Сянката на рутината

1738 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Когато човек повярва в Христос и небесният огън възпламени сърцето му, всичко в и извън него се преобразява. Той възкръсва като феникс от пепелта на своето падение и се радва като новороден на един свят от неочаквани чудеса. Душата му изпада в пламенни възторзи, преминава през състояния на патос и възхита, преживява такава ревност и вдъхновение, че той дори става склонен на саможертва. Жадният му ум се потапя в примамливия свят на мистика и вдъхновение, разкриващ се в неувяхващия пример на светци, блажени и праведници. Изпълнен с дръзновение и желание за духовни подвизи  новоповярвалият поглъща цитати от творенията на светите отци и е готов да захвърли всичко старо и отдавнашно, което е имал до придобиването на тази необяснима харизма. Тогава с „огън и дух Светий” човек започва да изживява своята лична и съкровенна метаноя.

Протестантите наричат това „обръщане” или просто „изливане на Духа”. Светите отци в своите проникновени творения описват три етапа на духовния живот. Първият — когато Бог посещава човека, отваря неговите духовни очи и излива благодатта си. Вторият — когато се отдръпва и очаква осененият от него да закали своята лична вяра в трудностите и изпитанията. И третият — след преминаването на „долината на смъртната сянка”, когато успокоеният неофит трябва да изкове своя личен ритъм на духовен живот.

Тогава или малко след това  обаче се появява една опасност — човекът да попадне в плен на един коварен враг, на една особена съблазън по пътя към спасението на душата —рутината. Какъвто и да е православният християнин — духовник или мирянин, той може да се озове в този особен плен,  който да го държи неопределено време. И това ще престане тогава, когато той сам реши да превъзмогне това сиво състояние със силата ва свободната си воля, озарена от Божията благодат.

Рутината е като ръждата за желязото и борбата с нея трябва да започне още при първите симптоми, така както при всяка болест, за да може да бъде избегната нейната пагубна сила своевременно и предвидливо. Уви, всеки от нас, вярващите православни християни, е изпитвал тази съблазън. Със сетивата на духа си е усещал нейната пагубна сянка, която попада върху душата. Тя е особено осезаема, когато човекът вече е изградил своя духовен ритъм. Независимо дали  сянката попада върху личното молитвено правило, участието в богослужението или индивидуалния подход към всяко нещо в светото Православие, тя може да се превърне в препъникамък или в подмолен риф по тесния път на подвизаването.

Колко често виждаме в храма хора с отегчени физиономии, уморени лица, които са успокоени в своята лична вяра. Те са се настанили удобно в личната си топлохладност, вътрешно са убедени, че не само са намерили правилния път, но и едва ли не дават всичко от себе си на Бога. Те са като работници, които се трудят на нивата на господаря си и вътрешно са се съгласили да не се стараят особено и вършат това с убеждението, че ще получат своята отплата. Безизразни и мълчаливи, носещи изтощението от своя духовен опит и трескави молитвени възторзи, те са като застинали. Интелектът или търсещият ум, този вечно жаден и често лукав хищник, е винаги изкушаван да въведе личността на православния в това сиво състояние. Защото услужливо търси оправдание за себе си в обстановката и атмосферата около него. Изкушенията за това са много — недостатъците на духовниците (поради неизбежната им лична немощ), отношенията между миряните или просто различното ниво на въцърковеност на вярващите. Към всичко това се прибавят и личните разочарования с аргумента, че Бог невинаги помага и остава някъде далече. А в Своята премъдрост Той е длъжен да го направи, защото най-добре вижда състоянието на подвизаващия се, но ако не отговаря, това е защото търсещият не може да понесе и оцени получения дар. Към всичко това се прибавят укорите и подигравките на колеги и познати. Техните леки убождания и острите стрелички на дявола, проявили се по Божие допущение, могат да тласнат вярващата душа към тази сива зона на отстъпление. Нашата паднала природа е силно уязвима от всичко това. Нещо повече —може да се стигне до отдръпване и пълно отпадане от вярата. Нека си спомним светите апостоли, които са били в непрестанно и пряко общение със своя рави Иисус, виждали са потта на лицето Му, усещали са дъха Му, но са отпаднали и в немощта си са се обръщали към Него с откровеното и трогващо моление: „Усили у нас вярата!”(Лук. 17:5). А колко повече това се отнася за нас, грешните и недостойните, които сме толкова податливи на въздействията на стихиите, връхлитащи ни отвсякъде. Те наистина могат да ни отклонят и да намалят порива на нашата лична вяра. Спасителят често ни призовава в светото Писание с горещия повик от примери и притчи да проявяваме своята лична вяра, а св. ап. Павел се обръща горещо към нас: „В усърдието не бивайте лениви; духом бъдете пламенни”(Рим. 12:11).

Много са съблазните пред вярващите, а изкушенията по стръмния път нагоре никога не спират и ние знаем, че ще бъдем изпитвани до последния си дъх. Всеки от нас прилича на воин, който е застанал в центъра на арената и отблъсква ударите на враговете, които го засипват от всички страни. Светът, „кесарят”, външните и личните разочарования —всичко способства за това. Твърде често на нас, православните, е присъщо едно особено състояние на застиналост, леност и полунехайство в подвизаването по личния път на вярата, без силно желание за добротворство и с липса на ревност, което ни оформят като притихнали и компромисни хора.

Ние притежаваме съкровище и това е учението на светото Православие, но невинаги можем да оценим неговата безценност и неоценима духовна стойност. То е изповедническо, вътрешно и съкровено , „светая светих”  на християнството, но това не ни дава право да потъваме в едно полулениво състояние и да се наслаждаваме на неговите дарове, а напротив, задължава ни да проявяваме лично дръзновение и ревност към отстояването му.

Затова и всеки от нас на попрището, на което е призван, е длъжен да усилва вярата си, за да не попадне в зоната на топлохладността. Въпреки разочарованията от себе си и околните, всеки е длъжен да помни и никога да не забравя „своята първа любов”, а именно, патоса и възторга на своето обръщане и опиянение от първите стъпки на духовното прохождане. Да разгаря личния огън на своята вяра с искрена молитва и да черпи пример от житията на светиите и праведниците, за да не забавя ритъма на духовния си живот. Защото никой от нас не знае какво му е предопределил Всемогъщият и Всемилостивият Бог и кога ще бъде призован да даде отговор пред Неговия съд за всичко свое. Амин.