Автор: отец Джордж Морели
Превод: Елена Попова
Източник: www.antiochian.org
„И като излезе Иисус, видя много свят; и смили се над тях и изцели болните им.“ ( Матея 14:14)
Поглед върху всяка ежедневна медия и предаване лесно може да покаже на някой, който се съмнява, че много хора по света са забравили добродетелта на състраданието, а това наистина е вярно. Повечето светски коментатори предлагат многообразие от социологически причини за тази липса. Св. Никита Стифат, един наш духовен църковен отец, отбелязва точно това, че липсата на състрадание е пряко свързана с нашето отделяне от Бога. Той ни казва, че:
Душата получава благословения или наказания според своите вътрешни дейности. Ако душата се занимава с божествени неща и обработва почвата на смирението, сълзи падат като дъжд от небето и тя култивира любов към Бога, вяра и състрадание към другите и привлича вниманието на хората с лъчите на своята добродетел. Но ако душата се е посветила на светски и просто човешки неща, разбърква и разклаща зловонните води на греха, а така подхранва омраза и пропъжда това, което е добро и красиво . (Добротолюбие, т. IV)
Точното значение над думата светски е: липса на пряка връзка с Бога. В съвременния свят на информационни технологии (ИТ), могат да се открият доста неща, които не само ни разделят от Бога, но и активно насърчават това разделяне или казано на техническия език на информационните технологии – получава се едно изключване и прекъсване. Когато това се случи, както Св. Никита толкова уместно отбелязва: „доброто и красивото“ биват отблъснати и загубата на състрадание към другите е основна последица от това.
Етимология на състраданието
Думата състрадание (на английски compassion) има своите корени и от гръцки език, и от латински. На гръцки проследяваме нейната употреба назад, чак до думи свързани със страданието като патос – pathos (πάθος,); а на латински можем да видим корена на думата – cum, което означава „със“ и passio, т.е. със страдание, и patior – аз страдам. В английския речник значението на думата encompasses (със значение на български – обхваща, обкръжава, загражда, съдържа) всъщност означава „дълбоко осъзнаване на и съчувствие към страданието на друг човек“, както и „разбиране на страданието на другите и желание да направиш нещо, за да го облекчиш.“ [www.wordweb.info]. Хората, които имат някакви заболявания, са наречени пациенти заради тяхното страдание. В известен смисъл, тези, които им състрадават, страдат заедно с тях. Значението на думата състрадание в речника правилно идентифицира три основни психо-поведенчески компонента: емоционален: съ-страдание, т.е. да чувстваш заедно с пациента; когнитивен: да разбираш; и поведенчески: да извършиш някакви действия, с които да облекчиш страданието.
Състрадание – психологически компонент
Състраданието се различава от емпатията. Същественият елемент в състраданието, който го отличава от емпатията е неговият поведенчески компонент. Емпатията означава да мислиш и да чувстваш това, което другите мислят и чувстват. Докато състраданието обединява дълбокото осъзнаване на страданието на другия с желание, което евентуално води към някакви действия за облекчаване на това страдание.
Последователност на развитието
От гледна точка на човешкото развитие, естествената емпатия е основата на просоциалното поведение като алтруизма. (Люис и Хавиланд, 1993). Състраданието е компонент на любовта (практикуване на агапе, любовта – такава, каквато е позната в патристичната литератураi) Любовта е и това, което правим, а не само това, което чувстваме, за доброто и благополучието на другите. Психолозите биха попитали: Как можем да обичаме, как можем да работим за доброто и за благополучието на другите, ако не осъзнаваме тяхното страдание и ако нямаме желание да го облекчим? Може да се каже, че обичаме другите, само ако можем първо да усетим техните нужди. Следователно емпатията може да инициира процеса на състраданието.
Духовно възражение
Но както ще видим по-нататък в статията, трябва да бъдем духовно предразположени към емпатия, за да упражняваме алтруистично-състрадателно поведение с конкретно благочестив етос. Това означава, че състраданието в своята последователност, трябва да бъде божествено вдъхновена агапе любов, която обитава в сърцето. Тази агапе любов, съсредоточена в сърцето, ще накара ума да се ангажира с емпатия и ще го тласне към предприемане на стъпки и действия на състрадание. Това е пълнотата на състраданието, защото тогава тя бива съживена от Божествена любов.
Разбиране на състраданието като се има предвид безразличното и/ или злонамерено поведение
Пълнотата на Божествената любов
Един подход към разбиране на състраданието е да разгледаме неговата противоположност – агресията, като антисоциален компонент. Обещаващ опит за изследване на този аспект е Динамично системният модел, който се дискутира от Граник и Патерсън през 2006. В този модел се използва теория на принудата, която е била развита главно в изследователските лаборатории на Социалния център за обучение в Орегон (Oregon Social Learning Center (OSLC)), чрез събиране и анализиране на данни за взаимодействията между родители и деца в различни естествени среди (Патерсън, 1982; Патерсън, Райд, & Дишион, 1992; Райд, Патерсън, & Снайдър, 2002).
Гералд Патерсън
Теорията на принудата използва процесите на когнитивно-поведенческата психология, за да изучава това как членовете на едно семейство си взаимодействат по такъв начин, че се сформира едно агресивно поведение у децата и едновременно с това се намалява влиянието на родителите върху неуместното враждебно и агресивно поведение на децата. Както е описано от изследователите, това започва първоначално с изисквания от родителите децата им да имат правилно просоциално поведение. Както отбелязах в една статия преди (Морели, 2007): казано на популярна терминология, такова принудително контролиращо поведение се нарича натякване или заяждане. При едни противоречиви взаимоотношения, Патерсън (1976, 1982) открива, че принудително контролиращото поведение от една страна произвежда реактивно подобно принудително поведение от отсрещната страна и така се създава един модел на ескалация. Тази контролираща агресия или натякване се увеличава все повече поради очакването, че постоянството води до възнаграждение. (Бандура, 1986).
Увеличаващите се принудителни опити на родителите, често биват придружени и от ескалация на суровия и рязък тон на гласа (говорна прагматика) (Морели, 2007). Детето, или който и да е човек, който бива принуждаван или насилван по някакъв начин, може да се почувства контролиран и да се противопостави на заяждащия се. Една от причините е, че този, с когото се заяждат, било то дете или възрастен, трябва да поддържа чувство на здравословно лично достойнство. (Морели, 2006). Детето може да схване принудителните задачи като символ на борбата за власт между него самото и една по-голяма власт, произтичаща от загуба на личната му свободата му и чувството, че е ограничено. Дете, което бива принуждавано по някакъв начин, ще иска да избегне, доколкото е възможно, проявата на съгласие. То може да следва този начин на действие, като използва противопоставящо се поведение, за да заяви отново своята власт и чувство за контрол, да поддържа това чувство за контрол в известна степен и така да отстоява себе си, като действа обратно на това, което смята, че е принуждавано да направи. Както Граник и Патерсът (2006) отбелязват, това в крайна сметка води до капитулация на родителите. Изследователите заключават, че: „… принуждаващите взаимодействия са фундаментални поведенчески механизми, чрез които агресията се появява и се стабилизира в развитието.“ Има вероятност този модел да се повтаря при различни обстоятелства в живота. Също трябва да се отбележи, че родителите едновременно оформят принудително поведение, което означава, че учат и децата си да се държат така.
Злобата се разпространява
Например, първата среща, която много деца имат със социална институция извън тяхното семейство и дом е яслата. Принудителните взаимодействия, който са усвоени първо у дома е вероятно да бъдат повторени и засилени от поведението на детето при взаимоотношенията му с другите деца. Патерсън, Литман и Брикър (1967) отбелязват, че „когато детето – жертва на агресивно поведение плаче, отказва се от своята играчка или напуска спорната територия, агресивното дете „печели“. Затова е по-вероятно агресивното дете да продължи да използва същите агресивни стратегии за свои бъдещи цели.“ А после това продължава през целия живот. И ранните, и по-късните модели на анти-социално поведение (включително липсата на съпричастност и липсата на проява на състрадание), изследователите концептуализират като влияние на приликите и разликите при децата и родителите, които включват: когнитивни оценки, емоции, глобални личностни структури и неврологични основи на тези емоции – оценъчни цикли и процеси на обратна връзка. (Люис, 2005).
Ролята на оценъчните процеси
Малтретиране
Оценките на познание и емоция играят ключова роля в развитието на антисоциалните модели. Както Люис (2005) отбелязва, съществува сложно взаимодействие между познанието и емоцията. Засилването на моделите между познанието и емоциите сформира структура на самоорганизирани тълкувания на събитията в реално време и описание на личностните модели на развитие. С течение на времето обаче, при повтарящи се преживявания, когнитивните оценки се появяват във връзка с придружаващите ги емоции, които след това служат за разширяване или ограничаване на поведението. Такива когнитивни оценки имат за цел да привличат вниманието на човека към елементи във всяка ситуация, които са свързани с неговата цел. Граник и Патерсън (2006) си ги представят като когнитивно емоционално поведенчески основи. Тези оценъчни процеси са подобни на предварителната доминантност на автоматичните мисли, които предизвикват когнитивна и поведенческа дисфункция, както е описано в материала на изследователите и клиницистите на Когнитивно-поведенческата терапия (Бек, A.T. 1991, Бек, Дж.С. 2011, Бърнс, 1980 и Морели, 2010).
Един конкретен пример за това как принудата увеличава злобата
Един изследовател (Форгач, 1989) открива, че гнева и презрението са основни емоционални следствия и за родителите, и за децата, които се намират в някакви в принудителни ситуации. Това може да се схване като ескалиращ синергичен процес, в който крайният резултат е по-голям от сбора на следствията при двама или повече взаимодействащи си души. Един такъв пример, който илюстрира този процес, е даден от Граник и Патерсън и си струва да бъде цитиран:
Една майка моли сина си да се съобрази с нейната неясна молба, например: „Помогни с почистването на къщата.“ Точно преди да отправи своята молба, тя се чувства разтревожена и неспокойна, защото си мисли за много неща, които трябва да свърши преди края на вечерта. Детето, което играе на видео игра, чува молбата на майка си и започва да се дразни, защото си мисли, че майка му винаги се заяжда само с него, но не и с брат му. И докато тези нискокачествени [дисфункционални] емоции и оценки се обединяват, той грубо отказва на молбата на майка си (като й казва: „Иди и си изчисти сама!“). Нейното внимание вече е напълно насочено към откритото неподчинение на сина й, и поради тази [благоприятна] обратна връзка, безпокойството й се увеличава заедно с очакването, че синът й ще ги въвлече и двамата в конфронтация. Тя също започва да се дразни от неговото неподчинение. В опит да регулира своето напрежение и раздразнителност, майката предлага да отидат на ресторант и след това евентуално той да й помогне. Но приемайки майка си като дразнител, който само натяква и като пречка към осъществяване на неговата цел, (т.е. да продължи да си играе с видео играта), раздразнителността на детето прераства в гняв, който се изразява чрез бурно оплакване. В отговор, при тези така продължаващи (благоприятни) процеси на обратната връзка, чувството на раздразнение у майката се превръща в гняв, който заменя нейното безпокойство и тя започва да го свързва с начина, по който оценява детето си като „егоист и лош“ и като пречка за нейната цел в крайна сметка тя да си почине. Нейната враждебна емоция или с други думи, оценка амалгама, я мотивира да започне да заплашва сина си с крайни последствия или да го омаловажи и очерни за отмъщение. Разбирайки гнева й, поведението на детето също ескалира, то се ядосва още повече, и неговата оценка за майка му се променя: от „майката – напаст“, за него тя се превръща в „майката – чудовище“. Скоро тези реципрочни взаимодействия между оценъчните компоненти, емоции и остри думи се стабилизират отново чрез благоприятните процеси на обратната връзка. Детето продължава да си играе на видео играта, пренебрегвайки това, че майка му е многозначителна и гневна, и неговото достойно за порицание възприятие за нея се стабилизира. Майка му, която се чувства поразена и неспособна да продължи да се бори, преминава от гняв към презрение, което пък се стабилизира, заедно с това, че тя преценява детето си като „безполезно“ и „винаги лошо“. И двамата остават в това кипящо състояние за останалата част от вечерта .
Един начин, по който може да се изтълкува този сценарий е, че всеки от двамата е воден от съсредоточеност единствено към себе си, а това блокира разбирането за състоянието на другия. Майката смята, че има право да накара сина си да се съобрази с нейната воля. А момчето схваща натякването на майка си и нейното поведение като „пречка към неговата цел“.
Анонимността на социалните медии зарежда с безразличие и злоба
Многобройни проучвания показват, че анонимността е психологически променлива величина, която влияе на липсата на състрадание и съответно представлява открита проява на антисоциална агресия. Анонимността се разраства благодарение на разпространението на социалните медии (Сюлер, 2004). Група изследователи (Постаймс, Спийрс & Леа, 1998) считат, че хората, които споделят обща социална идентичност ,,могат да бъдат по-податливи, чувствителни и възприемчиви към групово влияние, социално привличане, стереотипи, използване на компютър за писане на текстове и съобщения със сексуално-полово съдържание и дискриминация чрез анонимна комуникация посредством компютър.
Изследване на състраданието
Състраданието като емоция
Някои от по-ранните проучвания на състраданието, в които фокусът е бил върху разбиране на състраданието като такова, което е свързано с емпатийната загриженост (Дейвис, 1983), симпатията (Айсенберг и сътрудници 2007) и съжалението (Фиск и сътрудници, 2002), включват оценки на проява на загриженост към по-нещастни хора. В едно проучване на Кампос и сътрудници (2009) е установено, че състраданието и съчувствието се групират заедно с подобни думи за просоциални емоции като “доброта, нежност, топлина и грижа.” Някои проучвания показват състраданието като състояние (кратка реакция-отклик на специфична ситуация или контекст), в сравнение с постоянната характерна черта или отличителен белег и разпореждане с времето (Шиота, Келтнър, & Джон, 2006).
Критично променливи величини в изследванията на добротата
Има различни теории за критичните променливи величини, които съставляват състраданието. Изследователите Гоец, Келтнър, & Самън-Томас (2010) считат, че: „…в концепциите за изследване на оценките, този анализ показва, че състраданието се сформира от: 1) отношението на страдащия съм самия себе си; 2) осъдителността на страдащия към [неблагоприятния] изход; и 3) способността на човека да се справи с настоящата ситуация.“ Би могло да се предположи, че антисоциалните лоши последици от Динамичния системен модел и нарастващата анонимност като фактор в момента намират реализация в социалните медии и както е описано по-горе, те ще повлияят на всички оценъчни процеси. Първоначалните изследвания, които проучват тези променливи величини като културата (например, различия в начина, по който състраданието се изразява върху лицето и тялото и начина, по който се предава), половите различия, психо-неврологичните променливи величини като възрастта, промените в развитието и сексуалните различия, остават за по-нататъшно проучване.
Състрадание – любов?
Гоец и сътрудници (2010) правят разграничение между състраданието и любовта: „Състраданието е отклик на страданието и негативните [неблагоприятни] събития, докато предшестващите състояния на любовта са главно положителни [благоприятни] събития. Но Христос не прави такова разграничение и то не се разбира по такъв начин от Неговата Църква. В психологически план, любовта, както ни учи Христос, е в съответствие с това, което Джордж Кели (1955, V. 2) би нарекъл суперординатна конструкция, която обхваща всичко. Тя произлиза от организационно естествения извод, който гласи, че „всеки човек има характерно за себе си развитие и за свое лично удобство той се намира в състояние на очакване на събития, а това е една конструкционна система, която обхваща поредни взаимоотношения между отделните конструкции.“ Кели продължава нататък, като изтъква, че: „една конструкция може да включва и друга такава, като част от своите елементи.“. Това може да се разбира и като йерархична организация, в която по-висшия ред или абстрактните суперординатни конструкции са „основните конструкции“, които значително допринасят за нашата идентичност и за начина, по който възприемаме себе си във взаимодействие със света. Но Гое; и съдружници (2010) цитират едно проучване, което те наричат „интригуваща възможност“, и в което се казва, че любовта всъщност е основният фактор за състраданието. Те отбелязват, че трудовете на Грайтмайер, Рудолгф & Вайнер (2003) показват, че състраданието „се ръководи от любовта и оценяването на другия човек, като вероятно това става чрез преценяване на личната значимост“. Това изследване се отнася и до оценяването на осъдителността и крайната нуждата от състрадание от страна на получателя.
Духовни съображения относно състраданието
„Любовта“ – крайната суперординантна конструкция
Самият Христос ни е дал тази крайна „суперординатна конструкция“. Той казва: „…да Го любиш от все сърце, и с всичкия си разум, и с всичката си душа, и с всичката си сила, и да любиш ближния както самаго себе е повече от всички всесъжения и жертви.“ ( Марка 12:33). Това със сигурност е разбирането и на апостол Павел, който пише до галатяните: „Защото целият закон се изпълнява в една дума, именно във: възлюби ближния си както себе си.“ (Галатяни 5:14). И така, в смисъла на христоуподобяването, състраданието без любов е безсмислено. Както казва св. апостол Павел на коринтяните: „И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, – щом любов нямам, нищо не ме ползва.“ (Първо послание до Коринтяни 13:3). Разбира се, за христоподобното състрадание, всякакво разграничение, което хората правят въз основа на такива оценки, трябва да бъде отхвърлено и/ или намалено. Нима Христос не ни казва:
„И който те принуди да вървиш с него една миля, върви с него две.
42. Томува, който ти проси, давай, и не се отвръщай от оногова, който ти иска назаем. 43. Слушали сте, че бе казано: “обичай ближния си, и мрази врага си”.
44. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, 45. за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. 46. Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? 47. И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците? 48. И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец.“ (Матея 5: 41-48).
Необходимостта от разпознаване на истинската нужда
Както отбелязва Морели (2009), оценяването на критерия за оказване на помощ (в случая състрадание) е, че „това е за доброто и благополучието на човека“. Това оценяване трябва да бъде водено от разпознаването или от това, което нашите църковни отци наричат: „diakrisis“ – добродетелта да бъдеш способен да разграничаваш мислите, които са от Бога и тези, които не са. Например, зависимите хора, които не са получили възможността да се научат на функционално поведение, от което са имали нужда и на което са способни да се научат, това не е за тяхното добро и за тяхното благополучие. Такава е нуждата от божествена оценка на тяхната истинска нужда.
От войната във Виетнам до сега, посещавам отделения за увреждания на гръбначния стълб в административните болници на ветераните. Персоналът на болницата, а даже и посетителите, получават инструкции никога да не извършват никакви действия за парализираните ветерани, които те биха могли да си свършат сами, освен ако не бъдат специално помолени, и то при условие, че парализираните наистина не могат сами да направят това, за което молят. Лично на мен това ми беше трудно. Аз съм възпитан, например, да отварям вратите на хората, да вдигна нещо, което може да са изпуснали и да им го подам, и т.н. А сега трябваше да наблюдавам как ветерани, страдащи от параплегия и парализа, се борят сами да извършат някакви простички действия. Но това наистина е за тяхно добро и за тяхното благополучие. Те трябва да се научат да правят сами всичко, доколкото могат, за да си бъдат максимално самодостатъчни. Дори и сега, когато съм православен капелан на повикване към местния център за полагане на грижи на ветераните, трябва да спазвам тези инструкции и да се придържам към тях.
Гордостта и любовта към себе си могат да подкопаят състраданието
Вижте какво казва Св. Йоан Лествичник за гордостта в своята духовна класика Лествица – Божествената стълбица на Св. Йоан Лестничник водеща към небето: „Гордостта е отхвърляне на Бога, бесовско изобретение, презрение към човеците, майка на осъждането, изчадие на похвалите, знак на безплодие на душата, прогонване на Божията помощ, предтеча на безумието, виновница на паденията, причина за беснуване, извор на гняв, врата на лицемерието, крепост на бесовете, пазител на греховете, причина за немилосърдието, непознаване на състраданието, жесток изтезател, безчовечен съдия, противник на Бога, корен на хулата.“ (Цитатът е взет от българското издание на книгата Лествица, Света Гора, Атон, Славянобългарски манастир, „Св. Вмчк Георги Зограф“, 2004, стр. 204)
Казано правилно на съвременен език, гордостта е майка на всички останали страсти. Тя е съвършената буря, в която всички други страсти се развихрят, любов към себе си, самонадеяност, арогантност и тщестлавие – може да се види как всичко това произхожда точно от този корен. Св. Йоан даже нарочно свързва гордостта с „непознаване на състраданието“.
Разсъждавайки върху съвета на св. Максим Изповедник (Добротолюбие т. II), това също може да ни помогне при намирането на връзка между липсата на състрадание и антисоциалните видове агресивно поведение, описани по-горе. Въпреки че изрично говори за страстта на лакомията, Св. Максим включва предпазливост към “любовта към себе си, тъй като тя разделя естествените връзки на състрадание.” Това разбиране е доразвито от духовния отец на нашата света Църква, св. Никита Стифат, който пръв посочва, че “нищо друго не пречи толкова много на някой, който наскоро се е ангажирал в духовната война, да изпълнява заповедите, както този гибелен порок на любовта към себе си, (Добротолюбие, т. IV) и след това предлага духовна основа за решение: “Ако човек се изпълва с божествени неща, в основата на смирението, в която е преодоляването на нарцистичната любов към себе си, той може да култивира любов към Бога, вяра и състрадание към другите. ”
Един съвременен пример за това, че състраданието е безсмислено, ако няма любов, ни е даден от съвременния светец и духовен отец на Църквата, старецът Паисий Светогорец (2008). Първо той ни казва:
Това е най-важно от всичко: да имате истинска любов помежду си…, а не лъжлива. Винаги, когато имате истинска загриженост един за друг, състрадание и любов, можете да действате правилно. Добротата и любовта овластяват.
Старецът Паисий Светогорец
След това светият старец продължава нататък и прави връзка между божествената любов и състраданието, даже още по-категорично и с конкретен пример:
Любовта е божествен атрибут и изпълва другия. Даже в болниците, когато лекарите и сестрите изпитват истинско състрадание към своите пациенти, това е най-ефективното лекарство от всички останали, които им се дават. Пациентите чувстват, че за тях са се погрижили с любов и получават чувство за сигурност и утеха.
iАгапе: неегоистична, безусловна любов, каквато лицата на Светата Троица имат помежду си и жертвена любов, каквато Христос има за човечеството. „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен. “( Иоана 3: 16).
