Автор: свещеник Александър Елчанинов
Превод: Татяна Филева
Пастирската работа трябва да бъде индивидуална и творческа. Методът, който често се практикува, се превръща в рутина.
Всяка дума и поучение имат смисъл и цена само тогава, когато произлизат от собствения духовен опит и знание. Всяка дума, казана само с уста, е мъртва и лъжлива, и слушащите безпогрешно различават това.
“Пастирски” текстове (правя извадки за ръководство):
“Ние бяхме благи среди вас, също както кърмачка се нежно отнася с децата си” (1Сол. 2:7).
“За всички станах всичко, щото, по какъвто и да е начин да спася някои” (1Кор. 9:22).
Трябва да учим хората да се изповядват. Колко често вместо изповед слушаш обикновени житейски разговори, самохвалство, цитиране на добри отзиви за себе си, оплаквания от близките и от трудностите на живота. Това е отчасти поради незнание и липса на църковна култура, отчасти – поради заплетеност в греха и слабост, когато човек не умее и не се опитва да види себе си, когато няма нито навик, нито желание да оглежда своята душа, не изпитва отвращение към греха, нито стремеж към светлината и жажда за очистване.
Да се стремим всички, които идват на изповед, да излизат от всяко говеене с поне един добър навик – например, задължителна молитва два пъти на ден, неосъждане и т. н.; настойчиво да ги приучаваме и проверяваме – после всичко това само става необходимост.
Случва се, готвейки се за изповед, говеещият понякога да изпитва страх от греха, искрено покаяние до сълзи, а като дойде при свещеника, да не чувства нищо, да няма страх и съкрушение. Не трябва ли да разширим границите на тайнството? Не можем ли да смятаме, че тайнството покаяние включва в себе си цялото говеене, молитвите, покайните чувства, а моментът на самата изповед е само заключителен, макар и най-важен момент?
Всеки свещеник трябва да бъде добре осведомен в областта на нервните и психическите болести – това е много необходимо в практиката на духовничеството.
Обичаен е случаят, когато изповядващият се, а с него и духовникът, приемат явлението от нервно естество за религиозно преживяване, или когато свещеникът не умее да определи истеричната основа на много явления и с това само влошава положението. А често става и обратното – за нервна болест се приема тежкото състояние на душата, обременена от греха, заплетена и помрачена от неразрешени конфликти. Известни са случаи, когато една изповед окончателно е излекувала застарели и тежки, уж нервни заболявания, против които са били безсилни всички медицински средства.
Човек, който често се изповядва и няма залежи на греха в душата си, не може да не бъде здрав. Изповедта е благодатно разтоварване на душата. В този смисъл изповедта има огромно значение за целия живот, което е свързано с благодатната помощ на Църквата.
Първата, твърде ранна изповед (има деца, които на 6 години са съвършени младенци) не нарушава ли простотата, целостността, непосредствеността с изкуствено пробуден анализ? За някои особено “детски” деца аз бих я пренесъл година-две по-късно.
Днес децата (10-12-годишни) ме попитаха (очевидно след голям спор помежду си), какво е аскетизъм. Аз отговорих: “Система от упражнения, привеждащи тялото в подчинение на духа”. “А какви са първите упражнения?” – 1) дишане през носа, 2) ядене не до насита (да не вземаме втори път), 3) да не се излежаваме в леглото.
Това може да бъде тема на голяма самостоятелна беседа с децата.
Ние, допускайки честата изповед и причастяване, понякога забравяме спасителната сила на продължителното говеене, което е възможно само през Великия Пост – честите и особени служби. Тогава през цялата седмица човек има жив и убедителен опит в борбата с греха, радост от победата над него, вижда резултатите от своята молитва.
Безизходното положение на много каещи се, привидната безнадеждност на тяхното положение (“все едно, ще се върна към същото, няма смисъл да се боря с греха”) – се дължи на това, че тези хора стоят извън Църквата. Тяхното спасение е в това да влязат в Църквата, в общуването на братската любов. В нашата църковна практика се губи съборният характер на нашите тайнства, в това число и на тайнството покаяние.
Често забелязвам у изповядващите се желание да преминат през изповедта без болка за себе си: те или се оправдават с общи фрази, или говорят за дреболии, премълчавайки това, което действително би трябвало да обременява съвестта им. Тук има и лъжлив срам пред духовника и изобщо – малодушен страх да разровиш живота си, пълен с дребни и привични слабости. А истинската изповед, като благо разтърсване на душата, плаши със своята решителност, с необходимостта да промениш нещо или просто да се замислиш над себе си. Тук свещеникът трябва да прояви смелост, да не се страхува да разруши тази успокоеност и да се опита да извика чувство на истинско покаяние.
На мнителните хора, подозрителни към всяко движение на своята душа, които изтезават себе си и своя духовник с непрестанно копаене в своята душа, и в края на краищата стигат до пълно объркване, – трябва да се забрани самоанализът и детайлното изпитване на своята съвест и да се поставят на проста, но хранителна диета: молитва и добри дела. В тези две упражнения душата се укротява и се развива чувство за Истината; след това можем отново да се върнем към самоизпитването.
За неразкаяните и окаменели, мисля, е необходима публична изповед пред цялата църква, както е било в древни времена.
В нашата пастирска практика е слабо разработен въпросът за това как духовникът да ръководи нервноболните, истеричните, хората с ненормална психика. Според моите наблюдения молитвеното напрежение и подвизите на поста често още повече задълбочават техния вътрешен хаос и не само не ги изправят, но им причиняват явна вреда. Тук са необходими особени прийоми, може би понякога напълно противоположни на онези, които са приложими при нормалните хора.
Човек често не знае как да пристъпи към изповед. Трябва да му се помогне, да се събуди покайно чувство у него, да му се зададат насочващи въпроси – имал ли е през този период някакъв духовен живот (борба с греха, молитва, самопринуждаване, усилия да стане по-добър), успял ли е в нещо, не се ли е върнал назад? Кой грях смята за най-тежък? Коя добродетел – за най-важна?
Необходимо е да съветваме за колкото е възможно по-често прибягване към тайнството Причастие. Урокът, получаван веднъж в годината, няма да научи на нищо.
По време на изповед много хора, ако не всички, повече от всичко имат нужда свещеникът да се помоли с тях. От тази съвместна молитва сърцето се смекчава, покаянието се изостря, духовното зрение се изтънчва.
Уроците на изминалия пост
Колкото и да си изморен, бъди максимално внимателен, не бързай.
По-добре е към всички да проявяваш пълна любов, снизхождение, съчувствие, никого да не плашиш със строгост.
Дори ако се изповядват неправилно (тщеславят се, изброяват своите добродетели, подробно разказват за своите житейски обстоятелства) – не бъди рязък, не ги спирай – много нещастни хора идват, за да поплачат за своя тежък живот.
Чети ясно молитвата преди изповед на изповядващия се:
“… Докосни се до неговото сърце, отвори сърдечните му очи, дай му, Господи, да вижда своите прегрешения, изпрати му скръб за греховете, дух на сърдечно съкрушение и покаяние, за да се очисти, освети…” и т. н. Често у равнодушните след молитвата се пробужда чувство на покаяние.
Главното е да се достигне до искрено покаяние, ако е възможно – до сълзи, при които не са необходими подробности, но за появяването, на които често е необходим подробен и конкретен разказ.
Давай епитимии на всички. Епитимията – това е напътствие, урок, упражнение; тя учи на духовен подвиг, поражда вкус към него; трябва да я ограничаваме с точен срок, например, да се прочетат 40 акатиста и т. н. (разказът на Х. как не му се е искало да оставя ежедневното четене на акатиста, когато срокът изтекъл). Възможни видове епитимии – поклони, Иисусова молитва, ставане за полунощница, четене, пост, милостиня – на кого каквото е най-необходимо.
Нормален ред на изповедта: Молитва и кратък съвет как да се изповядваме. Дай му да се изкаже, не го прекъсвай, само му помагай, ако мълчи. Молитва за изпращане на сърдечно съкрушение на каещия се и прощаване на греховете му.
Съвети. Разрешение
Не можем да лекуваме чуждите души (“да помагаме на хората”), ако не сме излекували себе си, да привеждаме в ред стопанството на чуждата душа с хаос в собствената душа, да носим мир на другите, ако го нямаме в себе си.
Нашата помощ на хората често се състои не от системно обмислени действия върху тяхната душа, а в невидимото и неведомо за нас действие на нашите духовни дарове върху тях. Когато Антоний Велики попитал своя мълчалив посетител: “Защо не ме питаш нищо?”, той отговорил: “Достатъчно ми е да те гледам, свети отче”.
Какво голямо значение има костюмът! С облеклото и формата е свързан цял комплекс от чувства, понятия, душевни движения. И по-конкретно мисля, че свещеникът не бива да облича светски дрехи. Снемайки своята одежда, той неизбежно придобива “несвещеническо” самочувствие и в някаква степен изменя на своето свещенство.
Всеки човек християнин, и особено свещеникът, трябва винаги да бъде готов заради Бога да се откаже от всичко, когато Бог поиска това.
Не бива да се колебаем да посещаваме и най-съмнителните в църковно отношение семейства. От опит зная, че те ще се радват, навсякъде ще те приемат с голяма радост, няма да те пуснат лесно да си отидеш, ще ти благодарят.
Съвети на о. Сергий Булгаков (предадени му от о. И. Кронщадтски). Не служи по навик, дори и требите, но винаги с благоговение. Старателно се подготвяй за Литургия (подготовката може да се раздели на части през деня). Не вдигай очи по време на служба.
Не актьорствай.
Не затваряй вратите на идващите, каквито и да са те
Не се отказвай от парите (гордост).
Изповядвай всеки идващ така, сякаш това е неговата последна, предсмъртна изповед.
Свещеникът изслушва потресаващи изповеди, и то с пълно участие, и в същото време не се изморява, не се чувства сломен от тази лавина от човешки грехове и скърби, която го залива, – защото той я приема (по силата на свещеническата благодат) не върху своето сърце. Така и трябва да се живее.
Необходимо ни е, освен енориите и общия църковен живот, и това, което в древна Русия се е наричало “малка църква” – т. е. такива места на църковна топлина, малки църкви на отделни семейства, където да се осъществява общуването на хората, невъзможно в големите, пъстри по състав и непостоянни енории. Задължението на свещеника е да ръководи такива групи, чиито цели могат да бъдат различни – изучаване на Евангелието или църковните служби, обслужване на болни и бедни. Но главното са не тези задачи, а общуването на хората помежду си. Трудно е дори да си представим колко самотни и подивяващи в своята самотност хора живеят сред нас.
Когато обмислям какво да кажа, в мен почти винаги започва истински процес на богословско и словесно творчество, и така самата проповед става репродукция. Значи този процес трябва да се извършва на глас, пред хората. Но за това има две условия – пълно сърце и пълна простота.
За да не говорим, без да сме се подготвили, трябва да имаме в главата си точната тема, разчленена на основни мисли. Но основното творчество трябва да става по време на проповед; иначе прегаряш, докато се готвиш, и поднасяш на слушателите само изстинала пепел.
Трябва по някакъв начин в проповед или обща беседа да разгледаме типичните “препъвания”, “домашните ереси”, с които са заразени голяма част от идващите на изповед. Ето някои от най-разпространените: не трябва да се боим от Бога, приматът на морала; “светиите са егоисти”; отричане на постите; отричане на Ветхия Завет; превъзходството на домашната молитва.
Членовете на Christian Science укоряват нас, православните, в маловерие и неумение да преодоляваме болестите със силата на духа. Техният аргумент е, че Христос ни е освободил от робството на плътта (гл. 8 Рим.).
Какво да отговорим на това?
– Дарът на изцеление у християните не е дар на всемогъщество и божествена власт над природата…
Нали и самите апостоли са боледували, много праведници (св. Амвросий) до края на дните си са страдали от неизлечими болести. Това се обяснява с факта, че докато живеем в това “тяло на смъртта”, носим и всички последствия от това – до общото възстановяване – “винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса” (2 Кор. 4:10).
План на беседата за страданията (написано с молив малко преди смъртта)
1. Фактът на безвинните страдания на праведниците.
2. Евангелски текстове: “тесният път”, “чрез много скърби…”, “в света скърби ще имате”.
3. Видове страдания:
а) От греховете – “скръб и утеснение за всеки човек, който върши зло”.
б) Отричането от себе си – кръстът.
в) Несъответствие със света.
4. Участие в Христовите страдания.
5. Съзиждане на тялото Христово в света – чрез приемането на Христос и преобразяването на себе си.
За погребално слово – мисълта за крехкостта на всичко високо и якостта на всичко грубо и земно, и за възкресението като финал на тази трагедия.
Тема за погребение – нашето обичайно чувство за единствеността на този свят е пълно неверие в “Царството Небесно”. Оттук е скръбта по починалите, която в основата си е езичество и безбожие. Необходимо е да преминем към християнското усещане за реалността на Небесното Царство.
Мисли за надгробно слово
Обясними са нашите страдания, душевна болка, сълзи: нали ние сме толкова свързани със своите починали близки – тяхното тяло е наше тяло; и ето, тази плът се разлага, умира, превръща се в пръст. И нашата душа е с тях – ние сме едно същество; и ето, част от това същество се откъсва, отива си. Как да не страдаме и с душата, и с тялото си?
Но оттук има и друг изход: душата, оставила своето тяло, се намира в смутено, скръбно състояние, колкото и праведна да е била приживе. Самото отделяне от тялото е болезнен процес. От друга страна, починалите имат непосредствено усещане и виждане на духовните същности, нападенията на демоните и т. н. Нашата скръб и душевно смущение: нали душата още е много близо до нас, тя е едно същество с нас, и ако приживе, покрита с тяло, не винаги е чувствала душевното състояние на близките, сега тя е особено беззащитна срещу нашето отчаяние, което усилва смущението й. Ето защо наш дълг към починалите е да им окажем помощ, като приведем себе си в молитвено състояние – хармонично светла вибрация, която се разпростира и върху тях.
Всяка смърт е урок за нас, останалите живи; тя е чудо, както е чудо и раждането; “как се предадохме на тление”: тя е напомняне за близостта на нашата смърт, и при построяването на плана на своя живот трябва да се ориентираме и за смъртта – “respice finem” .
С роднините на починалия да говорим за Възкресението на Христа, да ги съветваме да четат Евангелието за Възкресението, за митарствата, за трагичното положение на душата на починалия. За необходимостта от молитва и за тях, роднините, молитви за починалия – това отклонява от егоистичната скръб за тялото на починалия (този въпрос смущава мнозина).
След края на панихидата известно време да се помолим наум за укрепяване, утешение, даване на сили на “предстоящите и молещи се”.
Тема за проповед на Рождество – радостта от вярата и чудото и радостта от съзерцаването на чудото в противоположност на кошмара и тежестта от признаването на неизменността на природните закони.
Тема за молебена с водосвет – близостта на Бога, Светия Дух и Неговите благодатни действия – не само в молитвата, но и във всяка наша чиста, безкористна радост, дори и в материите на този свят – в хляба, елея и в най-чистата от всички стихии – водата. Освещаването на домовете, предметите и др. не е магия и вълшебство, тъй като православието е религия на абсолютната свобода, и тук Божията благодат, слизаща на дома, очаква ответното движение на нашето сърце; ето защо в молитвите можем да чуем и призив към покаяние. Обръщането към Бога и съвместните молитви са най-доброто средство за разрешаване на всички въпроси и затруднения.
За втори път извърших присъединяване към православието. Ето какво трябва да имаме пред вид за в бъдеще:
1. Предварително да дадем на присъединявания записка с това, което ще говори, като разгледаме и обясним заедно с него всички точки.
2. Той трябва да научи поне Символа на Вярата, да знае чина на Литургията, утринните и вечерните молитви.
3. Изповед за целия живот от детството.
4. Да устроим това като религиозно тържество, особено ако това е млад човек: два пъти пропуснах този прекрасен случай. Чинът е много внушителен и за мнозина е полезно да го изслушат, да го възобновят в паметта и сърцето си.
Символиката на брака като тема на проповед на венчание: размяната на пръстените – вечността, всичко общо; свещите – яркото горене на душата; атласът под краката – общността на съдбата; венците – знак за победа, като награда за целомъдрието преди брака, като напомняне за мъченическите венци; общата чаша, обикалянето около аналоя – вечността и т. н.
Разкриването на чудото в Кана Галилейска като символ: водата – обикновеният живот – се превръща във вино на радостта, творчеството, необикновеността на взаимната любов между съпрузите.
Всеки в началото дава по-доброто “вино”, а после все по-лошото и по-лошото. Това е законът на този свят, законът на “прогреса”. Детето, това ангелоподобно същество, пораствайки, придобива черти на грубост, лъжа, вкус към злото. Простата, цялостна натура, като премине през училището, университета, живота – губи всички черти на своята цялостност, появява се раздвоеност, лъжливост, вялост. Такава е и историята на народите. Такъв е в повечето случаи и бракът. В началото – взаимно сближаване, лекота в общуването; после идват вялост, равнодушие и скука, или, което е още по-лошо, злоба, често ненавист и дори окончателен разрив.
Не са такива законите на Царството. Водата, естествена, проста стихия, се превръща във висша стихия, в Евхаристийна влага.
И брака в неговата даденост, не лошия, а човешкия, естествения, ние трябва не само да не снижаваме в по-ниски плоскости – но и да се стремим да постигаме истинско духовно единение, да бъдем не само “една плът”, но и “един дух”, да съзиждаме своя брак по подобие на брака на Христос с Църквата.
Тема за слово за брака
Има три врага на нормалния семеен живот:
Разочарованието един от друг – като следствие от сляпата идеализация в периода на годеничеството.
Самолюбието, третирането на другия като собственост.
Скуката.
Нека празничната радост на днешния ден да продължи през целия ви живот, нека в живота ви никога да не влязат баналността и скуката, нека всеки ден и през целия си живот да бъдете нови и необикновени един за друг – а единственият път към това е задълбочаването на духовния живот на всеки от вас (работа над себе си, интерес към хората, изучаване на словото Божие, самообразование).
Тема за проповед на причастниците
От Тайната Вечеря има три пътя:
Пътят на Христос – подвиг, страдание, смърт и възкресение.
Апостолите дремели в Гетсиманската градина.
Иуда тръгнал към предателство, отчаяние, гибел.
Няколко съвета за преподаването на Закон Божи.
Съвременните деца (особено момчетата) представляват труден материал за педагогическата работа на законоучителя. Те са разсъдъчни, рано изгубват творческата непосредственост, имат слабо развито въображение, те са трезви, практични и склонни към скептицизъм и насмешка.
Естетическото им чувство е слабо развито, както и цялата област на чувствата изобщо, те нямат благоговение, чувство за тайните, за йерархията. Затова би било голяма грешка уроците по Закон Божи да се сведат до запаметяване на определен материал.
Преподавателят трябва да постави на първо място възпитателния момент, въвеждането на децата в областта на религиозните преживявания, вкореняването на религиозни навици в тях. Част от урока непременно да се посвещава на беседа на нравствени и религиозни теми. По пътя на беседата преподавателят трябва да се осведоми за домашната молитва на детето, за ходенето на църква от него и за това доколко му се удава да приложи в живота уроците на вярата и поведението, които получава в клас. Само по този път Закон Божи ще престане да бъде “учебен предмет”, а ще стане душевно дело и живот за детето.
Молитвата на уроците по Закон Божи е най-важният елемент в това преподаване. Същевременно това е начин да се повтарят научените молитви, като се променят в зависимост от обстоятелствата – наближаващия празник, светията на деня, поста, нечия болест, някакво радостно или скръбно събитие.
Важно средство за събуждане на нравствени и религиозни чувства у децата е да им се даде възможност да извършват съответната дейност.
Възможни форми – грижа за училищната икона, украсяването й с цветя, палене на кандилото, прислужване в църквата, събиране на средства за нуждаещите се, съставяне на албум с илюстрации към Свещеното Писание. Форми на вътрешна религиозна активност: молитва за болните, работа над себе си за изработване на послушание, търпение, правдивост и т. н., подготовка за изповед и Причастие.
По време на урока всички евангелски разкази трябва да бъдат прочетени в клас по Евангелието (а не по учебника). Евангелие трябва да има в ръцете на всички деца, и към края на учебната година те трябва с точност да познават неговия състав, реда на отделните части, да умеят да намират изучаваните разкази.
Много е важно цялото преподаване да бъде в постоянна връзка с богослужебния живот на Църквата и църковната година, за да могат децата да посещават богослужението, предварително подготвени за това от законоучителя. Това е един от най-истинските начини преподаването на Закон Божи да се направи живо и действено.
