Автор: архим. Емилиан Симонопетритски
Източник: “The Way of the Spirit: Reflections on Life in God”
Превод: Пламена Михайлова
След като сме опразнили себе си доброволно (вж. Фил. 2:7), следва да изразим своето желание и копнеж, ако жадуваме да влезем в Божията благодат и сила. Първото нещо, което Бог иска от нас, е да засвидетелстваме своето желание с всяка молитва (Ефес. 6:18). Това не означава, че трябва да използваме безкраен запас от различни молитви, понеже това би било нещо земно. Напротив, това означава, че в крайна сметка е нужно да превърнем в молитва целия си живот, така че “всяко наше дихание да бъде за Христос”.
Молитвата е най-боговдъхновеният елемент, съществуващ в човека. Тя ни отвежда при Бога; това е начинът, по който се съединяваме с Него. Посредством молитвата общението на трите Лица на Светата Троица става наше достояние и средство за нашето лично общуване с Твореца. Тук въпросът не е в това да произнасяме на глас една или друга молитва, а в това да превърнем в молитва всичко в нас, за да се молим на всяко място, с всяка молитва.
Както разбирате, молитвата е поглъщане на ума в Бога, преобразяването му в Божия колесница (вж. Пс. 67:17; Иезек. 23:24). Молитвата наподобява немощ: съвършената и цялостна неспособност на ума да живее отделен от Твореца (вж. 2 Кор. 12:9). Молитвата е състояние на ума, при което той бива грабнат и съединен с Бога. И горко ни, ако сме толкова земни, че трябва да решаваме дали да се молим и кога да започнем да се молим; ако е нужно тялото ни да заема определено положение или поза, за да се молим, ако трябва да “казваме” своите утринни, следобедни, вечерни и нощни молитви, и изобщо ако подхождаме с “трябва” в своя молитвен живот. В такива случаи молитвата се превръща в недостижим идеал, в рутинно занимание, а не в наше истинско и главно призвание. Тъй както правилната функция на очите е да виждат, на ръцете — да усещат, на устата — да говори и да възпява Бога, така и главното и правилно предназначение на ума е да се моли.
Но има и още нещо, понеже ап. Павел не казва само с всяка молитва, а с всяка молитва и просба (Ефес. 6:18). Обръщам се към някого с молба, когато изпитвам дълбока нужда, когато усещам, че съм ограбен, гол, преследван, наранен, лишен от всичко; тогава се обръщам към някого и търся помощ, подкрепа и приютяване.
В този смисъл с всяка просба означава, че трябва да призная своето крайно окаяно положение, своето състояние на безнадежден, вътрешен безпорядък; да разбирам, че съм оголен от Божията благодат и лишен от Божията сила; че в мен не се осъществяват действията на Неговата сила (вж. Гал. 3:5; Ефес. 3:7), защото благодатта не е намерила откъде да влезе в мен и да извърши онова, което възнамерява. Тя иска да ме разтърси, да ме обгърне, да ме заслепи, да ме разруши: да направи с мен каквото поиска. Но за да се случи това, аз трябва да стана съвършен инструмент в нейните ръце.
Веднага щом осъзная, че все още не съм се предал изцяло на Божията благодат и сила, когато видя, че Бог не направлява живота ми, моето чувство на голота се превръща в сърцераздирателен вопъл, в ридание пред Бога. Когато надмогна своето лично падение, страсти и грях; когато преодолея своята болка, сълзи и горчивина; когато победя тревогата, притеснението и скръбта, тогава ще мога да заплача и да умолявам Бога да разслаби връзките, които ме отделят от Неговата благодат, да разслаби свързаността ми с плътта, света и суетата. Тогава ще мога да Го помоля за меча на благодатта (Ефес. 6:17), който да разсече гордиевия възел и да ме освободи от земните връзки, така че да разперя криле и да се въздигна към небесата.
Повтарям отново: да ридая и умолявам с всяка просба. Имате ли Божията благодат? Тя действа ли във вас? Може ли да поиска от вас каквото и да е и вие веднага да се покорите? Или ще се сблъска с преграда, с отрицание, с едно окаменяло сърце и самонадеяна воля, с едно плътско създание, което не умее да се съединява с Бога? Господ върши ли чрез вас велики дела в света? Може ли да извърши дори едно малко знамение вътре във вас? Може ли свободно да влезе и да излезе или дверите на душата ми са здраво залостени пред Божията благодат?
Когато видя, че се намирам в такова състояние, тогава ще плача, ще умолявам, ще скърбя и ще проливам обилни сълзи. И тези сълзи ще бъдат светозарни. Те ще бъдат огнени. Те ще изпълнят моето същество със светлината и пламъка на Светата Троица.
Това имаме предвид, когато казваме с всяка просба. Това е единствената причина, поради която ни е позволено да скърбим и плачем. Не защото съм извършил грях, понеже този вид скръб идва от наранената ни гордост. Не защото преминавам през една или друга криза, или защото хората са се отнесли несправедливо с мен, направили са ми това или онова. Не. Но когато преодолея страстите и достигна безстрастие, тогава ще мога да плача и сълзите, капещи от очите ми, ще бъдат божествени. По този начин мога да потърся благодатта и силата Божии.
