СХИАРХИМАНДРИТ ГАВРИИЛ (БУНГЕ): ЗА ДВАТА ОСНОВНИ ГРЯХА (БЕСЕДА ЗА ИЗПОВЕДТА)

2211 0

s.GBungeПървозточник: http://www.pravmir.ru

– Отец Гавриил, вие често изповядвате хора, които идват при вас. Какви хора обикновено посещават един отшелник?

– Преди всичко трябва да поясня, че скитът, в който живея, е доста отдалечен от всякакви пътища и населени места и за да се доберат до мен, хората трябва първо да ползват обществения транспорт или да пътуват с автомобил, а след това да се изкачат пеша в панината. Така, че тези хора, които идват при мен в скита за беседа, са много мотивирани. Трябва да положат известни усилия, за да се доберат до мен.

– Колко често ви посещават? Има ли такива, които постоянно се изповядват при вас?

-Има две категории хора, които идват при мен в скита. Първата категория – това са хора, които идват в делничен ден със специална уговорка, с предварително съгласувано време за изповед и духовна беседа. Втората категория – тези, които идват преди неделната литургия, за да се изповядат и участват в евхаристията.

В първия случай изповедта и духовната беседа отнемат доста по-дълго време, защото с всеки човек трябва да разговарям подробно, той затова е дошъл. Във втория случай – това е изповед преди литургията, за да пристъпят към причастие – като правило, такава изповед отнема съвсем малко време. Първо, защото това са хора, които аз познавам отблизо – те идват често, второ – защото преди литургия няма достатъчно време за продължителна беседа.

– Как може, и може ли въобще, да се научим на истинско покаяние? Тъй като доста често, за съжаление, изповедта се превръща в проста формалност.

– Първата и най-главна крачка е да осъзнаеш себе си като грешник. Човек трябва да осъзнава и да си признава, че е грешен и оттук започва по-нататъшният му път. Много хора не си дават сметка за това и не се считат за грешници.

Има множество добри, достойни, честни хора, които смятат, че не съгрешават и нямат нужда от покаяние. Искрено им завиждам. Аз съм човек многогрешен…

Аз съм възрастен монах и може би затова имам своеобразно отношение към тайнството изповед. Вероятно всеки свещеник има своя маниер на изповядване. Преди всичко смятам, че на човека трябва да се помогне, да му се подскаже, за да може да види в какво е съгрешил, каква е неговата вина, каква точно е неговата простъпка пред Бога.

Като за начало, винаги взимам за пример два гряха, за да покажа колко често ние извършваме грях. Тези два гряха са най-разпространените, но същевременно са и тези грехове, които хората най-рядко отнасят към себе си и най-малко осъзнават своята греховност в тях. Това са унинието и гневът.

Много хора сред нас – и стари, и млади, се намират в състояние на униние. Това може да се нарече с най-различни думи – меланхолия, депресия, упадък на силите и т.н. Унинието винаги върви за ръка с тъга и печал, те са като братя близнаци. Трябва да помогнем на хората постепенно, стъпка по стъпка да осъзнаят, че са подвластни на този грях, че страдат от този грях. Те от една страна страдат, а от друга сами си създават това страдание.

Следващата крачка е да разкажем на човека колко е опасен гневът, защото твърде много хора смятат, че гневът е нещо съвсем нормално, всички хора се гневят, всички се разпалват, всички са подвластни на такова състояние и в това няма нищо страшно. Но гневът е като ръжда, която се заселва в душата и така, точно както ръждата, постепенно разяжда душата отвътре. Много често всички наши останали грехове са свързани именно с гнева. Често като следствие от гнева се появява злопаметността. А злопаметността е нещо страшно за човека, тъй като, възвръщайки се в паметта си към обидите, които са ни нанесени праведно или неправедно, справедливо или несправедливо, човекът, обладан от  злопаментост, се оказва парализиран в живота си и не може да съществува нормално по-нататък.

– Имало ли е във вашата практика случаи, в които някой е успял да победи гнева?

– С Божията помощ всичко е възможно. Първо, преди всичко трябва да се научим да си даваме сметка за нашите грехове и да умеем да си признаваме, че гевът, от който се разпалваме, е грях. Много често ние се гневим с най-добри намерения. Например, както често се случва, майката, с най-добри чувства и желание да предпази своето дете от нещо, да го научи на нещо, се гневи, крещи, удря шамар, прави забележки, ругае. Подбудите са най-добри, но поведението й представлява гняв. Тя не осъзнава, че с гнева си опустошава и своята душа, и душата на детето си. Краят често е плачевен – децата се отдръпват от майка си, не искат повече да я виждат, губи се контактът между близки хора.

Когато човек осъзнае, че е съгрешил, той се разкайва, защото повечето хора постъпват така от незнание. Разбира се, че има и хора, които по своята природа са зли, груби, които се разгневяват, прекрасно знаейки до какво води това, коитро нарочно обиждат и унижават другите. Но като правило, повечето хора все пак са добри и изпадат в гняв просто от незнание, от неумение да се контролират и да се сдържат, съвсем не искайки да причинят болка на някой близък. И когато стигнат до осъзнаването на това, че са извършили грях, че гневът представлява грях, разбира се започват да плачат и да казват „как стана така, че, желаейки да направя добро, паднах в грях“. Това е първото стъпало, началото на покаянието.

Осъзнаването на това, че си съгрешил, че си обидил някого, това е първата крачка, която ти открива вратите на покаянието. По-нататък е необходимо да направиш и следващите стъпки – да си „заключиш“ устата, разбирайки, че от там идва всеки твой грях. Следващата стъпка към покаянието е да поискаш прошка от своите близки за това, че волно или неволно, движим от най-различни чувства, си ги обидил. Много често е доста трудно да направиш това, защото твоите близки вече са се дистанцирали от теб. Трябва ти пръв да тръгнеш на примирие. Това примирие представлява плод на осъзнаването на греха и желанието да се поправиш, да се покаеш, да поискаш прошка.

– В Руската православна църква енорияшите често ползват списъци с грехове, поместени в края на молитвеника. Те отварят молитвеника и започват да изреждат, поставят „чавка“ пред съответните грехове, идват при свещеника всяка седмица или през седмица и по това листче се изповядват. Това нормална практика ли е? Вредна, обичайна, необходима…? Как се отнасяте вие към това?

– Самият принцип да има някакъв списък с грехове може да бъде полезен и е нормално за в началото на пътя. Защото, ще се повторя, проблемът е в това, че повечето хора не знаят в какво са съгрешили, те не си дават сметка за това и имат доста неясни своеобразни идеи за това какво е покаянието и за какво точно трябва да се каят. В такива случаи списъкът с греховете е много полезен. Самият аз често съветвам хората, които идват при мен за духовни беседи, а повечето от тях идват впоследствие и за участие в евхаристията, да записват някои свои помисли, за да могат по-добре да се подготвят за тайнството изповед.

– В руските православни храмове е възприета изповедта по време на литургия, т.е. част от свещениците водят службата, а един свещеник изповядва стоящата пред него опашка. Как мислите, допустима ли е такава практика или трябва нещо да се промени, за да не се отвличат хората от литургията?

-Предполагам, че това се прави по необходимост, поради това,че свещеникът не винаги има възможност през деня да отдели време на хората за изповед, за бееседа. Но също и защото далеч не всички хора могат през деня преди литургията да дойдат в храма, за да общуват със свещеника и да се изповядат. За да се даде възможност на тези хора да пристъпят към тайнството покаяние, вероятно и съществува такава принудителна практика. Още веднъж ще се повторя, според мен това произтича не от желанието на някого да си облекчи живота, а просто от необходимост, поради това, че такива са обстоятелствата.

В моя живот това не се случва, тъй като аз живея и служа сам. Рядко се случва при мен да дойдат събратя, с които да съслужавам, но като правило служа сам, а изповедта при мен е по време на четенето на часовете преди началото на литургията. В момента, когато дойде време, аз започвам литургията и службата повече не се прекъсва. Изповеди по време на литургия при мен няма. Въпреки, че хората, които идват за изповед, са хора, които аз много добре познавам и те не превръщат изповедта в разговор. Това е такава искрена, изпълнена, достатъчно динамична изповед, но дори и в такъв случай не смятам, че е възможно да я извършвам по време на литургия.

Струва ми се, че хората трябва постепенно да свикват с това да се изповядват преди началото на службата. Дори при мен неведнъж се е случвало като служа литургия, излизам вече с причастието и изведнъж се появява някой и изка да го изповядам, за да се причасти. Казвам, че не може, времето за изповед е приключило, имали сте възможност да направите това преди началото на службата. Необходимо е все пак да има някаква дисциплина и ред в църквата.

– Практикува ли се при вас причастие без изповед?

–  Знаете ли, при мен няма такъв проблем, тъй като досега никой не се е обръщал към мен с подобни въпроси. Хората идват, за да се изповядат и пристъпят към причастие. Ако ме бяха попитали, бих се замислил по въпроса.

Коментар на модератора на беседата отец Дмитрий Агеев:

Аз бих искал тук да добавя нещо от себе си. Трябва да се разбере, че при о. Гавриил няма обичайната енория, в която едни и същи хода идват всяка седмица, това са хора, които идват веднъж на два-три месеца именно за това да се изповядат и причастят. Хората не идват всеки ден и те нямат нужда да се изповядват ежедневно.

Храмът на о. Гавриил не е енория, в която да съществува проблемът с идващите всеки ден непознати хора, които трябва да изповядаш, за да причастиш. Хората идват там специално от далече, за да се изповядат при отеца и после естествено пристъпват към причастие.

– Повечето хора, които идват при мен, вече извършват някакъв подвиг с това, че са успели да се доберат до скита. Тъй като трябва да предвидиш минимум един час път с кола, ако живеееш наблизо. Но повечето хора идват съвсем отдалче, настаняват се в хотел някъде наблизо, после вървят пеша, така, че това вече е достатъчен подвиг, за да дойдеш и да участваш в тайнствата.

Как тези хора се готвят за изповед? Постят ли, четат ли канони, молитви?

– Доклкото при мен идват най-различни хора, то при всеки навиците и традициите се различават. Например, руските православни, които идват при мен на изповед и причастие, постъпват съобразно традициите, приети в Руската православна църква. Те си изчитат съответните канони в молитвеника, постят преди причастие, причатяват се всеки път, когато идват в скита.

При православните сърби, които също често ме посещават, традицията е малко по-различна. Те също така се готвят и постят, четат канони, но се причастяват значително по-рядко, отколкото руснаците. Много често се случва да дойдат на изповед, но после да не пристъпят към причастие в този ден.

Руските енорияши, които живеят в Швейцария в близост до моя скит, моите духовни чеда, постъпват в съответствие с моите препоръки. А православните сърби, които идват при мен, си имат духовен отец в Сърбия. Той е доста строг и неговите духовни чеда следват повече неговите съвети и постъпват съобразно неговите препоръки.

– Случвало ли ви се е във вашата многогодишна практика да наблюдавате хора, които се страхуват да се изповядат, които биха се отказали от изповед?

 – Честно казано, не мога да се сетя за случаи на голям страх. У хората, които идват на изповед, като правило няма страх. Проблемът е в това, че хората не знаят какво да кажат. Не знаят как да започнат изповедта. Аз винаги много се трогвам от изповедите на младите хора, защото в тях често има повече искреност. Идват при теб и ти разкриват живота си на длан, като книга. Именно заради тази искреност, заради това доверие към Бога, Той ще ги спаси. Ако се страхуваха, не биха дошли.

– Как да се изповядват децата? Как вие се отнасяте към детската изповед?  От каква възраст децата трябва да започнат да се изповядват?

– Както гласи традицията, изповедта започва от 7-годишна възраст, но това е доста относително. Смятам, че от момента, в който детето е готово за това, когато вече си дава сметка. На мен ми се е слувало да изповядвам деца и на по-малка възраст, на по-малко от 7 години.

Много често хората казват: «Как така, малките ангелчета… какво имат да изповядват? Те не могат да сторят нищо лошо. Това не е нужно» Повярвайте ми, децата прекрасно си дават сметка за това, което са направили, разбират къде е границата между доброто и злото, между това, което е добро и това, което е лошо. Това осъзнаване, понятието за зло и добро, е много ясно. В своя мъничък живот те правят точно това, което ще правят и като възрастни.

Бих искал да кажа, че когато изповядвам деца, точно така, както и когато изповядвам възрастни, аз не задавам въпроси с цел да очертая този или онзи грях или да го посоча. Считам, че ролята на свещеника не е роля на съдия. На изповедта свещеникът е само свидетел, а човек се изповядва на Бог. Свещеникът просто трябва да приведе човека към изповед пред Бога. Смятам, че свещеникът разбира се трябва да бъде много смирен, приемайки изповедта на хората, защото това е огромно доверие – да изслушваш откровенията на хората, които те принасят на Бога в покаяние. Затова тук е нужна голяма тактичност. Още повече, смятам, че понякога е необходимо хората да бъдат възпирани в изповедта си, за да не задълбават в някакви детайли и за да не разказват подробно за един или друг грях. Аз винаги казвам, че не ми е нужо да знам това, а и вие не е нужно да го казвате. Понякога, разбира се, има хора, които разказват някакви нюанси, искайки да разберат това грях ли е или не, тогава може да им помогнем да си изяснят. Но, ще повторя, трябва да се каем за греха, а не да съобщаваме някакви отделни подробности от него, това е съвсем излишно.

– Много хора се смущават да се изповядват пред свещеник, с който имат приятелски отношения или който е доста по-млад от тях. Как да се преодолее това смущение?

– Тук трябва да си припомним и да чуем думите на молитвите, които винаги се четат преди тайнството изповед: «Това е кръстът и Евангелието Господне, а аз съм само свидетел. Кажи всичко, каквото си съгрешил, не се смущавай, не се плаши, а приеми опрощение от Светия Дух». Т.е., свещеникът е само свидетел пред Господа, както казват думите на молитвата. В този момент той не е ваш приятел, той няма възраст – нито е по-млад, нито е по-стар, нито е ваш връстник, той е свидетел пред Бога и Божи слуга. Свещеникът в определени моменти трябва да има деликатност, подобно на часовникаря, който внимателно отваря старите швейцарски часовници и с помощта на малки пинсети и приспособления, се опитва с огромно внимание и тактичност да ги приведе в ред.

– Отец Гавриил, вие се присъединихте към православната църква от католицизма. Има ли принципна разлика между изповедта при католиците и при православните?

– Не мога да говоря за разлика между католическата и православната изповед, тъй като у тези хора, които идват при мен, не се чувства такава разлика. Католиците също толкова внимателно и искрено се подготвят и пристъпват към тайнството изповед. Техните изповеди са също така дълбоки, както и изповедите на православните вярващи. Разбира се, католическата църква не е православната църква, но много от нейните духовни чеда, ако се окажеха в нашата църква, биха станали за нас достоен пример за подражание.

Трябва да се отбележи, че много християни на Запад са католици, както се казва, по рождение. Те са се родили в тази традиция и в нея си остават – такава е тяхната житейска ситуация в продължение на много столетия.

Много католици, които идват при мен в скита и се запознават с православната източна традиция, я откриват за себе си по нов начин и стават православни, като не винаги правят формално тази стъпка. Т.е., не стават православни де юре, но започват да живеят и да постъпват в духа на православието и се стараят в своите общности да намерят онази неразделена църква, онова общо, древно, което се е съхранило в православната църква, но за съжаление се е оказало забравено и отхвърлено в католицизма.

– Помните ли първата си изповед и човека, който се е изповядал при вас? На кого се изповядахте вие?

– Първо ще разкажа за своята изповед. Моята първа изповед беше на 7- годишна възраст преди първото причастие. Да си призная честно, не я помня много добре. Но първото си причастие помня съвсем добре, то остана дълбоко в паметта ми, но не и изповедта.

Помня своята изповед, когато навърших 17 години. Бях юноша, дойдох в храма и тогава разбрах, че е много важно на кого си попаднал на първата изповед. За съжаление, често се случва свещеникът да се окаже нетактичен, груб или невнимателен и младежът се оказва потиснат в своите най-дълбоки чувства, открива се, но повече не идва никога.

Прекрасно си спомням първата изповед, която приех като свещеник. Искам да кажа, че бидейки монах, аз не станах свещеник веднага, не исках да се ръкополагам, а да си остана просто монах. Получих образование, станах богослов, изучавах философия, станах доктор по философия. Когато ме ръкоположиха, вече бях прекарал десет години в монашески постриг. Общността често се обръщаше към мен с предложение да приема свещенство, но аз всеки път отказвах. Веднъж, обаче, в манастира настъпи такъв момент, че възникна сериозна необходимост от още един свещеник сред братята. Аз приех своето ръкоположение като послушание.

Помня, сякаш беше днес, първата изповед, която ми се наложи да приема. Беше човек, доста по-възрастен от мен, университетски професор, с много сложна и заплетена семейна ситуация. Да си призная честно, бях малко потиснат, обезкуражен, защото всичко това, което ми се наложи да изслушам, съвсем не можеше да се вмести в главата ми и превъзхождаше целия мой житейски опит.

Постъпих в манастир, когато бях едва 20-годишен юноша, затова много неща ми бяха непонятни, неизвестни и ми беше трудно да отсъдя за каквото и да било. Той дойде при мен на изповед, вкопчи се в мен и ние дълго разговаряхме. После той живя известно време в манастира като гост, разхождаше се из двора и на всички разказваше, че се е изповядвал при отец Гавриил, който сега е негов духовен отец. Моите събратя монаси, разбира се, се присмиваха на това. Тази ситуация, която възникна при мен с първата изповед, ми беше много тежка. Този човек често идваше при мен, плачеше, молеше за някакъв съвет, а аз не винаги бях готов да му дам съвет. Спаси ме само молитвата.

От този момент разбрах едно – за да можеш да издържиш, изслушвайки хората на изповед, е необходимо да се молиш, защото само това може да ти помогне ти самият да се смалиш, да се отстраниш и да отстъпиш място на Бога, за да дойде Той и чрез тебе да спаси човека. Не свещеникът спасява, не свещеникът прощава греховете, а Сам Бог със Своята благодат, със Своята любов идва и чрез свещеника помага на човека. Аз винаги казвам, че свещеникът е като една стара метла, на която много често не й достигат клонки. Когато Господ се нуждае от него, го взима в ръце, измита душата на човека, почиства, а после го поставя зад шкафа и той си стои там невидим.

– Въпрос по отношение на вашия молитвен опит. Не е тайна, че грехът е процес на разложение, на отклоняване от Божията воля. Всеки човек, съгрешавайки, стъпва на пътя на греха. Това води началото си от Адам и Ева – те първи са стъпили на този път. И всеки човек се опитва да преодолее в себе си тази греховност. Как да разберем, че сме се освободили от даден грях? Какви са индикациите, критериите?

– Грехът в широкия смисъл предствлява един процес. Той започва с помислите и най-различните желания. Но все пак в този момент ние все още си оставаме свободни. Това, дали ще ни нападнат или не разни помисли, не зависи от нас, това ни го изпраща дяволът. В този момент ние все още можем да се спрем. Човек може да не последва помислите си, да не следва желанията си, може да ги приеме или да не ги приеме. Ако човек приема помислите, той започва да греши в мислите си. Светите отци казват, че ако Бог ни съдеше според нашите мислени грехове, то никой от нас не би бил спасен. Това показва колко е сложен този въпрос.

Следващият етап е когато грехът от мисълта се въплъщава в грях на действието. И точно в този момент грехът става истински грях. Когато си излъгал, самият акт на лъжата е грях. Ако не си се покаял за този грях, ако не си принесъл покаяние, то този грях ти става навик, а това вече се нарича страст. Страстта е преди всичко болест, човекът, обладан от страст, е болен. Много е трудно да излекуваш такъв човек. Трудно е да излекуваш онзи, който лъже просто по навик, обладан от страстта.

Едни навици винаги се заменят от други навици. Изходът от греха е труден и дълъг процес, толкова дълъг, колкото е и затъването в греха. Сега няма да говоря подробно за процеса на изцелението, тъй като за това е нужен духовен лекар, който да разкаже за всичките етапи.

В края на процеса на изцелението, заставайки на пътя на покаянието, отново попадаме в такъв момент, когато ни нападат помисли. Трябва да помним, че помислите винаги ще ни нападат, никога няма да се отървем от това. Това, което светите отци наричат «апатия», избавление от страстите, не означава, че човек повече не им е подвластен. Това означава, че страстите не надделяват, не ръководят човека. Светците много често  са били нападани от различни страсти, но не са позволявали на страстите да господстват над тях. Това е възможно само по Божията милост.