРИТ АВРААМ (РЕЙДМАН): ИЗПОВЕДТА ТРЯБВА ДА БЪДЕ КРАТКА И КОНКРЕТНА

2736 0

reidmanПревод: Татяна Филева

Първоизточник: : www.pravmir.ru

Що е духовник и необходим ли е той на мирянина? Как е правилно да се изповядваме? Какво трябва да направи човек, за да получи правилен съвет от свещеника? На тези и други подобни въпроси отговаря духовникът на Ново-Тихвинския девически манастир и Свето-Козминската мъжка пустиня схиархимандрит Авраам (Рейдман).

 

Отец Авраам, що е духовник? По какво той се отличава от обикновения енорийски свещеник, при когото идват на изповед?

‒ Духовникът трябва да притежава един особен дар, смятан за най-висш в православната аскетическа традиция, – разсъждението. Всеки свещеник може да извършва тайнствата, но не всеки свещеник, дори и ревностният, има дара на разсъждението.

В Гръцката Църква например съществува следната практика: там духовниците се назначават и само те могат да приемат изповедта. В Руската Църква традицията е друга. Но във всеки случай най-важното е, че можем да посъветваме онези, които искат да намерят духовник – да търсят човек, имащ житейски опит, разсъдителен и здравомислещ.

При това трябва да разбираме, че дарът на разсъждението може да се проявява в различна степен: едно е разсъждението на богоносния старец-подвижник, и друго – разсъждението на обикновения духовник, още повече на този, който изповядва миряните.

‒  Изобщо, необходим ли е духовник на мирянина?

‒ Разбира се, мирянинът е желателно да има духовник. Но трябва да не забравяме един важен момент. Хората често се обръщат към духовници, искайки съвет по практически, житейки въпроси. Например, инженерът пита нещо във връзка със своята професионална дейност. Но свещеникът може да не е компетентен в тази област – ето защо не бива да съветва нищо.

Това трябва да разбира и самият духовник, и неговото духовно чедо. Духовникът е специалист в нравствената област. Той е необходим, за да помага на християнина да разглежда всяка житейска ситуация от духовно-нравствена гледна точка.

На какво най-вече трябва да учи свещеникът своя енориаш – на послушание, или на самостоятелност и отговорност?

‒ И на едното, и на другото. Необходимо е и послушание, във всичко е необходим съвет. Но трябва да учим човека и на самостоятелност, защото духовникът, така да се каже, не може постоянно да бъде във връзка със своето духовно чедо, за да му дава необходимия съвет по всяко време.

По принцип послушанието е средство за това да приучим човека на самостоятелност и отговорност. Не е необходимо да противопоставяме тези две неща. Когато човек чрез послушанието придобие навика за нравствен живот, след това той може и самостоятелно да прави нравствен избор, така че да избягва греха и да постъпва добродетелно.

Необходима ли е на мирянина добродетелта на послушанието и в какво трябва да се състои тя?

‒ Разбира се, мирянинът трябва да слуша свещеника, но не само проформа и не просто защото така трябва. Послушанието е необходимо, за да ти подскажат как да постъпваш по християнски в една или друга житейска ситуация, и при това да ти го подскаже човек, притежаващ по-голяма разсъдителност от тебе. Ето с какво е ценен духовникът.

Впрочем би трябвало да говорим не за това дали добродетелта на послушанието е необходима на мирянина. По-правилно би било да попитаме така: необходимо ли е мирянинът да живее по християнски? Ако той е християнин, това естествено следва от неговото възвишено звание. Но ние не винаги можем да се ориентираме самостоятелно и правилно да прилагаме една или друга заповед в определени житейски обстоятелства. Ето защо в това отношение ни е необходим съветник, по-опитен от нас човек.

Желателно е това да бъде духовникът, но понякога, в изключителни случаи, това може да бъде и някой добродетелен, разсъдителен мирянин, наш духовен приятел. Има една много мъдра пословица: „С какъвто се събереш, такъв ставаш”. Както разсъждава свети Тихон Задонски, ако дружим с благочестиви хора, това показва, че и самите ние сме благочестиви.

Всъщност послушанието е ревност по това да живеем добродетелно. От самосебе си се разбира, че това е необходимо. А духовникът е наш по-възрастен приятел, който ни превъзхожда по разсъдителност, и поради това ние прибягваме към него за съвет.

Изобщо, в наше време възможна ли е добродетелта на послушанието? Свети Игнатий Брянчанинов пише за „оскъдняването на живите съсъди на Божествената благодат”, поради което послушанието в класическия смисъл на думата е станало невъзможно. От друга страна, старецът Силуан Атонски е казал, че послушанието е тайнство. Къде е истината?

‒ Послушанието е нещо, без което не можем да живеем. Нали ние слушаме не само духовника. Слушаме нашите началници, нашите родители, нашите приятели. И ако слушаме началника старателно и ревностно, за да направим кариера, а духовника не слушаме, това показва, че в нашия живот има сериозно изкривяване. Ако слушаме своите приятели в някакви житейски ситуации, а мнението на духовника пренебрегваме, тогава изкривяването е още по-голямо. Затова не е възможно да минем без добродетелта на послушанието.

Друг е въпросът как я разбираме. Ако си спомним какво казва свети Игнатий за послушанието, ще видим, че той не го отрича, както смятат някои, а го ограничава, обяснявайки, че не във всички случаи можем безпрекословно да слушаме своя духовен ръководител. В същото време той говори за ползата от откриването на помислите, за послушанието към по-старшите в манастира.

Той казва още, че заради истинското послушание дяволът може дори да повдига борба. Свети Игнатий пише: ако си успял да намериш истински ръководител, това вече дава повод на дявола да повдигне борба. Затова ние не бива да казваме, че добродетелта на послушанието е невъзможна в наше време. В наше време е невъзможно само безпрекословното подчинение. И свети Игнатий не е отричал послушанието изцяло, но говори за общия ред на нещата във връзка с това, че истинските духовни ръководители силно са намалели.

Особено мирянинът е невъзможно да намери такъв човек, когото би могъл безпрекословно да слуша. Затова трябва да възприемаме духовника като съветник, като по-опитен човек. А не така, че просто да правим всичко, което казва, без внимателно да му обясняваме своята ситуация.

Образно можем да сравним това с нещата, които се случват в други области на нашия живот. Необходима ли е на човека медицината? Разбира се, че е необходима. Но това не значи, че ако ние сме се обърнали към лекаря, той веднага ще ни излекува. И лекарите правят грешки, има по-опитни и по-малко опитни лекари. Но това не е причина да зачеркваме медицината. Необходимо е да търсим по-опитен лекар, да разбираме, че лекарят не може веднага да назначи необходимото лекарство, а го подбира постепенно.

Както казваме, че са необходими медицината и лекарят, в същия смисъл казваме, че са необходими послушанието и духовникът. Да разчитаме на това, че обикновеният свещеник ще притежава пророчески дар, би било самонадеяно. А ние навярно не бихме послушали и такъв човек и може би бихме получили осъждане от Бога за това, че срещайки се с такъв човек, сме проявили своеволие. А така ни се оказва по-голямо снизхождение.

Какво е „откриването на помисли”, на кого и защо е необходимо то?

‒ Това е особен вид послушание, подобаващ на монашестващите: когато човек разказва не само за своите постъпки, но и за целия си вътрешен живот, постоянно пребивавайки във внимание към самия себе си. Тази добродетел е несвойствена на миряните, а и не им е необходима.

Но те, дори и да искат, не биха могли да правят това, защото, намирайки се в постоянно движение, или, както е прието да се казва, в светска суета, не могат да наблюдават себе си толкова внимателно. А и те нямат възможност постоянно да откриват своите помисли на духовника. Трябва да смятаме за голямо щастие, ако можем да се видим със своя духовник веднъж в седмицата. Да му разказваме за всичко, което сме преживели през тази седмица, би било бреме и за него, и за нас.

Как да се научим да следим малките, всекидневни грехове и помисли? Как при това „да не прецеждаме комара, а да поглъщаме камилата”? Нали ние най-често забелязваме дребните неща, а жестокосърдечието, гордостта, равнодушието – не…

‒ Тук трябва да проявяваме разумно отношение, за да не изпадаме в прекалена внимателност. Това не подобава на хората, живеещи в света. Действително може да се получи така, че те да прецеждат комара и най-щателно да разглеждат всякакви свои мисли, бидейки потопени вътре в себе си, и в същото време да не следят своите постъпки.

Трябва да внимаваме не над дреболиите, а над това, което натрапчиво действа в нашия ум. Ако ни се натрапва някакъв помисъл, значи трябва да го изповядаме. Ако сме извършили някакво прегрешение, значи трябва да разкажем за него на духовника и да бъдем готови да чуем забележка от него и може би дори да получим епитимия. Тоест необходимо е да внимаваме над себе си, без да изпадаме в прекалена мнителност.

Мнителността е привидна добродетел, когато ни се струва, че внимателно следим себе си, каем се, а в действителност просто извършваме прекомерна мисловна дейност.

‒  Как трябва да протича правилната изповед?

‒  Изповедта трябва да бъде кратка и конкретна. Струва ми се, че в тези две думи се състои отговорът какво е правилна изповед. Ако ние говорим прекалено подробно, тогава можем да обърнем внимание на нещо второстепенно, а да пропуснем най-главното. Не бива да разказваме за някакви съпътстващи обстоятелства, ако те нямат пряко отношение към това, което изповядваме.

В същото време трябва да говорим конкретно, тоест да говорим точно за един или друг грях, който сме извършили, или за въпрос, който ни вълнува. Ето защо, ако разказваме много подробно, тогава духовникът може да не ни разбере. И тогава по наша собствена вина, именно поради това, че говорим твърде пространно и неточно, може да се получи така, че духовникът да не ни даде правилен отговор. И ще бъде виновен не той, а нашето прекалено мнително отношение към това, което става с нас.

‒  Какво да правя, ако с ума си зная, че постъпвам лошо, а със сърцето си не чувствам това?

‒  Ако човек знае, че постъпва лошо, то макар и сърцето му да мълчи, това също е стъпка по пътя на покаянието. Поне да се каем за това, което осъзнаваме като грях. Постепенно ще дойде и съчувствие към добродетелта, ще се появи и отвращение към греха. Ако не търсим веднага най-висшата степен, пренебрегвайки тази, на която стоим, ние може изобщо да не се придвижим напред. Ще стоим на едно място, без никакво движение, в смисъл на нравствено развитие.

Как смятате, кои грехове днес са най-опасни и разпространени?

‒ Първо, аз смятам, че това е грехът на самонадеяността, или, както още го наричаме, гордостта, и второ, грехът на нехайството, или иначе казано, на леността. Леността в духовно-нравствено отношение. От тези два гряха произлизат всички останали.

Заради гордостта ни оставя благодатта, и тогава има опасност да паднем в блудни грехове и пиянство, да извършим много други неща, за които разбираме, че са лоши, но не можем да се въздържим, водовъртежът на страстите ни увлича. И всичко това се случва, защото гордостта ни е лишила от благодатния покров.

Нехайството също е изключително опасно, защото ние чакаме кога всичко ще дойде от самосебе си, не проявяваме ревност, не се самопринуждаваме, и поради това също можем да паднем в най-страшни грехове.

И всичко това ще става дотогава, докато не разберем, че е необходимо, от една страна, да се смиряваме и да търсим помощ от единия Бог, съзнавайки своето пълно безсилие, а от друга – да се самопринуждаваме, нали ако сами не правим нищо, и Бог няма да ни помогне. Както казва преподобният Пимен Велики: ако ние се борим, то и Господ ще се бори за нас, а ако бъдем бездейни, и Господ няма да ни помогне.