Автор: Деян Петров
„Затова царството небесно прилича на цар, който поиска да си разчисти сметката със слугите си“ Мт. 18:23
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри!
Кой е царят в притчата от днешното Литургийно Свето Евангелие няма съмнение – самият Господ Бог, нито имаме колебание относно споменатото „разчистване на сметките“ – това е именно Страшният Съд над живи и мъртви, когато всичко скрито ще се открие и ще бъде въздадено всекиму според Божията справедливост и правда. Наистина страшен съд! И той е неизбежен, от него никой не може да се отклони, не може да иде в друга държава, да представи документ, че е болен, да намери умел адвокат или да се измъкне с някакви процедурни хватки. Дори да сме мъртви ще бъдем изправени пред този съд. Съд страшен с неотменимостта си, с абсолютната си обективност и истинност и с категоричността на присъдата си, без право на обжалване. Съд, от който всички ние, грешните се боим – боим се дотолкова, че се опитваме всячески да го забравим – ядем, пием, веселим се, гледаме филми, четем книги, улисваме се в ежедневието, играем си на християнство дори, учим богословие и говорим за Господа, но всъщност просто бягаме от Него. И Бог е добър и зачита свободната ни воля – никога не ни насилва да сме близо до Него. Но срещата ни е неизбежна – в деня на Страшния Съд.
Най-важното обаче не е наказанието на грешниците, а наградата на праведниците. Защото след деня на Страшния Съд следва Небесния Йерусалим, за който често пеем в богослужбата. Чудния град, в който праведниците ще пребъдат с Бога, с хиляди ангели, в светлина и вечна радост и това е истина, това ще бъде реалността, както тази, в която живеем.
Бог не е жесток, Неговият Съд е всъщност съд на любовта, съд на справедливостта, съд, в който казват, че всеки ще осъзнае в пълнота какво е причинил на другите и сам ще го изживее. Всъщност на такъв съд ние сами ще се осъдим, чрез делата си, чрез непослушанието си и упоритостта в греха. Защото ние знаем и постоянно Светата Майка Православната Църква ни повтаря с устата на духовниците, с гласовете на певците, с думите на Свещеното Писание кое е добро и праведно. Синът Човешки дори дойде не да осъди грешниците, а да призове грешниците към покаяние, да подири и да спаси погиналото (Мт. 11:18). Да ни потърси и извади от удобното, но пагубно легло на греха и да ни спаси.
Така Страшният Съд се превръща в желан завършек, във венец на правдата, защото ако през целия си живот сме търпели неправди, смирявали сме се, прощавали сме и сме се старали във всичко да бъдем добри християни, наистина ще осъзнаем, че сме небесни граждани (Фил. 3:20) и че тук, на тази земя нямаме постоянен град, но търсим бъдещия (Евр. 13:14), където е истинското ни жилище.
И така, какво ни казва притчата на днешното Свето Литургийно Евангелие? Че ще има разчистване на сметката, сиреч всеки ще получи заслуженото си и че това е неизбежно. Няма царство без армия и държава без съд, нито живот и действия без последствия. Също така – че нашите дългове са големи, неизплатими, че заслуги нямаме – как да върнеш 10 000 таланта сребро – близо 350 000 килограма! Но ако имаш истинско съкрушение, ако желаеш да изплатиш дълга, тоест да се стараеш да поправиш злото, което си извършил и което всъщност много тежи, Господарят ще се смили и ще те оправдае. Не поради заслуги, а по благодат, даром, независимо колко дължиш. Но ако ти се окажеш недостоен, лукав слуга – а знаем кой е всъщност лукавия и какво означава лукавство – притворство, коварство, двуличие, хитрост – все неща, които сякаш много ни помагат в ежедневния живот, ако тръгнеш да търсиш 100-те динария – към 380 грама сребро от другаря си, тоест ближния си, ако бъдеш несправедлив, ако изискаш своето дребно вземане, като на теб ти е простен гигантски дълг, горко ти! Защото ако ближният прегрешава пред нас за нещо, колко повече ние сме грешни пред Бога, ако ние се имаме за чисти и честни, колко ще сме мръсни и лъжци пред Господа – не заради недостойнството ни, а защото не сме милосърдни, защото ако ние се молим и се каем и Бог ни прощава, кои сме ние, че да не простим на ближните си – хора като нас.
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри! Колкото и да сме праведни, честни, постоянни в молитвата, усърдни в делата на вярата, истинни в покаянието, твърди в смирението и верни до край, грехове имаме и ще имаме. Няма да можем да се сравним с Господа, дори в човешки образ той беше по всичко подобен на нас, освен по греха – сиреч ние винаги сме длъжници. Но ако сме получили, трябва да дадем, ако ни е простено, трябва да не търсим своето и напълно и изцяло да осъзнаваме значението на думите „прости ни тъй, както ние прощаваме на своите длъжници“ и така да живеем, че да можем да се обръщаме към Господа с тези думи, да чакаме възкресението на мъртвите с надежда и да бързаме към Страшния Съд, за да имаме живот с Бога и светиите в бъдещия ден и да видим с очите си новото небе и новата земя, да влезем в светия град Йерусалим, нов, слизащ от Бога, от небето, стъкмен като невеста, пременена за своя мъж и да чуем гласа от небето да говори: ето скинията на Бога с човеците, и Той ще живее с тях; те ще бъдат Негов народ, а Сам Бог ще бъде с тях – техен Бог. И ще отрие Бог всяка сълза от очите им, и смърт не ще има вече; ни жалейка, ни писък, нито болка няма да има вече. (Откр. 21). Вовеки, амин!
