С една целувка по-близко до смъртта

1969 0
tseluvka-vreme

Автор: йеромонах Саватие Баштовой
Източник: sfaturiortodoxe.ro
Превод: Людмила Грибнева

Когато бях малък не можех да понасям тиктакането на часовниците. И то не защото имах проблеми със заспиването или с нервите, а защото часовникът ми напомняше за съществуването на времето. Всяко тик-так за мен бе подобно на почукване на вратите на смъртта. Когато лежах в леглото и единствено очертанията на прозореца се виждаха в тъмното, тогава цъкането на часовника приличаше на шума от колелата на влак, който ме водеше към смъртта. Един удар беше толкова кратък, но достатъчен, за да ме потопи в непреодолима тъга, тъга, от която не мислех, че ще мога някога да изляза. Ужасно беше да знам, че няма да мога да върна времето на живота си дори с едно тик-так. Страдах от мъка, чувствайки как този монотонен и тъжен звук изчезва завинаги и безвъзвратно в небитието.

Отново изживявах това чувство особено вечер, когато си лягах. Но истинската тъга и самота ме поразяваха в чуждите къщи, дори при баба ми, където ме приспиваше голям съветски часовник. Тогава мислех колко депресивно би било да чувам подобни часовници през целия ден, но в същото време осъзнавах, че те цъкат дори когато не ги чувам. Каквото и да правех, където и да отивах, времето минаваше.

Единственият смисъл, който все още виждах, бе най-внимателно да наблюдавам минаването на времето, да го отчитам и обяснявам. Това беше най-болезненото занимание в живота ми, но не беше напразно.

Започнах да виждам отминаването на времето във всичко: в листата, които падаха или просто се движеха, във всяка промяна, във всяка дума или жест, които ненадейно биваха поглъщани от миналото като от рояк пирани. Аз сам бях безпомощен и неподвижен, изправен пред миналото, което ме поглъщаше малко по малко.

Отминаването на времето може да бъде измерено с всичко. Аз го правех с дрехите, които израствах, с хората, които умираха или се женеха. Нищо не може да спре минаването на времето. Дори влюбените могат да кажат: ние сме с едно докосване по-близо до смъртта, с една прегръдка, с една целувка по-близо до смъртта.

Ние винаги сме по-близо. Много пъти се улавям със същите мисли по време на литургия, когато свещениците и дяконите си разменят целувките за прошка и любов, преди да приемат свето Причастие, Тялото и Кръвта Христови. Тогава те се прегръщат и, целувайки се един друг по рамото, казват: „Христос е сред нас”, а другият отговаря: „Той е и ще бъде”.

Колко прекрасно! Тогава те наистина са с една целувка по-близо до смъртта, но и по-близо до Живота. Тогава се моля за едно нещо – тази целувка да доведе и мен по-близко, специално до Живота, а не до смъртта.