Автор: свещ. Ивайло Борисов
Вярвам, защото е абсурдно.- Тертулиан
Какво е това нещо, с което великият апостол на Христос св. апостол Петър Го е прославил?
Дали с огнената си реч, благодарение на която в редиците на Църквата Христова са влезли хиляди души (срв. Деян. 2:41)? Или може би с близостта си до Спасителя? Все пак апостолът присъства на най-важните събития, свързани със земния живот на Месията.
А може би св. Петър е прославил Христос със силната си вяра, станала символ на самоотверженост и пълнота; вяра, върху която се извисява стройното здание на Църквата Христова (срв. Мат. 16:16-18)?
Или апостолът прославя Бога и до днес чрез своите две съборни послания, които са част от новозаветния библейски канон и чрез които той непрестанно говори с нас? „Но вие сте род избран — ни казва св. апостол Петър — царствено свещенство, народ свет, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина“ (1 Петр. 2:9).
Разбира се, благодарение и на всички тези неща апостолът е прославил и прославя Бога, но думата ни е за друго. За правилния отговор на поставения от нас въпрос в помощ ни идва любимият Христов ученик Йоан.
В евангелието според св. апостол и евангелист Йоан, в 21 глава, ние може да прочетем как Господ Иисус Христос трикратно попитал ученика Си Петър дали Го обича, с което възстановил апостолското му достойнство, загубено след трикратното отричане в двора на първосвещеника (срв. Иоан. 18:15–18, 25–27). След като получава утвърдителния му отговор, Христос му казва: „Истина, истина ти казвам: когато беше по-млад, сам се опасваше и ходеше, където си щеше; а кога остарееш, ще простреш ръцете си, и друг ще те опаше и поведе, където не щеш“ (Иоан. 21:18). В следващия 19 стих апостол Йоан ни пояснява: „А това Той рече, като даваше да се разбере, с каква смърт Петър ще прослави Бога“.
От Свещеното Предание знаем, че св. апостол Петър загива мъченически през шестдесетте години от новата ера по време на царуването на първия гонител на Християнската църква — кръвожадния римски император Нерон. Апостол Петър е разпънат на кръст с главата надолу, защото самият той се е считал недостоен да умре като своя Божествен учител.
Със сигурност това място ни изправя пред една антиномия, пред едно противоречие — как така нечия смърт, и то смърт на такъв човек, може да бъде прослава на Твореца? Как може да си помислим, че именно смъртта, а не животът, даден от Бога, би била използвана за Негова прослава?
Как може чрез едно поругаване на човека, чрез едно позорно деяние, извършено над тялото и душата му (защото това, което се случва с тялото ни, се отразява и върху нашата душа), да бъде прославен Бог? Тук е мястото да си припомним, че християнството промени хода на историческия процес, че то измени разбирането на голяма част от човечеството за това, що е слава и чест, позор и падение.
Нека си спомним, че именно чрез страданието и смъртта на Христос на кръста е извършено спасението на целия човешки род. Тези най-несправедливи и позорни факти от човешката история са ключът към славното Христово Възкресение от гроба.
В името на изкуплението на Своите създания Спасителят избра трънливия път на саможертвата. „Защото Бог толкова обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“ (Марк. 3:16). Тази изкупителна жертва се превръща в част от Неговото величие и слава. Този кръстен подвиг, това Негово самопринизяване („кеносис“) става неизменна част от Неговото величие — ненапразно върху някои православни кръстове може да срещнем надписа „Цар на славата“.
Да се върнем при темата за кръстната смърт на св. апостол Петър.
Реално, римските воиници, участващи в екзекуцията на апостола, са изпълнявали едно рутинно задължение. Със сигурност това не е било нещо ново за тях. Знаем, че в Римската империя разпъването на кръст е било тежко наказание за опасни престъпници. Вероятно войниците са мислели, че убиват религиозен фанатик, член на нова юдейска секта, непризнаваща божествения авторитет на императора и внасяща поредния смут в обществото. Те не са знаели, че ръцете им приковават към позорното дърво един велик човек, който бил „вожд на апостолите“ (св. Йоан Златоуст), близък приятел на Този, чрез Когото всичко е станало.
Чрез смъртта си огненият апостол станал истински свидетел на Христа Господа, мъченик в Негово име — нека не забравяме, че в старогръцкия език думите за свидетел и мъченик са идентични —μάρτυς/μάρτυρ.
От евангелското повествувание научаваме, че самият апостол и евангелист Йоан е счел кръстната смърт на неговия приятел и съапостол Петър за прослава на Бога. Вероятно така са смятали и другите апостоли — ненапразно всички дванадесет апостоли — с изключение на Йоан, починал в дълбока старост — умират като мъченици за Христос.
Историята със смъртта на апостол Петър е свидетелство и за това, че може да участваме в нещо, да бъдем свидетели на някакъв факт, без реално да разбираме и оценяваме значението му. Значение, което би могло да се открие на хора, които не са негови преки свидетели. Невинаги нечие физическо присъствие по време на дадено събитие гарантира правилното му осмисляне от страна на присъстващия. А това, съгласете се, е още едно доказателство за силата на вярата, която по природа е разкриване на онова, което не се вижда с физическите очи (Евр.11:1).
Има ли тази история отношение към нас?
И до днес всеки един християнин, който изпитва някакво страдание, който претърпява несправедливост, по тайнствен и необясним начин прославя Бога, разпространява славата Му.
Всеки, който претърпява някаква вреда в името на Христос, който жертва нещо свое, който е несправедливо отхвърлен от човешкото общество като негоден, се доближава до тази Христова слава, тя хвърля своя отблясък и върху него.
Както отбелязахме, Бог поиска да бъде част от отхвърлените от този свят, именно затова и пострада вън от градските порти (Евр. 13:12). Той не поиска да бъде част от силните на деня — тези, които, благодарение на възможностите и влиянието си, са на почит и уважение у всеки.
На едно място полският поет Збигнев Херберт, размишлявайки за изкуплението на Христос и човешката неблагодарност, отбелязва: „не трябваше да изпраща сина си / по-добре да си царуваше / в бароковия чертог от мраморни облаци / върху трона на ужаса / с жезъла на смъртта“ [1].
Христос обаче избра трънливия път на доброволното страдание, превръщайки го в Своя слава, а на обикновените, „сивите“ хора, които Той нарече Свои най-малки братя (Мат. 25: 40), даде привилегията да бъдат част от тази слава.
Тази Негова сроденост с малкия човек, с отхвърления и намиращ се в беда, остава неизменна. Емпатията към изпитващия скърби и беди се е отляла и в изкуството, родено във вековете след идването на Христос — спомнете си например за Акакий Акакиевич от Гоголевия „Шинел“, за бедната малка кибритопродавачка с посинели от студ крачета от едноименния разказ на Андерсен и за героинята от филма на Робер Бресон „Мушет“. Без Христос скритата в дълбините на всеки един човек невидима ценност би останала неразкрита за човешкия род. „Единствено Евангелието — твърди покойният голям проповедник митрополит Антоний Сурожски — утвърждава абсолютната ценност на отделната личност. Древният свят не е познавал това.“
Св. апостол Петър е бил обикновен рибар, който обаче е станал ловец на човеци (Мат. 4:19), наследяващи царството Божие. Това ни дава надежда, че към какъвто и род да се числим ние, вярващите, каквато и професия да упражняваме, имаме възможността да станем оръдия на славата Божия. Тази слава Божия, която разля благодатните си зари по време на Христовото Преображение (Мат. 17:1-9). Тази слава, която видя апостол Петър. Тази слава, която може да озари и нас, а чрез нас и други…
Бележки:
[1] Из стихотворението на Збигнев Херберт „Размишления на Пан Когито за изкуплението“ (превод: Димитрина Лау-Буковска).
