Тази, която се причастяваше, умря!

3913 0

Автор: дякон Ангел Вангелов

Отскоро съм дякон и в момента  стажувам в храм „Св. Въведение Богородично”, единствения храм в областния град. Бях ръкоположен на Цветница. Искам да споделя някои свои размишления, които нямат претенцията за богословска издържаност и правота.

От Великден насам сме отслужили седем Божествени литургии, като към  тях прибавям и днешната — в Неделя на св. жени-мироносици. За тези седем евхаристии сме причастили само един човек — на днешната служба. „Има ли причастници?“ — обикновено питам в края на службата, за да знам дали да потребявам причастието или да изчакам, тъй като в нашия храм енориашите се причастяват след проповедта. „Няма. Тази, която се причастяваше, умря!“ — ми отговаря помощникът в олтара с приповдигнато настроение. Звучи жестоко, но за сметка на това е много истинно и направо проницателно. Човекът е прав — на шестте литургии преди днешната не сме причастили никого. За сметка на това, аз като дякон потребих шест пълни, недокоснати потира.

Тези думи не ми дават мира и постоянно звучат в съзнанието ми. Питам се дали аз съм по-достоен, дали повече заслужавам да бъда в любовта на нашия Бог или по-точно да бъда с нашия Бог в любовта. Дали присъстващите знаят какво пропускат, дали сме водени от любовта на истинския пастир, когато служим св. Евхаристия?

Отговорът на тези въпроси е „Не”. Не, аз не съм по-достоен, нито по-готов, нито по-свят. Нито съм по-различен от останалите хората в храма, даже съм и по-дързък, понеже освен, че се причастявам, дръзвам да стоя пред престола и да служа. Но смирено се надявам на Божията любов. Аз не съм достоен, но ако не участвам в богослужението и не се приобщавам с Христос, дяволът ще ме разкъса и това не са мои думи, а на св. Игнатий  Богоносец.

Но да се върна на бабата, която беше починала. Не я познавам, тъй като преди да стана дякон, не съм посещавал този храм. Видях я само веднъж. Причасти се на последната Преждеосвещена литургия преди Великден, в срядата на Страстната седмица. Водеше  я  синът  ù,  понеже тя трудно  ходеше,  но  за  сметка  на това беше усмихната и ми пожела леко служение. На Великден жената почина.

Дали Бог я бе наградил на Неговата пасха да преживее своята лична пасха — излизането от временния свят и прехода във вечността? Или това бе наказание — да си отидеш на най-светлия празник? Всеки от нас трябва сам да отговори в сърцето си на тези въпроси.

Дали Христос ще ни съживи духовно, за да участваме в Неговото царство и ще ни изпрати още енориаши, които да заместят починалата жена? Дали ще ни даде любов, за да напомняме на света (и на християните), че в Църквата можем да победим смъртта и да живеем с вечната любов?

Някъде прочетох, че не е достатъчно да се примирим със смъртта и да се готвим за нея подобаващо. Трябва да знаем, че сме призвани да победим смъртта по примера на нашия Спасител, който за умрелите стана начатък.

Има ли нужда някой да затваря църквите (по време на пандемията) или ние вече сами сме ги затворили или по-точно сме ги превърнали в църковни ритуални домове, които да удовлетворяват частните потребности на християните от сватби, кръщенета и молитва?

Църквата е общество от вярващи, нещо, което всички знаем, но по-важното е, че това общество е призвано и събрано с една цел — да отслужва св. Евхаристия и с Божията любов да се спасява.

Реших да запиша тези своите размишления не за да изобличавам и порицавам някого, най-малкото защото нямам право на това от йерархична гледна точка, нито за да изпъкна с богословски знания.

Пиша това, защото ме е страх. Страх ме е какъв отговор ще дам за служението си, как ще се оправдая пред Божията любов, какво ще отговоря на Бога…